Борян Ангелов
В последните дни имам доста време за разговор с моето дете. Пътувайки за поредната тренировка в софийските задръствания слушаме музика. Доста често си пускаме един диск на групата „Джендема” и по-специално песента „Разговор с дядо”, посветена на нерадостната ни съдба да сме заобиколени от „братски” народи. Толкова братски, че са изтрили или се опитват да изтрият спомена за всичко българско от „техните земи”, били някога част от българското национално пространство и дори част от българската държава. В последния ни разговор се опитах да му обясня за Западните покрайнини. Имах участие посветено на тази тема в едно предаване по една от телевизиите. С мен в студиото бе и една колежка, която е родом от точно тази забравена от повечето българска територия. Признавам си, че ми бе трудно да дам разумно обяснение на моя деветгодишен син защо това момиче, което е родено в Босилеград, на територията на днешна Сърбия, все пак е българка. Според неговата детска логика, след като е родена в Сърбия би следвало да е сръбкиня. И тука вече навлязохме в дебрите на историята – нещо, което повярвайте ми не държа на всяка цена, защото не страдам от амбиция детето ми да е толкова пристрастено от и към историята, подобно на баща си. Но нямаше как да му обясня за какво става дума без да се върнем век - дори и повече назад във времето. И понеже много обичам тази песен на „Джендема”, а пък и тематиката е сходна, реших да взема заглавието им като част от заглавието на това, което ще ви разкажа сега.
Преди 100 години България се включва в Първата световна война. Няма да говоря за нея, вече писах за това събитие и най-вече за това как го отбелязахме в нашата страна. Участието ни в тази война, както и една друга война – сръбско-българската от 1885 г., са в основата на проблема със Западните покрайнини. След подписването на Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. България е принудена да изтърпи унижението на победените. Все пак да уточним – победени, без да бъдем бити! Затова и отмъщението на тези, които сме били толкова много на бойното поле е подобаващо! Жестоко, потресаващо и за съжаление продължаващо и до днес. В дните между 6 и 8 ноември 1920 г. – т.е. преди 95 години, новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци, бъдеща Югославия, окупира тези територии, които в продължение на 40 години са част от българската държава. Не помага нищо. Нито мнението на участващите в специално създадената комисия за изработването на границата, нито петициите на българското население, нито дори общественото мнение в новосъздадената държава, че подобна гранична линия е безумна и неестествена. България трябва да бъде наказана подобаващо. Нещо като съвременен прочит на Марк Порций Катон и неговите думи: „Картаген трябва да бъде разрушен”. Така към проблема с бежанците от Македония, Тракия, Южна Добруджа се прибавят и тези от Западните покрайнини. Цариброд, Босилеград, части от Трънско, както и осем села в Ломско имат нелеката съдба да влязат в аналите на съвременната история, като пример за безумните и абсурдни решения на тези, които твърдят, че искат справедлив мир. Какво справедливо има в това да разделиш села, къщи, дворове, та дори и гробищата? Какво справедливо има в това да обречеш на мизерия хората от двете страни на границата, като им отнемеш възможността да обработват своите земи. Това е проблемът с „двувластните имоти”. Така далеч преди Берлинската стена
се ражда „черната граница”,
която е символ най-вече на безумните аспирации на „братята –сърби”, както и на техните покровители Франция и Великобритания. Задавам си въпроса дали Мечо Пух с неговия девиз: „Колкото повече, толкова повече!” не е заимстван от ненаситния глад за територии, население и величие, граничещо с мегаломания на нашите западни съседи? Кой знае, може би.
Тъжно и тежко е да пишеш по такива теми. Заради болката, унижението, вината и какво ли още не. Няма да правя популярна беседа от типа на тези преди 10 ноември 1989 г. Все пак читателите имат на разположение интернет и могат с едно кликване в Гугъл да навлязат в подробности по темата Западни покрайнини. Все още има малко материали по темата за революционната организация „Въртоп”. Емигрантската организация „Западни покрайнини” е създадена естествено в София. Издават се и два вестника – „Западно ехо” и „Западни покрайнини”. Поетът и общественик Емануил Попдимитров оглавява и научния институт „Западни покрайнини”, чиято цел е да отстоява българския характер на това население. Защото, съвсем естествено, в „модерните” държави Гърция, Румъния и Югославия започват веднага асимилационни процеси насочени срещу останалото там българско население. Безспорен успех на Емануил Попдимитров е признаването на това население за етническо малцинство. Това става на V конгрес на европейските малцинства в Женева през 1929 г. Факт, който властите в Кралство Югославия игнорират и не признават. Не само това. След посещението на цар Борис III през 1933 г. в Югославия е уговорена визитата на югославския крал на следващата година в София. Страхът на сръбския владетел от отмъщение на ВМРО, както и от действията на ВЗРО „Въртоп” след атентатите от 1933 г. е съвсем основателен. Дали само това е причината или е имало и друг сценарий не е ясно, но на 19 май 1934 г. е извършен преврат от Кимон Георгиев, чиято първа задача е да разтури всички емигрантски организации, да забрани дейността на революционните организации в България. Направен е опит да бъде заловен Иван Михайлов, водачът на ВМРО, който е неуспешен. Визитата на печално известния с репликата си: „Шта си ти?” владетел в София се провежда на 27 септември 1934 г. Завръщайки се в Югославия се хвали, че е бил в гнездото на убийците от ВМРО и се е завърнал жив и здрав. Неподозирайки, че смъртната му присъда е издадена и му остават само две седмици живот. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия той е убит от Владо Черноземски.
