Николай Василев, политолог
Какво се получава, когато си интелигентен, изключително начетен, разбираш, че всичко, в което на младини си вярвал е погрешно, но колкото и да се опитваш не можеш да надскочиш вкорените си предразсъдъци? А и не искаш, защото те е страх, че напълно ще отречеш своята идентичност.
Получава се философско-политически мишмаш.
Това е впечатлението, с което човек остава прочитайки книгата "Време и всичко" на Андрей Райчев (и Александър Андреев, който предимно задава въпросите и човек така и не запомня какво точно казва той). Райчев описва себе си като, човек, който е вярвал силно в комунизма – "тази невероятна идея за по-добър свят", която щяла да защити малките и слабите, които винаги били мачкани. Е от малък си знаел, че властта в България е узурпирана от някакви лоши хора, най-вече Сталин, ама колко страхотна била идеята! Трябвало да отиде до Северна Корея, за
да се откаже от Ленин
От Маркс Райчев не се бил отказал напълно и до днес, макар половината от книгата му да е посветена на критика на „някои от възгледите“ на марксизма. Идеалът за автора обаче вече е онова западно общество, процъфтяло след Втората световна война, но преди глобализацията, където на „капитала“ е дадена възможност да функционира, но са му наложени тежки ограничения – като минимална заплата, максимален работен ден, а и е обложен с тежки данъци, които да се харчат в полза на по-бедните класи. Андрей Райчев ясно разбира, че това е случайна и временна ситуация, която е можела да функционира благодарение на съчетанието на безброй фактори – като Съветската заплаха и бруталните режими на изток и изостаналостта и самоизолираността на Третия свят (преди още милиони да се решили, че могат да подобрят съдбата си като емигрират). И макар да твърди, че е твърд привърженик на „Европа“, в историческия му дискурс
няма и грам съжаление,
че страшната деветосептемврийска катастрофа е попречила България да е прекарала „златното“ за Европа време като част от свободния свят. Напротив, във фантазията му, „социализмът“ може да бил нещо лошо за Чехия, но за България бил „добро“.
Райчев се опитва да изкара България едва ли не огромен исторически гратисчия! Според него:
1. Благодарение на руснаците имаме държава.
2. Благодарение на (това, че) Съветският съюз (ни е окупирал) имаме „град“.
3. Благодарение на „перестройкаджиите, които (без да са победени) прекратили Студената война, имаме демокрация.
Но в тази стройна наглед Райчева представа за историята на България, остава една главоблъсканица, на която книгата така и не дава отговор. Като млад авторът се питал:
„Защо (в България) при социализма хората не работят (съвестно)“?
Според него имало всички основания да го правят, но те не го правели. И въпреки, че не може да си отговори на тази „главоблъсканица“, Райчев не се отказва от „материалистичните“ си възгледи за хода на историята. Важни била собствеността, не някакви си ценности. За него има капитализъм („обуздан“ и „необуздан“) и социализъм. Това било базата. Съдебната реформа и други важни усилия били някакви алабализми. В неговото съзнание няма разлика между лицето „Кой“ в България и Рокфелер в Америка...
Вероятно Райчев разбира, но се плаши от това да събере 2+2. Никъде в книгата не допуска, че повечето от нещастията на Прехода и след-преходното общество у нас са последствия от това, че при „социализма“ хората се отучиха да работят (съвестно). Че пораженията върху ценностите, така добре описани от Георги Марков в „Задочните репортажи за България“, могат за поколения напред да влияят върху способността на един народ да генерира материални блага и най-вече хубав живот.
Бягайки от решаването на своята централна главоблъсканица, Райчев ни понася в дълбоките дебри на фундаменталната философия. Цитира предимно слабо известни руски автори. Разказва за своите разбирания, но не винаги е почтен. Да твърдиш, че не можеш да изучаваш социалната и политическа реалност без да я промениш и същевременно да не посочиш, че това е основната Теория за рефлексивността на Джордж Сорос е почти плагиатство! Вероятно Райчев е
ужасен от идеята, че ще го нарочат за „соросоид“
Но все пак Джордж Сорос освен инвеститор и филантроп е и учен от световна класа!
По собствено признание, съвсем дилетантски, Андрей Райчев развива спорни теории за произхода на човечеството, за матриархата (когато според някой но далеч не всички антрополози) в един праисторически момент човешките общности били съставени от жени, а мъжете се появявали и изчезвали. (Подобно поведение се забелязва при слоновете, но при нито един примат).
С невероятна лекота социологът скача от праисторията в съвремието. Не одобрява действията на Владимир Путин, но основната вина за неговото поведение била на Запада. Не се отнасял с респект към Русия и реакцията ѝ била неизбежна. Ако имал Западът друго поведение, Русия нямало да му стане враг. Тук все пак Александър Андреев се опитва да постави под съмнение тезата на Райчев. А страните излезли от бившият Съветски съюз нямат ли суверенното право да си изберат съдбата? Райчев не оспорва това им право, но казва, че това в Москва се привидяло като опит за обкръжаване на Русия. Завоалирано внушението му е, че щеше да е по-добре Западът да признае на Русия някаква зона на влияние, отколкото да я превръща в свой враг. Може би Райчев няма да си развали съня, ако се приеме че Грузия не е Португалия и не може да претендира за същата свобода на действие. Щом е „там“ трябва да се съобразява! В тези му разсъждения няма никаква симпатия към „малкия“ и „смачкания“, Хем признава, че едва ли има по-глупава теория от тази, че САЩ провели войната в Ирак за да вземат петрола на иракчаните, хем приема теорията, че Западът искал да вземе природните богатства на Русия, ама руснаците не им го дали. И по-добре било от тяхна гледна точка да ги раздадат на олигарсите!
Като социолог Андрей Райчев всячески се опива да маргинализира автентичните демократи и техните виждания и ценности. Позовава се на социологически изследвания от 80-те години, според които хората, които в България не приемали легитимността на „социализма“, били пренебрежително малко. Цинично той отхвърля тяхната концепция:
„Тяхното е било западна критика. То е различно. Те критикуват от „капиталистическа“ гледна точка. Капитализмът е нормалният строй, социализмът е идиотщина“.
От всичко описано в книгата става ясно, че и авторът разбира че е точно така. Но съзнателно и подсъзнателно той не иска да го приеме. Цялата идея на книгата изглежда е да оспори очевидността, че
комунистическия режим в България беше една идиотщина
Не успява. Модерният човек Андрей Райчев, според когото "обузданият" капитализъм и демокрацията са най-доброто, което човечеството е измислено до днес, никога не успява да надделее изцяло на "племенния човек" Райчев, който мисли и чувства в категориите: "Аз съм "червен". В България червените сме много. Имаме наша история, наши сакралности. Няма да изчезнем, няма да се покаем! Другите да не са по-добри от нас я... " Така накрая се получава един Философско-политически мишмаш.