Милен Радев, Блог Де зората (http://de-zorata.de/blog/)
На днешния ден може малко патетично да се каже, че „всички сме арменци“, ако този израз не беше наскоро масово профанизиран за щяло и нещяло.
В много страни по света, където е пръснато това нещастно племе и където има хора, незагубили чувството за хуманност и почтеност днес се провеждат траурни чествания на 100-годишнина от т.н. на арменски език Агет (геноцида на арменското население в Османската империя).
Кланета е имало и много преди това, а и самото масово изтребване през 1915 г. започва далеч преди днешната дата, но 24 април е денят, в който в Константинопол започва масовата депортация и клане на арменската интелигенция. Тогава, както казват самите арменци, се затрива цветът на този народ.
Смята се че жертва на геноцида са станали 1 милион и половина души.
За разлика от миналата, тази година официална Германия премълчава скръбната дата. По време, когато в лицето на турския президент и канцлер и правителство виждат последното спасение пред бежанската лавина, е трудно да се очакват дразнещи босфорския деспот декларации.
Миналата година Бундестагът за пръв път гласува декларация, внесена от коалиционните партньори, която макар и с усукване, и оглеждане, и ослушване към тъй важния партньор Ердоган, все пак спомена пряко
термина „геноцид“
Пак миналата година в Берлинската евангелска катедрала някогашният пастор, а днес Бундеспрезидент Гаук (една от най-мразените от левицата и охулвана при всеки повод личност!) нарече изтребването на арменците в Османската империя геноцид, една от най-срамните страници в историята на човечеството и първия от редицата масови антихуманни актове на ХХ век. Същевременно той припомни и призна и позорното германско съучастие в събитията от 1915 г.
Припомням, че още през 2005 г. главата на Евангелската църква в Германия поиска в Берлинската катедрала прошка от арменския народ за участието и на германски военни в турската армия, както и за вината на Германия, ненамесила се тогава за да спре своя военен съюзник Турция.
В памет на трагедията ще цитирам Пейо Яворов – макар и неговото стихотворение да е още от 1897 год. – когато най-голямата трагедия тепърва е предстояла:
Арменци
Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Те пият… В пиянство щат лесно забрави
предишни неволи и днешни беди,
в кипящото вино щат спомен удави,
заспа ще дух болен в разбити гърди;
глава ще натегне, от нея тогава
изчезна ще майчин страдалчески лик
и няма да чуват, в пияна забрава,
за помощ синовна всегдашния клик.
Кат гонено стадо от някой звяр гладен,
разпръснати ей ги навсякъде веч –
тиранин беснеещ, кръвник безпощаден,
върху им издигна за всякога меч;
оставили в кърви нещастна родина,
оставили в пламък и бащин си кът,
немили-недраги в далека чужбина,
един – в механата! – открит им е път.
Те пеят.. И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица…
Че злъчка препълня сърца угнетени,
че огън в главите разсъдък суши,
че молния свети в очи накървени,
че мъст, мъст кръвнишка жадуват души.
А зимната буря им сякаш приглася,
бучи и завива страхотно в нощта
и вихром подема, издига, разнася
бунтовната песен широко в света.
И все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и все по-горещо дружината пее,
и буря приглася с нечувана мощ…
Те пият и пеят… Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, и боси, и голи,
в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият – пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей.
Интересен аспект на арменската трагедия, която засяга и нашата, българска история, се разглежда в частност в една от по-новите книги на немски по темата- „Геноцидът срещу арменците 1915-1916 г. съгласно документи от политическия архив на германското Външно министерство“ от Волфганг Густ (за съжаление вече неиздавана и превърнала се в библиографска рядкост).
Съгласно новите проучвания геноцидът не може да се разглежда като естествено продължение на етническата политика на Османската империя, която в много отношения е била по-толерантна (политическите причини за добре известни ни издевателства са отделен въпрос) от тази в други страни на епохата.
Геноцидът е дело на враговете на Османската империя младотурците. Те са възпитани и обучени в парижките университети, военни колежи и кафенета от началото на века. Млади хора (както и в Германия в началото на трийсетте години) заразени от модерните тогава идеи на национализма, които както пише друг автор (Ролф Хозфелд в книгата си „Операция Немезис“) са заменили консерватизма на старата Империя с биологически обоснован шовинизъм и расизъм (списание „Тюрк“ въвежда през 1904 г. понятието „турска раса“).
Паралелите между турския Геноцид и немския Холокост са впечатляващи. Идеолозите и организаторите на
масовото унищожение на човеци,
принадлежащи към определена религиозна и национална общност са и в двата случая високообразовани млади хора, с претенции за рационално и хладнокръвно решаване на наболял обществен проблем.
Фазите са – от обявяването на тази народностна група за чуждо тяло, вредно и опасно за живота на мажоритарния етнос през постепенното лишаване на членовете на тази група от атрибутите на човешкото, с което прага за упражняване на всяко привидно немислимо насилие съществено пада, през концентрирането на стохилядни маси и физическото им унищожаване (с оръжие, глад, жажда и студ в първия случай; с газ, оръжие и глад в другия) та до отчуждаването на имотите им в полза на държавата и на индивидуални лица от господстващия етнос.
Не бива да се забравят думите на Хитлер преди нападението на Полша казани по адрес на някои плахо изразени резерви на генералитета по отношение на планираната тактика на масово унищожение „Но моля Ви, кой си спомня днес унищожаването на арменците!?“
Това е въпрос-обвинение към западните държавници, към западното обществено мнение, което по съображения за политическа целесъобразност и конюнктура не се е намесило решително за да спре геноцида (процесите в Цариград организирани от французи и англичани след войната 1919 г. според мнозина са били фарс, в който участниците са били дребни офицери-извършители, докато стратезите са останали непокътнати и някои са намерили по-късно влиятелни постове в ататюркова Турция).
Звярът в човешки образ – вътрешният министър Талаат паша си живее необезпокояван в емиграция в Берлин, докато се намира един отчаян арменски студент, който му тегли куршума през 1921 г. Пред германския съд той е оправдан, като борец за свобода, както е оправдана и нашата Менча Кърничева за убийството във виенския Бургтеатър...