„Десните” и изучаването на комунистическия режим: Безхаберни, когато са на власт и „загрижени” в опозиция

Нито една от тези партии, които днес се самоопределят като „десни”, нямат и един ред в програмите си, свързан с политики за декомунизация

Бившият зам.-министър в МВР и дясна ръка на Живков в ДС ген. Мирчо Спасов – отговорник за лагера на смъртта край Ловеч, на съдебния процес за убийствата в концлагера, прекратен заради изтеклата давност/ снимка: Георги Георгиев – Джони

Бившият зам.-министър в МВР и дясна ръка на Живков в ДС ген. Мирчо Спасов – отговорник за лагера на смъртта край Ловеч, на съдебния процес за убийствата в концлагера, прекратен заради изтеклата давност/ снимка: Георги Георгиев – Джони

Христо Христов, decebg.com

Пет извънпарламентарни политически партии – ДСБ, „Да, България”, „Зелените”, ДЕОС и БЗНС (с лидер Николай Ненчев) обявиха в медиите, че са изпратили писмо до министъра на образованието и науката Красимир Вълчев, с което го сезират за проблема с неадекватното изучаване на тоталитарния комунистически режим.

Разбираемо е, когато си останал извън парламента заради лидерски егоизъм, дребнаво сметкаджийство, политическо късогледство и в крайна сметка заради слабо обществено доверие, да поддържаш някаква активност, правейки декларации по важни обществени и политически теми.

Не може да не направи впечатление, че тази реакция на петте партийни формации идва броени дни след обширното интервю на проф. Евелина Келбечева, в която тя даде гласност на факта, че от месец септември, като професионален историк и представител на фондация „Истина и памет”, заедно с колегата ѝ доц. Лъчезар Стоянов участват активно в процеса на изработване на новата учебна програма за часовете по история в МОН, където на ниво администрация срещат сериозна съпротива.

По принцип всяка позиция по проблема с неизучаването на комунизма в училище, отреждащ последно място на България в страните от Източна Европа по този въпрос, би била добре дошла и оценена по достойнство, ако, обаче тя е последователна и искрена.

За съжаление не такава е позицията на изброените политически формации. Нещо повече – някои от тях – ДСБ и БЗНС, бяха част от предходното управление в 43-то Народно събрание (2014-2017) с Реформаторския блок. И там Реформаторският блок имаше идеална възможност да реши този проблем чрез двамата свои министри на образованието (проф. Тодор Танев от Гражданския съвет на РБ и Меглена Кунева, лидер на ДГБ), тъй като Министерството на образованието и науката (МОН) беше техен ресор.

Да сте чули докато две години е бил на власт Реформаторският блок да е поставял изучаването на комунистическия режим като приоритет в своята политика или пред министрите си, или някой от лидерите на блока да е заел критична публична позиция по този проблем?

Не, няма и да чуете.

Изключвам депутатите на РБ в 43-то Народно събрание Мартин Димитров, Петър Славов, проф. Вили Лилков и Борис Станимиров, които имаха активни законодателни инициативи, свързани със зависимостите от тоталитарния режим.

Ние обаче чухме как министъра на образованието Меглена Кунева даде обещание на срещата с нея през март 2016 г., когато ѝ представихме гражданската петиция (инициатор проф. Евелина Келбечева) и политическата петиция (инициатор депутатът от ГЕРБ Методи Андреев), последната подписана и от тогавашния президент Росен Плевнелиев, за извършването на необходимата реформа в образованието по този проблем.

Кунева ни изслуша, прие петициите и каза, че ще стане, но всъщност ни излъга в очите, защото впоследствие не направи абсолютно нищо! Даже в отговор на едно по-късно парламентарно запитване тя обясни, че тази реформа можело да се реализира през... 2019 г.

Това е жалката истина за т. нар. десни. Когато са на власт те демонстрират пълно безхаберие по проблеми, свързани с преодоляването на тежкото комунистическо минало, включително и проблема с неизучаването на тоталитарния режим на БКП. А когато са в опозиция или извън парламента -изведнъж проявяват завидна загриженост по нещо, което самите те не са решили, при условие, че са имали такава възможност.

Стара и  до болка позната диагноза на „дясното” от времето на СДС, на което „дължим”:
неприемането в началото на прехода отпадане на давността за престъпленията при комунизма за осъждането им;
късното отваряне на досиетата в България (2006);
отказа да бъде извършена лустрация (1998);
и на практика проваляне на всички елементи на декомунизацията в страната.

Затова днешна позиция на петте партии не е искрена, а политически лицемерна.

Не вярвам лидерите на „десните” да са толкова късопаметни и да не помнят какви са ги вършили само преди година.

Как да вярваме на лидера на „Да, България” Христо Иванов, че е толкова загрижен днес за изучаването на комунистическия режим в България, когато като министър на правосъдието не направи необходимото за включване на България в инициативата на източноевропейските страни за създаване на международен трибунал за осъждане на комунизма?

А при избора за генерален адвокат на Европейския съд (януари 2015 г.) в министерството назначи комисия, пълна с агенти на Държавна сигурност.
Как да вярваме на лидера на БЗНС Николай Ненчев, който като министър на отбраната показа пълна безпомощност при решаването на проблема с криенето на архивите на Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА (военното разузнаване при комунизма, б.а.) от страна на пряко подчинената му Служба „Военна информация”, и непредаването им на Комисията по досиетата?

Показателно е и друго. Нито една от тези партии, които днес се самоопределят като „десни”, нямат дори и един ред в програмите си, който да е свързан с политики за декомунизация.

И това е така, защото „десните” обикновено гледат на нея конюнктурно и само като възможност за политическо заиграване, но не и за реално решаване на този проблем и всичките последствия, свързани с него, вече 28 години в България.