Равинът Даниел Цион и духовното измерение на спасяването на българските евреи

Предговор със съкращения към новото издание на книгата „Пет години под фашистки гнет“

Николай Бояджиев

Спасяването на 50 000 български евреи в годините на Втората световна война продължава да вълнува специалисти и лаици. И до днес няма единен прочит на събитията от онова време и особено на тези от март до юни 1943 г. Напротив, версиите за ролята на цар Борис III и на различните политически, религиозни и обществени фигури от онези години продължават да поляризират мненията на историци, социолози и политици; дори и еврейската общност в България и в Израел никога не е била единна по въпроса. Всяка от страните се опира на документални доказателства за възможните тези. Единствено старите комунистическите лъжи по темата днес могат да бъдат окончателно отхвърлени.
На пръв поглед всички специалисти представят валидни за себе си обяснения на удивителния факт на спасението. Полемиката обаче не стихва. Как е било възможно наистина в една държава – съюзник на Третия райх, чийто цар е с немско потекло, където има действащо антисемитско законодателство и е налице дори изрично нацистко искане за депортирането на евреите, всички те да бъдат в крайна сметка спасени? Защо някои смятат, че царят носи вината за антисемитските мерки в България, а докладите на СС и Гестапо наричат същия този цар лукава лисица и го обвиняват в подмолното осуетяване на германската антиеврейска политика?
Съществува обаче един фактор, на който, изглежда, никой не отдава дължимото внимание. Колкото и разнообразни да са различните тези, всички те боравят с инструментариума на историческата наука, документалистиката, социологията и политиката. Всички тези подходи са доказали достойнствата си, но и недостатъците си, когато става дума за Божия народ. Нима някой още се надява, че може неопровержимо да докаже или отхвърли техния Изход от Египет преди повече от 3000 години? Ала съвсем независимо от усилията в едната или в другата насока, Древният Египет отдавна не съществува, а евреите са тук. Какво да кажем за Вавилон, Древна Гърция и Рим? Битките на Макавеите с войските на наследниците на Александър Македонски или сраженията на еврейските въстаници с римските легиони са несъмнено обект на исторически анализи, археологически разкопки и безброй изследвания, но всички те не могат да обяснят чудото на еврейския народ. Разбира се, те могат услужливо да задоволят донякъде презумпциите на онези, които не могат или не искат да вярват в чудеса.
И все пак ничие несъгласие не може да отрече очевидното – там, където има евреи, има история, география, археология, социология, антропология, но винаги има и… богословие. Нима е възможно спасяването на българските евреи да мине без

