Ванцети Василев
„Създай чувствителни дървета
в тъмнината на нощта,
разтърси небесните бижута
от раменете им неопитни,
когато човечеството осквернява
реките с черна кръв.”
От поемата „Първични инстнкти в
драма” на Каролин Мери Клийфелд
Последният час от работното ми време беше подготвителен за следващия ден. Върху бялата карта с обозначение на местата, от които трябваше да взема водните образци и да проверя 5-те променливи параметри, видях инициалите на квартала, където бях разпределен – Манхатън, любимото ми място. Трябваше да проверя и ключовата станция 209 в Бруклин, която бе непосредствено до Бруклинския мост. Както видаги се спазваше ротационният принцип за работния график - една седмица във всеки квартал, една седмица анализи на водата в резервоарите и една седмица проверка на водата в домове на нюйоркчани, които имаха някакви оплаквания от качеството й. Изискването към нас, химиците от “FieldOperations” беше по възможност да започваме с проверката на ключовите станции. Това бяха точките, от които водата от тунелите тръгваше по пътя към съответния квартал.
Сутринта на 11 септември, в 7 часа, в лабораторията, както обикновено започнах с приготовленията включващи проверка на изправността на уредите, калибрирането им, наличността на химикалите за тестовете, състоянието на превозното средство. От нас се изискваше най-късно в 7:30 да потеглим към първия обект. От 8 до 8:30 - да приключим с анализите на първата станция като това се считаше за добро време. Всяко забавяне, дължащо се на трафик по пътя трябваше да се запише на бялата карта. Повторното калибриране на уредите, ако те показват отклонения, също се вписваше. Щях да започна с 209-а и най-късно към 8:30 да мина по Бруклинския мост до 310, която бе на срещуположния тротоар на ресторанта на Роберт Де Ниро, “Трайбека Грил”. Това е най-рисковата част на маршута по отношение на времето защото движението от коли на бизнесмените и работниците с “белите якички” към “Уол Стрийт” е калник до калник. Очаквах да се придвижа по моста и да съм пред 310-та станция към 9 часа. После щях да продължа към сградата на “Верайзън” на 12-та Източна улица и да приключа на 49-та Източна и 2-ро авеню, където срещу “Бокс три”, ресторанта на Августин Пейчинов, бе разположена станция за вземане на проби. Някъде по средата без строго фиксирано време, ни се полагаше 20-минутна кафе-почивка. Бях включил радиото на станцията “тентен” на дълги вълни, която на всеки десет минути даваше картината на автомобилното движение на Ню Йорк и предградията. По магистралата Бруклин-Куинс, по която трябваше да пътувам до 209-та станция, в района на моста Косцюшко имаше задръствания. Загасих радиото и поех по резервния маршут, който бе да започна от последната точка към първата.
Някъде след 10 часа по подвижното радио, на което на специален канал отвреме–навреме се обаждаха от Централната ни лаборатория за да се информират за месторазположението ни и как върви работата, прозвуча гласът на шефа ми:
- 84, къде се намираш?
Бях 84-ти номер, номера на джипа “Форд Бронко” и се намирах до южната стена на небостъргача на “Верайзън” на 12-та Източна.
- Правя тестовете на 379-та.
- Като приключиш, свържи се отново с мен! Не продължавай към 310 !
Това означаваше по-малко работа за мен и в такива случаи си позволявах да му отвърна: “Бог да те поживи, шефе!”. Този път замълчах, защото беше твърде рано и понякога това означаваше специална мисия, което можеше да доведе и до удължен работен ден. Десетина минути по-късно приключих с анализите, взех образците и се свързах с шефа ми по радиото.
- Шефе, 379 е завършена! Остава ли валидна отмяната на 310-та?
- Ти май не си включил радиото днес?- прозвуча раздразнено гласът на шефа ми. –Включи го на която и да е станция и незабавно се прибирай в базата.
Напускай Манхатън
преди да са затворили тунела и мостовете!
