Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Терористите са подли страхливци с малки п…ки и голямо его. Като деца те не са пляскани по дупето, за да разберат, че не могат да имат всичко на този свят, дори много да го искат; че другите са живи, не кукли и трябва да изпълнят дните, отредени им от Всевишния, както и да се нарича той, а не да им ги скъсява някой тъп маниак; че техните велики идеи имат граница и тя опира във великите идеи на другите – и по-добре да съжителстват мирно, защото сблъсъкът за налагане на моите над твоите велики идеи води до смъртта на всички велики идеи.
Казвам това по принцип за терористите, не само за онези, които се пишат ислямски и които най-често тревожат сънищата ни напоследък.
Ако искате съвет, граждани, как да намалим заплахата всеки идиот с автомат да се смята за Господ и да отнема животи, първата мярка е да се върнем към добрия стар механизъм за възпитание, наречен „пляскане по дупето”. Процесът на социализация е пътят между всеобхватния детски егоизъм и неговото овладяване в името на ползите от цивилизованото съжителство. За последните 50 години обаче разни псевдо-либерални плъшоци обявиха традиционните методи, които показват на детето границата на егото по разбираем за него начин, за фашистки. И сега всяка любяща майка се цупи, ако някой възрастен иска детето да му направи път, а не да му отстъпи той. Обяснението е – то е малко и не разбира.
Така, де, то наистина не разбира. И точно заради това не може да командва разумните хора, трябва да се съобразява с тях. Иначе ще зачестят случки като онази в Германия, когато един запознат с правата си пикльо се оплака в полицията от родителски тормоз, задето го карат да си оправя леглото и да си подрежда играчките.
В днешни дни подобни картинки виждаме и в училище. Там децата имат право да тормозят учителите, но учителите нямат право да ги поставят на мястото им. И те, разбираемо, започват да се чувстват безнаказани, да смятат, че така е правилно и така ще продължава цял живот.
После попадат на правосъдната система и мнението им се вкоренява, защото тя не работи както трябва. Не работи както трябва, защото част от хората в нея са продажни или некадърни. Но също заради безсрамната идея, която изповядват - че правосъдие означава не справедливост, а процедура. Сякаш светът е заради съда, а не обратно.
Но има и по-лошо - самите закони се творят според същите неработещи псевдо-либерални принципи. Онзи ден например се разбра, че един от брюкселските терористи е лежал за въоръжен грабеж и съпротива срещу полицията с „Калашников”. Осъден от белгийския съд, той е пуснат на бърза ръка от затвора за добро поведение.
Ама какво добро поведение, бе, граждани? Какво добро поведение очакваме от див звяр, щом веднъж му е дошло наум да хване автомата? Как точно смятаме, че затворът го е превъзпитал? Изпит по ръкоделие и изтънчени маниери ли му проведоха, за да го пуснат или мина през психиатър, на когото обясни нещастното си детство.
Да, този номер с нещастното детство го знаем. Само че с него има един огро-о-о-мен проблем - 99 на сто от хората с нещастно детство са прилични и нормални граждани. Не се държат като бесни кучета, не грабват автомати и не залагат бомби с идеята, че останалите щастливци трябва да ги компенсират, но като не го правят, трябва да им се даде урок по нещастие.
Не казвам еднозначно, че споменатият по-горе брюкселски терорист още при грабежа трябваше да бъде застрелян от полицията, а не заловен и даден на правосъдието. Искам, но не го казвам, защото смятам живота, всеки живот, за огромна ценност. Обаче казвам, че този тип трябваше да получи присъда от около 200 – 300 години затвор. И ако след сто лета успее да излезе за добро поведение, ще повярвам, че се е променил.
Принципът е ясен – не може човек, който с действията си заявява открито, че не признава правилата на обществото, да очаква същите тези правила да бъдат прилагани спрямо него. С други думи, не може да имаш само права и никакви отговорности. А ако се откажеш от отговорностите, значи се отказваш и от правата.
Или не? Аз съм доста либерален човек, но в случая искам някой по-либерален от мен да ми обясни дали казаното е правилно или грешно. Също да ми каже сериозно ли смята, че норвежкият масов убиец Брайвик има право да съди Норвегия, задето тя не му разрешава от затвора да контактува със свои съмишленици. Да сее заразата си, с други думи. И настоявам да науча също дали не е някакъв майтап заканата на парижкия масов убиец Салах Абдеслам да съди френски прокурор, защото той издал негова съкровена тайна за планиран самоубийствен атентат. Явно въпросният Абдеслам се възприема като благородна девица, поверила тайните си на любимо дневниче и се свени да види как те стават достояние на обществото. Да напомня – на същото общество, което той смята да потопи в кръв и ужас. Де дърво, де!