богословски прочит на събитията

в нашата родина? Въпросът е дали можем да допуснем, че нещо толкова съдбовно, свързано именно с древния Божи народ, може да бъде проучвано единствено с апарата на науки, които не засягат онова, към което самият този народ волю-неволю не спира да ни призовава, а именно – търсенето на абсолютен смисъл. Но ако поемем по този път, готови ли сме да чуем какво мислят за смъртта или за оцеляването на Божия народ неговите древни пророци? Чували ли сме въобще имената на Исая, Еремия, Езекиил, Данаил и Амос? Мисля, че когато прочете за тях, и най-закоравелият циник би могъл да асоциира някои от преживяванията и постъпките на Даниел Цион с тези древни имена на отдавна починали неспециалисти, които обаче винаги са смятали, че в историята на Израел съществува измерение, което не се поддава изцяло на историческата наука, а я надхвърля и свидетелства за нещо отвъдно и вечно. Какво би казал за спасяването на българските евреи пророк Данаил? Какво би помислил за нашия народ пророк Исая? На кого въобще му хрумва да зададе тези въпроси?
Даниел Соломон Цион е роден на 5 септември 1883 г. в Солун, където по онова време има около трийсет синагоги, безброй еврейски религиозни училища и институции, чуждестранни възпитателни мисии (Alliance Israélite) и близо сто и двайсет равини и множество свещеници. Завършва семинарията „Бет Йосеф“, ръководена от баща му, и на седемнайсет години става равин, като веднага се включва в бушуващите по онова време в Солун социални и философски спорове между вярващите и атеистичното движение, ръководено от Моис Леви. След горчиви и настървени борби Даниел Цион успява да се наложи. Тази негова упоритост ще му послужи и след около четирийсет години в България, в един много по-драматичен контекст.
През 1915 г. еврейската общност в София се обръща към главния равин на Солун да препоръча някой млад и способен свещеник за ючбунарската синагога. Изборът пада на Даниел Цион. Българските евреи се отличават от познатата му солунска среда с неособената си религиозност, което провокира Даниел Цион да работи неуморно, полагайки основите на няколко религиозни, възпитателни и благотворителни дружества. За разлика от други тогавашни, а и днешни религиозни лица, хариби Цион, както са го наричали, е убеден ционист и в проповедите си цитира често древните еврейски пророци и обещанията им за завръщане в Обетованата земя. „Оттук почват и първите горчила, които той трябваше да преглътне.“ Мнозинството от членовете на синагогалното настоятелство го принуждават да напусне поста си на хазан и проповедник и огорчен той прекарва 1933–1934 г. в Кюстендил – същия Кюстендил, който ще изиграе по-късно такава важна роля в събитията от март 1943 г. 
Само след две години обаче ръководството на официалните еврейски институции в София – Централната консистория, Еврейската община и училищата – променя състава си и той се завръща в качеството си на хазан, проповедник и учител по еврейски език в училищата. През 1931 г. Даниел Цион официално е назначен за председател на Върховния духовен съд при Централната консистория на евреите в България с прерогативи на главен равин за цялата страна, макар официално в периода 1925–1945 г. да няма посочен официален главен равин в България. В София той си сътрудничи тясно със софийския главен равин д-р Ашер Хананел, с когото са рамо до рамо в драматичните събития от март и май 1943 г. Във всичките си проповеди и публикации хариби Цион се противопоставя на грубия материализъм и безбожието, подхранвано от политическите събития в Европа след края на Първата световна война и болшевишката революция в Русия.
През 1935 г. Даниел Цион основава Еврейското културно общество и издава много книги, сред които „Пътят на живота“, „Тройният път на новия човек“, „Кабала“, „Из нов път“, „Еврейски празници и традиции“, „Еврейско брачно и бракоразводно дело“ (първия труд, третиращ на български език брачните норми на сефарадските евреи), а през август 1945 г. публикува и малката книжка, която предстои да преиздадем.
Той се застъпва за съдбата на своите събратя в България както пред Бога, така и пред обществени фигури като царския съветник — дъновиста Любомир Лулчев, когото посещава през ноември 1942 г., за да ходатайства за разпускането по домовете на евреите трудоваци, разпратени по това време из страната в трудови групи.