Гласът му звучеше раздразнен, но и мрачен, уплашен и загрижен за мен. Натиснах копчето на радиото и вцепенен, бавно завъртях глава на юг. Огромен тъмен облак от дим и прах бе покрил финансовата част на Манхатън или Даунтаун. Слабият вятър духаше в посока Бруклин. Небостъргачите и областта, може би до “Канал стрийт” плуваха в димна завеса. Едва сега направих разлика между обичайния нюйоркски шум, изпълнен с чести писъци на сирените на пожарните, полицейските и колите на “Бърза помощ” и непрекъснатия им вой днес. Няколко пожарни профучаха бясно покрай мен. Мъртвешкият глас на говорителя съобщаваше за срутването и на втората кула в 10 и 28. Погледнах часовника върху таблото на колата. Показваше 10 и 44. Включих светлините “опасност” на бурканите на покрива на джипа и противно на нареждането, се спуснах по 2-ро авеню на юг. Направих десен завой на “Хаустън” и спрях на ъгъла й с “Бродуей”. Инстиктът за съхранение у мен бе заспал за сметка на желанието да видя отблизо какво се случва. Прашни фигури бягаха панически срещу мен, а няколкото коли, подскачащи нервно по асфалта сякаш бяха заснежени от ранен мръсен сняг. “Принс”, “Спринг”, “Кенмеър”, “Гранд” и късата “Хауърд”, на която живееха Кристо и Жан-Клод, беше последователността на улиците до “Канал стрийт”. От мястото, на което се намирах, ми се струваше, че растящият облак бе отвъд нея и безрасъдно пресмятах, че мога да се спусна още няколко пресечки надолу до Канал стрийт, а от там до мястото на кулите оставаха десетина улици. Не си задавах въпроса какво щях да правя там и макар, че осъзнавах какво се бе случило, не бягах, а стоях и наблюдавах хипнотизиран. Без да мога да спра гласа си, от гърлото ми се понесоха крясъци: “Мръсни копелета! Тъпи страхливци!”
На юг от “Хаустън” трафикът бе спрян.
- 84, къде се намираш?
- Все още в Манхатън!
- Какво се бавиш? Бързай, най-близо си до тунела! Всеки момент може да го затворят! – с укор за моята мудност се чу гласът на шефа ми.
Направих обратен завой на “Хаустън”, натиснах педала на газта до край, намалих само на завоя на 3-то авеню и отново кракът ми притисна педала.
Градът обезлюдаваше
Обратно към мен, от витрините се връщаше оранжевият отблясък на мигащите светлини на джипа. Огромни камиони препречваха входа на тунела Мидтаун, а пред тях полицаи придърпваха сините “магарета” с надпис: “Не пресичай!”. Жена – полицай видя мигащите светлини на джипа ми и започна настървено да дава знаци с ръце да бързам. Зад нея камионите спряха, бе ми оставен коридор да се промуша и в момента, в който ги задминах, тунелът бе затворен. Бях последната кола, която се вмъкна в този изход, а часът - 11 и 35. Радиото заглъхна и прекъсна предаването. Специалният канал за връзка с базата също не работеше под земята. “Ами ако нападнат тунелите и мостовете? Не напразно затвориха Мидтаун!”- блъскаха се мислите ми в ускорения ми пулс. “Ще отворя прозорците на двете предни врати, ако водата нахлуе в колата, ще мога да се измъкна!” Пред мене имаше 2-3 коли, след мен-никой! След десетина минути с бясна скорост дневната светлина на изхода започна да се оформя. Небето над Куинс бе....спокойно. Съставът на бюро “Качество и Контрол на Питейната Вода” беше в залата за събрания и наблюдаваше безмълвно и мрачно предаването по единствения телевизор. Липсваха двама и единият бях аз, при това с местоназначение Манхатън и с един от обектите - на метри от Търговския Център. “Щастливи сме да те видим жив при нас!”- възкликнаха всички едновременно, въпреки че бяха чули гласа ми от територията на Куинс, с което уведомявах Базата, че се бях измъкнал от Манхатън. Присъединих се към останалите и започнах да наблюдавам безбройните повторения на това, което съдбата ми бе спестила - да видя атаката от Бруклинския мост, ако бях тръгнал по първоначалния план, а не по резервния. Липсваше още един от нас - руският евреин Борис Герциг. Назначението му беше в Стетън Айланд. Радиоконтролът с него се подържаше. Той също беше в безопасност и го очаквахме да пристигне.
- Бягай на север в къщата си! Вън от Манхатън!- дръпна ме настрани шефът ми. –Нищо не се знае! Само помни, че след полицията и пожарната, ние сме следващите, които трябва да са на разположение 24 часа! Стой близо до телефона и това е!
Имахме няколко началници, всеки от които отговаряше за нас в определено направление. И до ден днешен не зная, дали бе нареждане от по-вишестоящите или възприет навик, но вратите на офисите им, когато бяха на работа, стояха широко отворени. През една от тези врати, втренчено в монитора, с мъртвешки бледо луничаво, типично ирландско лице, седеше Вирджиния Мъри. Мъжът й - пожарникар, беше излязъл сутринта и от там нататък следите му се губеха, а мобилният му телефон не даваше признаци на живот.
