Вчера в една от залите на художествената галерия в Пазарджик бе премиерата новата книга на бившия депутат от ОДС и ДСБ Панайот Ляков „Рицар без диагноза”.
В атмосферата на творби на стари майстори на българската живопис, „Рицар без диагноза” бе представена от известния адвокат Хари Хараламбиев.
„Това е книга, убежище за душата и към нея трябва да се връщаме по-често. Това е книга за прехода – болезнен, мъчителен, но и дълго желан, и дълго чакан. Тя приканва към вглъбяване и тишина. Белязана е с магията на пластичния език и в същото време с неочаквани композиционни решения”, акцентира Хараламбиев.
Пред събралата се публика от приятели и почитатели на писаното слово, авторът разшифрова „Рицар без диагноза”: „Тя е посветена на трагичната и въображаемо комичната история на обсебения от политиката човек. Синдромът, наречен от мен СПОКО /Синдром на поли/т/обсесия и компулсия/ е коварен и те превзема неумолимо, защото не разпознаваш „скрити”-те му симптоми. Наричат го „проклятието на властта” – губиш своята идентичност и доброта , докато търчиш в имагинерен свят, безчувствен към житейската болка, напомняща непрекъснато за себе си, непреодолима , неизбежна, хронична …”
Авторът разказа и една малка история от годините, когато е бил в активната политика. Посетил селце от област Пазарджик. Много възрастен мъж му разказал, че преди 60 години, през 1938 г. за последно в селото им е идвал депутат. „Дори и само заради срещата с този мъж си струваше да бъда в политиката”, призна Панайот Ляков.
„Панайот е политик от особена порода – остана честен, не опетни името си. Беше политик с кауза, а такива в днешния парламент няма”, заяви колегата му от парламента Методи Андреев, който специално пристигна в Пазарджик за премиерата „Рицар без диагноза”.
В книгата си авторът разкрива етапите на абсурдния маратон чрез вълнуващи проникновения. В първата, терапевтична, част психиатрите се сблъскват с необикновен случай. Политик, който се проявява като рицар или рицар, който действа като политик и правилната терапия не може да бъда определена, защото симптомите на заболяването му „синдромът на властта” се менят като в играта „Тука има – тука нема”, и диагнозата потъва в „черна дупка” на научна хипотеза, която трябва да се доказва. Така интелектуалния двубой или спор протича с превес на рицаря, приложил свои терапевтични методи от политическата практика, изненадали приятно лекарите.
Във втората, изкупителна, част на историята психиатрите отново са изненадани от рицарят, преобразен в политически лидер или политикът, който живее като рицарите. Той ги пренася от територията на всеобщото безчестие, където почтеността се екзекутира методично, в Броселиандовата гора, омагьосаният лабиринт, от който лидерът като смел и благороден дух търси изход, за да освободи парализираните страдалци от клопката на злите сили, търсейки изкупление и лъх надежда за приказната си любов към красивата дама без милост.
В третата, усмирителна, част героят е разпънат между отговора на „Грях ли е да си политик?” и би ли намерил смирение и покой, след като вече е различен човек и не е добър, отзивчив, състрадателен?
Faktor.bg ви предлагаме ви откъс от тази част:
Качен на ситуационния конвейер и вторачен в детайлите, които препускат пред очите ти, нямаш време за съмнения. Парадоксът на Призрака:
„Колкото е по-сложен обекта на политическо въздействие, толкова по-малко време имаш , за да го изследваш.”
Тъй като преследваш призраци – несъществената обвивка, „плявата на конфликта”, които те „отнасят” на ничия земя. Там пропада дързостта да забавиш, дори да спреш линията и да определиш главното, а то винаги е сплит от интереси. Лобният момент на повечето политици, защото им липсва обикновена смелост, за да разсекат възела. Както казваше Премиера:
„Най-тъжно в политиката е липсата на смелост. Най-нелепата претенция е да искаш да те смятат за политик, а да си страхливец.”
Парадоксът е тресавище за авангардните идеи и добрите намерения – дори лидерите с интуиция се нуждаят от времеви хоризонт, за да вникнат в дълбочина, да фокусират погледа отгоре, да анализират мненията отстрани, за да вземат правилното решение – не става в движение.
Тъй като има още по-съдбовен водораздел. Политическият избор никога не е просто технология, той е трагично свързан с изповедта пред Бог: дали стоиш от светлата или си преминал от тъмната страна, правиш ли добро или зло на хората? Всеки човек, рано или късно, я прави /да не влизаме в схоластичния спор дали политикът може да се идентифицира като човек/. Даже и да не е, той разбира, че подлежи на отчет и тогава предпочита да виси на кръста с надежда за своето избавление. Необходимият „грешник”, разпънат между риска и отговорността на взетите жестоки, но спасителни решения.