Харесвам музиката на Джон Ленън. Харесвам я, дори когато текстовете на някои от песните му са глупашко-героични – като онзи за жената, дето била „негърът на света”, или псевдо-философски – като в Imagine. Все пак този човек имаше дух и присъствие, които наистина завладяват.
Но, въпреки, че го харесвам, вече близо 40 години след смъртта му продължава да ме човърка въпросът защо той не използва гения си, за да протестира поне веднъж срещу истинската заплаха за света по онова време – комунизма?
Можеше да го направи например още през 1968-ма, с „Бийтълс”, когато българският комунистически режим не ги допусна да пеят на тъй наречения Световен младежки фестивал в София.
Нали се сещате какво цунами от възмущение щеше да настане, ако бяха отказали на Джон, Пол, Джордж и Ринго да ги пуснат в САЩ, където да протестират срещу войната във Виетнам? Но че не бяха допуснати в София – при това пак да пеят срещу войната във Виетнам - те самите премълчаха тотално…..
А можеха дори не в самата София да протестират срещу това крещящо
извиване врата на свободата,
трябваше само да се появят на тротоара пред българското посолство в Лондон и да изпеят една иронична песничка. Посланието щеше да бъде предадено. Аз и връстниците ми щяхме да го получим. Но не би.
Като казвам всичко това за Джон, когото харесвам, представете си какво бих искал да кажа за мистър Оливър Стоун, когото не харесвам още от сценария му за гнусния пропаганден филм на Алън Паркър „Среднощен експрес”. И когото заради „Взвод” и „Роден на 4 юли”, намирам за човек, залюшкан между същностите си на изпечен лъжец и обикновен глупак – кога както му е изгодно.
Така че изобщо не се изненадах от лакейското „интервю” – или „документален филм”, едва ли не – което този тип сътвори с руския император Владимир Путин. Такива са си те, левите интелектуалци, никога не спират да ровят като свиня за трюфел. Ровят, за да си намерят патрон, пред когото да се кланят и на когото да се подчиняват – било срещу добра заплата и покровителствено потупване по рамото, било само срещу някаква извратена форма на личностно удовлетворение и проява на псевдо геройска съпротива срещу собствената „система”.
Не знам какъв точно е случаят със Стоун и от кой крачол произтича личната му любов към Путин, но и не ме интересува чак толкава. Важното е друго – след рухването на комунизма сме свидетели на трансформация, при която се оказа, че цялата лява измет на „гнилия” Запад всъщност май не е била истински влюбена във великата идея за светлото комунистическо бъдеще, а това е било само форма да се прикрие истинската ѝ любов, тази към Руската империя и обслужването на нейните геополитически интереси.
Типове като Стоун, които най-безсрамно се възползват от свободата и парите на демократичния свят, за да рушат същия този свят, очевидно са доста и някой трябва да спре похода им в услуга на Империята на злото. В този смисъл, резонна ми се вижда идеята за възстановяване дейността на прочутата в средата на миналия век Комисия за разследване на неамериканска /анти-американската/ дейност /House Committee on Un-American Activities, HUAC/. А ако и ЕС, колкото и да е ляво ръководството му, вземе, та се замисли и започне целенасочено да се бори с хората, които практически реализират руските попълзновения за разбиване на ЕС, ще бъде прекрасно.
Да, казвам, че типове като Оливър Стоун трябва да бъдат поставяни и третирани от обществото и закона наравно с най-гнусните шпиони. Защото сътвореното от него при интервюто с Путин, не е проява на свобода на словото, а съзнателна провокация и открита дейност в полза на чужда държава, при това враждебна спрямо САЩ и свободния свят.
Точно същото е, ако Стоун беше отишъл да интервюира Ким Чен Ум например, без да го попита за милионите жертви, за хората, хвърлени на кучетата, за заплахите с ядрен удар и т.н.
С други думи, интервюто на Стоун с Путин не е журналистически материал, този тип портрет-интервю си има свои закони, които даже Валерия Велева в България понякога опитва да спазва. Но пък „големият майстор” на киното ги е напълно зарязал в името на…..на какво…..на истината за Путин, твърди той.