Борис пристигна и неохотно и с мъка описа картината, която бе видял от обратната страна, откъм Стетън Айланд. Всеки от нас се запъти към дома си, затворил в душата си страх. 50 мили на север, в къщата ми и около нея цареше спокойствие, нарушавано само от крясъците на птиците и жабата-бивол. В този ден природното спокойствие не ме умиротворяваше. Включих телевизора и седнах зад телефона - долу в града имах приятели и познати, работещи близо до Търговския център. Телефонните връзки бяха почти невъзможни. Вероятно
целият свят проверяваше съдбата на някого
Късно вечерта успях да се свържа с моя приятел Атанас Згалевски. Цялата информация за преживяванията на другите ни приятели дойде от него и бе успокоителна - всички били живи и добре. Джон се намирал в офиса си на Уол Стрийт и същият импулс, който теглеше и мен към кулите, бил дръпнал и него. Тичайки към Търговския център, си спомнил съвета на негови ливански съученици от Лицея в Кипър - видиш ли много хора да се събират на едно място, бягай в обратна посока! В момента, в който хукнал в обратната посока, от небето започвали да се търкалят строителни отломъци. Измъкнал се без наранявания, бягайки на крачки пред падащите руини, след което започнал да се безпокои за сестра си.
Тя работеше в Чейс Банк, само на стотина метра от Търговския център и всеки ден слизаше на последната подземна спирка на влака от Ню Джързи и поемаше по стълбите нагоре към офиса си, промушвайки се през тълпата хора, чакащи да се качат на един от върховете на света. Така било и в тоя слънчев и обикновен ден до момента, когато придвижвайки се към Плаза Уан, първият самолет се разбива в една от кулите. Тълпата я помита, събаря я на земята и едва не я премазва. Успява да се придвижи до Стетън Айланд и от там тръгва пеша по един от мостовете към острова и Ню Джързи. След три и половина часа се прибира в къщи при семейството си.
В същото време майка им е в Монмартър, Париж, на улица „Сан Мишел”, в книжарницата „Гилбърт Джоузеф”. В един момент книжарката, която я придружава за да намери по-лесно търсената литература, започва да сочи с пръст екрана на телевизиора.
- Филм на ужасите, нали? – пита нашата приятелка.
- Не! Тази сутрин в Ню Йорк са съборили „Близнаците”!- отговаря книжарката.
- Шегувате се, нали?
- Бих искала да е шега!.....
Още една приятелка, Лора работеше в сградата на Американ Експрес, от другата страна на кулите. Историята, която тя ми разказа след време, започва като злокобен анекдот. Минала е през офиса си на 46-ти етаж и е отишла да направи сутрешната си тренировка във фитнеса, който е на същия етаж. При удара на първия самолет в една от кулите, тя и неин колега, с когото тренират заедно, се спогледали.
“К’во става?- попитала Лора
“Май че автобус се удари в сградата!”
“Айде бе, автобус на 46-ти етаж!”
Резонансът, който почуствали, ги разтревожил и се спуснали към прозорците на залата. Те обаче не гледат към кулите, а встрани от тях. Виждали се само хора, втренчили погледи в сградите, а самите сгради оставали невидими от тяхната гледна точка. Паниката обзела тълпата долу - втори самолет се е врязъл в другата кула, което те дочули от включените телевизори. Лора грабнала дрехите си, облекла се скоростно и хукнала към асансьорите. На изхода на сградата вече имало служител на ФБР.
“Какво да правим?”- попитала го тя.
“Придвижвайте се на север и ако можете, изнесете се извън Манхатън!”
Понесла се тичешком на север и започнала да набира телефона на офиса си за да разбере дали корегите й са успели да се измъкнат. Мобилният й не работел. Тогава застанала на опашка пред една телефонна кабина без да смее да извие глава назад и нагоре. Ужасяващото “Ааааааа” на тълпата около нея все пак успяло да извърти главата й назад и тя видяла летяща фигура, а след нея - втора. Не могла да понесе повече и отвърнала поглед, зарязала реда си пред телефонната кабина и хукнала отново. Успяла да спре такси, което веднага се напълнило с още четрима души. “Една от кулите падна”- чула ужасения глас на шофьора, проследила неговия поглед в огледалото и видяла срутванто на първата кула. Таксито ги оставило пред Пен Стейшън, шофьорът отказал да продължи по-нататък. Това било достатъчно за нея, за да се качи на влака, но влаковете вече били спрени. Придвижила се до офиса на своя приятелка, администраторка в хотел на Лексингтън авеню и там рухнала психически. Звъннала вкъщи и до сестра си в Куинс и се запътила натам. Свободни таксита нямало. Пресякла Източна река по моста Куинсбъроу заедно с още 10-15 хиляди души, които безмълвно споделяли общото опасение, че ако в този момент бъде нападнат моста, всички ще се издавят. Вкъщи, поуспокоена, започнала да търси сина си, който работеше в нюйоркската полиция.