За ходатайстването на Даниел Цион

пред министрите в кабинета на Богдан Филов и пред цар Борис III ще прочетете в разказа му от първо лице, а от неговото лично свидетелство пред Народния съд и от това на равина д-р Ашер Хананел, както и от спомените на Менахем Мошонов узнаваме, че Даниел Цион е бил част от делегацията от петима души до митрополит Стефан на 24 май 1943 г. 
След събитията от 24 май 1943 г., Даниел Цион дръзва да се изправи срещу най-изявения антисемит в България през войната – Александър Белев, директор на Комисарството по еврейските въпроси. В отговор на грубите заплахи на Белев, който изисква от равина информация за организатора на еврейската манифестация, хариби Цион заявява: „Г-н Белев, аз не се боя от никого! Само от Бога!“.
Смелостта и решимостта на публично действащите лица през пролетта на 1943 г. са похвални, но не бива да забравяме, че задкулисно цар Борис е една крачка пред всички останали. Според доклад от 5 април на аташето на Гестапо в София именно цар Борис отменя през март заповедта за депортиране. В друг нацистки доклад се посочва с едва прикрита досада, че еврейските трудови отряди са „прозрачен претекст“, с който се саботира германската политика по въпроса. На 13 април премиерът Богдан Филов отбелязва в дневника си, че цар Борис представя на него и на вътрешния министър Габровски плана си за включване на евреите в трудови групи „и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша“. Нещо повече – българското правителство тактично подготвя нацистите още през ноември 1942 г. за възможността българските евреи да не бъдат депортирани. В разговори с пълномощния пратеник на Райха Адолф Бекерле на 2 и 16 ноември 1942 г. Филов (несъмнено инструктиран от цар Борис III) посочва, че България „по принцип приветства възможността за прехвърлянето на евреите на Изток“, но „наред с това… част от евреите мъже са необходими за строежа на шосета в България“. Хем така, хем иначе. На разговорен език това се нарича баламосване, когато обаче то се прилага спрямо Третия райх, се нарича дипломатическо и морално превъзходство. За такива именно протакания, лавирания и откровени заблуди по еврейския и други въпроси свидетелстват много други налични документи. 
Цар Соломон казва, че „сърцето на царя е в ръката на Господа и Той го насочва накъдето поиска“ (Притчи 21:1). Това „насочване“ едва ли е станало без молитвите на Даниел Цион.
На 16 декември 1948 г. Даниел Цион се преселва в Израел заедно със семейството си и с огромната част от спасените през войната български евреи. Назначен е за съдия в равинския съд в Тел Авив и служи официално като равин на българските евреи в Яфо до уволняването му през 1950 г., а неофициално – до смъртта си през 1979 г., когато е погребан с почти военни почести и тържествена многолюдна процесия до гробището в Холон.
Най-необичайното в този изпълнен с превратности интересен живот е може би свидетелството, че през 30-те години Даниел Цион нееднократно среща във видение Исус Христос, когото месианските евреи наричат Йешуа ха-Машиях, и започва да организира в София срещи в тесен кръг, където чете от Новия завет. Приятелството му с митрополит Стефан и някои дъновисти става причина за злонамерени слухове из цяла София, които се свеждат до пренебрежителното прозвище „дъновист“ по негов адрес. На тях той отговаря още през 1941 г. в предговора на книгата си „Из нов път“. 
Присъединяването му към зараждащата се през 50-те години еврейска месианска общност в Израел, разказите на негови съвременници и сподвижници, личните му изказвания, особено прословутата му и скандална за израелската преса реч по радио Kol Israel (Гласът на Израел) от 14 септември 1952 г., както и привикването му пред равината още през юни 1950 г. говорят достатъчно убедително за отношението му към Йешуа. Независимо от позицията на официалните религиозни власти, Даниел Цион си остава поне за част от българските евреи „нашият равин“. Един руски евреин от ранните ционистки заселници в Ришон Лецион, който става по-късно месиански евреин, предоставя на хариби Цион сграда на улица „Йефет“, в сърцето на Яфо, която да ползва за синагога. Там „българският равин“ служи до 6 октомври 1973 г. Всяка събота в тази синагога той не говори открито за Йешуа, но много пъти цитира истории и притчи от Новия завет, а следобед посреща вкъщи малка група, с която изучават Новия завет и си говорят за Йешуа до часа на вечерните молитви, когато се връщат в синагогата.
През юни 1950 г. разбираме, че Даниел Цион прекарва Пасхата в Ерусалим, където получава видение, че Йешуа от Назарет е Месията на Израел. След завръщането си в Яфо той започва да проповядва тази истина от амвона на синагогата, в която служи, до намесата на Министерството на вероизповеданията и Главния равинат в Тел Авив, които го освобождават от поста му. Сред мотивите им е, че той проповядва християнството — достатъчно за уволнението на един равин.
Даниел Цион, изглежда, лесно е привличал както симпатизанти, така и неприятели. Откровената му позиция за запазване на отличителен еврейски начин на живот, спазване на съботата и др. карат много мисионерски организации да се дистанцират от него. Той запазва и в Израел тона и подхода, които използва в разговорите си с министрите и царската канцелария през 1942–1943 г. Малцина могат да понесат този пророчески тон. „В него няма никакъв страх, никакви спирачки и никаква дипломация“, казва за него Аврам Поляк през декември 1950 г. Наличните свидетелства от онези дни разкриват една разединена и малобройна еврейска месианска общност, която го посреща със смесица от страхопочитание и искрена почуда. 
Отново Поляк, който е един от лидерите на месианските евреи в Израел през 50-те години, казва следното: „Той е на 67 години и говори иврит, френски, испански, турски и български, защото идва от България и носи със себе си българския бунтовен дух… този опитен боец идва сега в Израел и вече можем да чуем гласа му и да усетим камшика му. Той развя знамето на бунта срещу „тая покварена религия“ (както той нарича равините) и предупреждава, че „дните на наказанието и на въздаянието“ (Осия 9:7) са вече близо, и конкретно към равините отправя тези страшни думи: „Беди се задават за Израел, каквито не сме виждали. А за вас, равините, е писано: „Мени, мени, текел у фарсин!“… нужно ни е да чуем тези думи в историческата им перспектива. Вярваме, че и най-малките духовни събития са по-важни и от най-големите политически, защото завръщането на Месия е близо… и всичко свързано с Исус в Израел обладава най-голямо значение, затова проповедта на Даниел Цион е едно от най-важните събития на нашето време... когато чуеш упреците на противниците му, ти идва само да се усмихнеш снизходително. Какво разбират тези джуджета пред този великан? Какво знаят те за куража, който се изисква на 67 години, без материална подкрепа да се изправиш посред еврейския народ в Израел и да предизвикаш силите на тъмнината? Дори и нищо повече да не направи, дори само заради това, което вече е направил, трябва да го смятаме за един от най-великите евреи, за един от най-смелите мъже на света. Действията му са пророчески и апостолски и фитилът вече е запален…“ 