Само че Европа боледува и още не може да се реши да размаха дървото. Тя не е слаба, но заради липсата на ясна визия за развитието си, на единна воля, на политици, които се интересуват от стратегия, а не от конюнктура, а и на истинско единно европейско самосъзнание, силната Европа проявява слабост. Не просто я проявява, направо я демонстрира – пък и, едва ли не, се опитва да я представи за своя изконна ценност. Не, слабостта няма нищо общо с европейските демократични принципи като спазването на човешките права, толерантността, съчувствието, солидарността и прочие.
Красиви са тези принципи, но те не могат да висят във въздуха, не могат да оправдаят слабостта и бездействието. Ако самото общество, което ги носи, бъде разрушено, ще изчезнат заедно с него, затова трябва да се опази демократична, единна и просперираща Европа. Както навремето Чърчил излезе и каза „ние няма да се предадем, ще се бием във въздуха и по земята, по плажовете и по хълмовете”, така и сега трябва да се намери истински политик от неговия мащаб, който да каже на европейците, че те, макар да не желаят това, са въвлечени във война, че срещу тях са изправени зловещи врагове и трябва да воюват за самите себе си.
В момента Европа изглежда напълно неспособна да вземе адекватни мерки срещу ислямския тероризъм, който си разиграва коня из нейните столици. Но ако беше само това, щях да реша, че проявата на слабост е временна. Същата слабост обаче виждаме по темата за руската агресия в Украйна и хибридната война на Кремъл срещу Европа. Тя стои и зад колебливите и непоследователни европейски реакции за решаването на сирийския конфликт. Тя прави водещите правителства и политици тук мекушави и безпомощни при изработването на обща политика по мигрантската криза.
Четири сериозни конфликтни точки едновременно, с които ЕС не може да се справи, са прекалено много, това говори за тежко заболяване.
Има ли лечение за него? Да. И тук не става дума за замяната на права срещу сигурност. Който предлага тази формула, цели не само да си улесни живота, но и да ви изработи, граждани. Много стъпки могат да се направят, без да се дават допълнителни права на специалните служби. Разбира се, има нужда от нови законодателни мерки, от създаване на нови общоевропейски механизми и институции, от повече сближаване между европейците. Но не с номера „права срещу сигурност”, тогава нито права ще имаме, нито сигурност.
Някои посоки на промени вече очертах, обаче има и други. Например, трябва да преодолеем ужасяващите последствия от тъй наречената „политическа коректност”, която през последните години далеч надхвърли границата на разумното и ни заведе право в оксиморонния свят. Просто е - за да видим правилно и да решим проблемите, трябва да ги назовем точно, а не да използваме все по-нелепи евфемизми.
Например Ислямска държава нарича нас кръстоносци и, въпреки, че е лъжа, това ни се лепна като етикет. А ние не смеем на никого да обясним, че ИД, също както СССР, е само примитивна левичарска утопия. Тя се крепи на наглостта, силата и лъжата. Тя, съвсем по съветски, държи хората си еднакво равни в нещастието и ги тероризира еднакво; разпределя уж справедливо приходите, като за справедливата върхушка остава най-много; милитаризира цялото обществено пространство и държи всички индивиди в идеологическо подчинение, независимо от нелепостта на идеологията, която им пробутва.
Ами някой да го каже, де! Само мен ли чакате да обяснявам такива неща и да ставам лош в очите на управляващите европейски левичари?
И още нещо важно по отношение специално на ислямския тероризъм - какво да кажем за отношението на самите мюсюлмански общности? Дали не трябва те също да отидат по-далеч от съболезнователни декларации тип „след дъжд качулка”, да се почувстват поне малко отговорни и да станат част от борбата срещу злото? А ако не се почувстват отговорни и продължат да създават, толерират и укриват убийци, не трябва ли също да понесат последствия заради тази си дейност? Не говоря за погроми, пази, Боже! Говоря за законодателни мерки.
Много имаме да свършим ние, европейците, но не виждам желаещи. Засега, независимо от кръвта по улиците, всички водещи политици май си правят само сметка да откарат до другите избори, пък тогава ще видим. Да, ще видим, но ще видим нещо, което изобщо не искаме да виждаме.