Чуствах се уморен, но чаках да стане 22 и 30 ч. за да мога да звънна на майка си. В България щеше да е 5:30 сутринта и тя ставаше по това време.
- Жив ли си, сине?! - чух я да въздъхва облекчено.
На следващия ден в офиса лицето на Вирджиния бе по-ведро. Назначението на съпруга й било в обратна посока на Манхатън. Веднъж я попитах да ми разкаже за случаи от работата на съпруга й неговите колеги от 9/11 и последвалите дни и месеци. Отговорът й бе лаконичен, но не и нелюбезен: “Съпругът ми бе назначен за шеф на Церемониалната служба на Пожарния Департамент. В продължение на месеци организираше погребенията на негови колеги.
Всеки ден по 2, 3 погребения
В къщи за това не се говори!”
В началото но октомври, шефът ми ме викна:
- Приготви екипировката, калибрирай уредите, вземи всичко необходимо и от утре до края на седмицата е твой ред да ме придружаваш на “Кота 0”.
Обектът, на който трябваше да анализираме водата, бе Пожарна Команда 10, разположена на ъгъла на улиците “Либерти” и “Гринич”. Не беше задължително да слагаме предпазните маски, които ни бяха раздали, но след първото възприятие на очите, които видяха струйки дим над апокалиптичните развалини и масовата разруха, както и трептенето на въздуха като през лятна мараня, последвано от възприятието на носа - остра сладникава миризма на печено месо, каквато не бях помирисвал до тоя ден, нахлузих маската и влязох в пустата сграда на Пожарната. Всички от тази команда бяха загинали опитвайки се да гасят пожара отсреща. Не разбрах само каква е била съдбата на единствения дежурен, останал в сградата. На мястото в момента не съществуваха никакви водопроводни тръби. Водата снабдяваха с временни връзки от съединени един с друг пожарникарски бризентови маркучи от най-близкия оцелял тръбопровод. Параметрите на водата бяха далеч над нормалните - температурата варирше около 30 градуса по Целзий, pH-то бе високо, над 9, специфичната проводимост бе различна от нормалната, показваше завишено присъствие на дребни частици. Наличието на хлор бе близо до нула. Върху масите в столовата, където в обикновени дни пожарникарите се бяха хранили, се бе наслоил дебел слой прах. През прозорците, гледащи на север виждах работници с маски и подходящо облекло, ровещи из руините. Бях само на педесетина метра от купищата развалини, върху които като разнебитена дървена ограда все още стърчаха парчета от скелета на сградите. Денят се скъсяваше, нощта растеше. Бе на притъмняване, когато в интервалите между две проверки на параметрите излязох навън и приближих към ниска набита фигура на мъж с предпазна маска. Каза че бил от Ню Джързи, доброволец и търси останките на брат си. Били племенници на заместник-министъра на Пожарния Департамент, чийто останки също се намирали някъде под руините.
Приех официалната версия за атентата и до ден днешен никой не може да ме убеди в противното. Всички други теории за предварителен заговор намирам за спекулативни с цел изява на хора, търсещи да излязат от анонимност,или хора, търсещи печалба от смъртта. Само по време на годишнините отварях различните уеб-сайтове да проверя дали не се е появила приемлива теория за срутването на сградата на г-н Силвърстайн, кула 7, късно следобяд, към 5 часа в деня на атентата. Не намирах факти, с които да се скалъпи нова теория. Остана първоначалното ми възмущение, че Новото хилядолетие започна с официално обявяване на Третата световна война - войната на тероризма. Войната на Западния свят със света на Исляма или война на две могъщи финансови групировки под прикритието на религиите! Казано по друг начин - какъв морал изповядва, която и да е религия, щом с един акт лишава от живот хиляди хора и превръща в развалини постиженията на човечеството?!
102-минутен жесток спектакъл, който се разигра пред очите на цялото човечество.