Неговите проповеди оказват разтърсващо въздействие на всички присъстващи:

„До християните – това е словото на Господ до християните, които се наричат такива, а не са, защото правят обратното на това, което Господ Исус им е заповядал. Вместо да се обичате, вие се мразите и убивате един друг и последната война е свидетелство за това, вие посрамихте Името Му. Ако търсите Месия, приемете Исус и изпълнявайте думите Му. Ако не, мечът му ще ви изяде! Така говори Господ. 

До мисионерите и свещеничеството – вие, лицемерни посланици, поели на себе си свят дълг, който използвате превратно, за да се обогатявате, Божията ръка ще ви застигне първи! Вие сте виновни за загубените стада, вие ги оставихте на произвола, докато се тъпчехте!

До евреите – за вас, чада на Израил, са думите на Господ Исус, който е Месията, изкупващ Израел и заедно с него – целия свят. Той се жертва за греховете ви, Той възкръсна от мъртвите и е Първосвещеник, верният, винаги готов да прости греховете на тези, които вярват в Него. Ако послушате гласа ми, че съм пратен от Бога, добре! Ако ли не, значи сте упорити и ще ви застигнат дни, каквито не сте виждали, и много от чадата Израилеви ще загинат, и ще оцелеят само тези, които чуват думите на живия Бог и вярват в Него с цяло сърце. Те ще се покаят и ще повярват в Исус като в своя Месия и Спасител. Така казва Господ: ето, идват дни, когато всички оцелели от скръбта ще Ме познаят, от най-малкия до най-големия, и Господ ще царува над цялата земя чрез Своя Син, Месията Исус. Ето идва ден, когато Исус Месията ще се върне в Ерусалим и ще изкупи Своя народ и Бог ще царува чрез Него над целия свят!

До главния равин на Израел – знам, че ме смяташ за заблуден, понеже смятам Исус за свой Месия и Спасител. Пред Божия престол като пред свидетел се заклех и ти казах, че дълги години съм се молил със сълзи и пост пред Господа и че Господ ме поведе в пътеки на правда, в които да върша само Неговата воля, а не своята. Казах ти за знаменията и чудесата, които съм видял, и то неведнъж. Вие всички ми отговорихте, че бълнувам и че съм ненормален. Прощавайте, но вие сте тези, които бълнувате, когато наричате истинските неща измама.