Ама може би някоя друга истина за Путин Стоун би могъл да научи от Гари Каспаров, Андрей Пьонтковски и други задълбочени и принципни руски коментатори. Обаче той тези странични погледи ги е отсвирил.
Можеше да се порови и да съпроводи самохвалствата на Путин, че е миротворец и само другите нападат Русия, с въпрос за кланетата, извършени през последните 20-тина години от руснаците в Чечения, Украйна, Сирия. Тази информация е налична, защото хора като Анна Политковская, Борис Немцов и доста други платиха с живота си за нея. Но не, защо му е на великия Стоун да разваля любимия си императорски образ с разни досадни подробности.
Можеше колегата Оливър Стоун да попита някой от малцината честни български историци за руската роля в България и на Балканите 140 години назад. Така нямаше да се излага като платен слуга, а можеше да се окаже добре подкован за интервюто.
Е, вярно, тогава Путин нямаше да му мърка приветливо на ушенцето, а вероятно щеше да го изгони и дори да конфискува заснетата лента. Или пък тя по случайност щеше да се самозапали в хотела.
Само че точно това би било добре, професионално направено интервю. Сега е интервю на обикновен продажник, готов, въпреки огромните си претенции, да стане за смях пред света.
На този висок интелектуален фон, какво да ви кажа, граждани, дребнейша ми се вижда цялата работа с поканата, която българският президент Румен Радев отправи към Владимир Путин да дойде през 2018 на посещение в София.
Първо, трябва да поздравим президента си за неговата стоическа последователност – каза че ще ни покани Путин догодина и си устиска на ината, въпреки словесната съпротива и предупрежденията, че това височайше руско присъствие в София
ще ни излезе през носа
След като ни е влязло през още по-неприятно място.
Така човекът най-после изпълни указанията на Центъра, сведени му още през февруари, от един от най-големите руски началници в България, наричан за конспирация пред ДАНС Агент Гоце.
Второ, трябва да поздравим президента си за пълния непукизъм да обсъжда с Путин по телефона, поне както гласи официалното съобщение, енергийни въпроси. Към тази тема българският президент, чиито правомощия по Конституция са далеч по-нищожни от тези на руския му колега, по принцип няма никакво отношение.
Дали смелостта да води подобни разговори не му е дошла от факта, че съвсем наскоро в президентството на крака му бяха руският енергиен началник за България Вальо Златев и още по-големият руски енергиен началник на българския енергиен началник - Вагит Алекперов? Дали пък те да са му казали нещо сакрално, което ние не знаем и няма как да узнаем, докато не го платим от джоба си?
А може би Румен Радев си позволява подобна волност заради битуващото у целия прост български народ самосъзнание, че президентът затова е президент – да прави каквото си ще и никой да не му търси сметка. Достоен син на тоз народ е тоз човек, няма две мнения.
Трето, продължавам с възхищение да наблюдавам как българският президент Радев поставя руския си колега Путин в неудобно и изключително двусмислено положение като го кани тук на тържествата за 140-годишнината от Освобождението, които обаче съвпадат с тържествата за
100-годишнината от подписването на Брест-литовския мирен договор
Преди години бях свидетел как НСО „без да иска” откара премиера Филип Димитров в мини Марица-изток, нищо, че той беше тръгнал за Мадан при стачкуващите миньори. Объркали пътя, хората - така казаха. И май никой не ги наказа, макар че дребното им объркване доведе до освиркване на премиера, провал на преговорите и продължение на стачката.
Та да не стане същият сакатлък и този път – трябва много да се внимава сега накъде гениите от НСО-то ще подкарат кортежа с Путин.
Така или иначе обаче, граждани, както ви казах, това нашето са дреболии. Ние на Путин и руснаците сме им свикнали, ще ги отсвирим и този път. Истински опасното за света е друго. Затова изобщо не искам да сравнявам коленопреклонното поведение пред руския император Владимир Путин на големия интелектуалец Оливър Стоун с това на нашия малък интелектуалец Румен Радев. Общото между тях са само две неща - любовта и наколенките.
Добре, де, всъщност е едно - любовта към наколенките.