Вашето тесногръдо религиозно обучение и топлите ви местенца са завесата, която ви отделя от истината. Не можете да отсъдите обективно. И аз бях като вас, но Бог, в своята милост и въпреки моите грехове, ми показа правия път чрез Светия Дух. От Него бягах аз години, но сега ме води по правия път. Затова ви казвам, даже да бях единственият вярващ в Исус Месията, пак щях да съм прав, но не съм сам. Има милиони вярващи, а от тях – хиляди високообразовани евреи. Дори някои равини! Всички ли бълнуват? Знам, че ако се молите с цяло сърце на Бога и четете Новия завет, като внимателно размишлявате върху тази книга и с благоговение размислите за Месията Исус, Бог ще отвори очите ви… Истината трябва да бъде казана! Бащите ни извършиха страшен грях, като осъдиха на смърт Този, който не беше грешен! Бащите ни си заминаха, но ние сме тези, които носим последствията! Нима искаме да продължим да страдаме? Трябва да поправим тази неправда! Трябва да приемем Исус като наш брат евреин и като Божи Месия и да го изтръгнем от ръцете на християните, които са го превърнали в идол… като Божи пратеник трябва да ви предупредя: първо идва предупреждението, а после следва наказанието… Ако приемете Исус Месията, Той ще ни избави втори път със съвършено спасение; ако ли не, ни чакат безброй беди… За вас, равини, е писано – мени, мени, текел у фарсин.“
През 1953 г. научаваме, че събитията от лятото и есента на 1950 г. не са сломили Даниел Цион, напротив – той проповядва за Йешуа ха-Машиях в Яфо и близо до Хайфа, където го посрещат възторжено. Срещите му с български евреи, които, изглежда, не изгубват симпатиите си към него, водят до това, че някои от тях също поверяват живота си на Йешуа. 
Сигурно никога няма да узнаем в детайли как точно се е позиционирал богословски хариби Даниел. В това отношение може би ще ни помогне сравнението, което прави Аврам Поляк между него и друг равин, приел християнството – д-р Израел Цоли, главния равин на Рим. Ако равин Цоли е израснал в сянката на катедралата „Свети Петър“ и на стари години приема католицизма и се превръща в уединен изследовател и богослов, то Даниел Цион, въпреки всичките си трудове и статии, изглежда, винаги е бил повече човек на действието и на благовестието.
Тук е моментът да уточним нещо относно книгата „Пет години под фашистки гнет“. Нейното заглавие, както и някои позитивни реплики спрямо народната власт в предисловието от Елиезер Ашер Ански и във вероятно редактираното пак от него заключение може да смутят читателите с демократични убеждения. Не бива да забравяме, че непосредствено след преврата от 9 септември 1944 г. и окупирането на България от Червената армия, според някои оценки, са избити без съд и присъда над 20 000 души, а малко след това Народният съд издава 2730 смъртни присъди. Към момента на издаването на книгата през август 1945 г. комунистите са наложили вече своята зверска власт в страната и може би тези спомени е нямало да видят бял свят и да преминат през цензурата без намесата на Ански. Независимо от това Даниел Цион не пропуска да опонира на марксистите през 1946 г. в заключението на една своя следваща книга, а именно че класовата борба не обяснява всички беди на света и че когато победителите „отнемат правата и свободите на победените и им налагат нови окови“, те само „сеят семето на нова война“. Най-сетне, нека типичният за онова време патос, който откриваме тук-там в книгата или предговора, не ни попречи да прочетем фактите и да усетим духа на онова време.
Преди да се насладите на това уникално историческо свидетелство, искам да уточня, че през 2016 г. в кратка кореспонденция с архивистите от „Яд Вашем“, музея за жертвите на Холокоста в Ерусалим, ми беше потвърдено, че книгата на Даниел Цион е действително едно от най-ранните свидетелства от първа ръка за годините на Холокоста (или несъстоялия се Холокост в България).
Нека обобщим фактите: България е съюзник на Третия райх, има действащо антисемитско законодателство, има настоятелни искания от нацистка Германия за депортиране на нейното еврейско население в Полша, но има и главен равин, който вярва, че Исус Христос е еврейският Месия, Син на живия Бог и Спасител на света. Оставяме на читателите да преценят дали именно този последен и така малко известен факт не е изиграл своето съдбовно значение за спасяването на 50 000 евреи в България именно в момент, когато шест милиона техни братя биват избити в Централна и Източна Европа.
Може би поне някои от българските евреи (а и не само те) ще оценят по достойнство живота на своя равин и ще погледнат на спасението си от един по-духовен ъгъл – било е най-първо спечелено пред Бога „в името на Исус Христос“ и социално-политическото му измерение е единствено следствие от духовни и невидими процеси. Струва ми се, че всички можем да се запитаме, а причините са 50 000. 
В книгата на пророк Данаил един от архангелите – Михаил, мимоходом е наречен застъпник или пазител на евреите (12:1). Макар много видни личности да имат своята земна роля в спасяването на българските евреи, дали наистина смятаме, че това е било възможно без намеса свише? А дали тази намеса не е била обусловена от месианската вяра на Даниел Цион?
Soli Deo Gloria!