След края на Втората световна война населението от Западните покрайнини храни някаква надежда за ревизия на своето положение и дори за завръщане в пределите на България. Бледската спогодба дава такава надежда, макар че тя е придружена от една друга съпътстваща сделка, касаеща Пиринска Македония – присъединяването на този български край към новосъздадената Социалистическа република Македония, част от СФРЮ. Отново съдбата на това население е поставена в рамките на голямата политика,
извън логиката на произхода, характера и желанието на хората, живеещи там.
Все пак настъпва една промяна - признава им се вече статута на малцинство. В рамките на тази съща голяма политика, обаче, българската страна загърбва всякаква грижа за това население, а и не само.
Преди вече 26 години настъпиха и промените в Източна Европа, част от които е и нашата страна. За съжаление промените, които очакваха българите от Западните покрайнини, все още не са се случили. В първите години след разпада на Югославия те станаха част от плана на Милошевич за възраждане на Велика Сърбия. Техните права бяха значителни намалени и редуцирани. Нещо повече! Те очакваха най-накрая българската държава да вземе присърце съдбата на това население и да го включи в своята външна политика. Уви, техните надежди, а и нашите, си останаха само и единствено надежди. Преди четвърт век се опитахме да възстановим честването на 8 ноември – Денят на Западните покрайнини, като част от националната ни памет. За съжаление можем да кажем, че сега този ден се отбелязва само от нашите сънародници, живеещи там, но не и от българското общество в страната ни. Външната ни политика продължава да се ръководи само и единствено от глобални приоритети, които съвсем естествено си намират своите местни политически адепти. Що се отнася до българите от Западните покрайнини, а и не само за тях,
политиците ни са в състояние на мозъчен ступор.
За тях решението ще дойде от само себе си, тогава и когато /ако/ всички държави в Европа, в това число и Сърбия, станат членки на ЕС. И заживели дълго и щастливо.....! Като в приказките, нали?
Извън приказките ще ви кажа какво си мисля. Каквато е държавата ни, такъв е футболът ни – основна максима на всеки, който разбира от футбол. А това са много хора, както знаем. Каквато е държавата ни, такива са и политиците ни. Аматьори, които се опитват доста успешно при това, да ни убедят, че са професионалисти. След края на тоталитаризма, ако е настъпил де, се очакваше да настъпят промени във всички сфери на обществения ни живот. Една от тези промени би трябвало да е /поне според мен/ освобождаването ни от националния нихилизъм, насаден като морален императив по времето на управлението на БКП. Уви, това не се случи. Тъкмо напротив! Национализмът в България бе отритнат, оплют и обруган. По-късно той стана и част от политическия живот на страната ни. Стигна се даже и до неговото окарикатуряване, поради причини, които пак можем да определим накратко така: „Каквато държавата ни, такъв е и национализмът ни!”. Само че тези хора там, извън България, виждат дори и в това ни състояние на държавата Родината, която ние не сме губили! За съжаление – наше, не тяхно! Защото за да оцениш нещо може би трябва първо да го загубиш. Ние всеки ден губим по нещо малко от себе си и държавата си. Затова и не го виждаме и оценяваме.
В годината, когато трябва да отбележим 100 години от участието на България в Първата световна война, както и 130 години от сръбско-българската война и Съединението, да не забравим и 95 г. от окупацията на Западните покрайнини се запитайте какво е направено?
Да започнем отзад напред.
На 2 ноември в предаването История.бг на БНТ проф. Иван Илчев недвусмислено оправда сръбските претенции спрямо България. Ако не ми вярвате вижте записа на предаването. Това било така, защото България след Съединението става с по-голяма територия от Сърбия. Честно казано не съм срещал в политиката принцип на някаква териториална реципрочност. По-скоро, както казах по-горе, в политиката действа законът на Мечо Пух. Потърпевшият от тази политика е българският народ и българската държава.
На 14 октомври само в две издания се появиха материали, отбелязващи един век от включването ни в Първата световна война. Списание „Осем” и Faktor.bg. Пак в История.бг на БНТ имаше едночасово предаване, посветено на темата. Със страшно много дипломатически подробности за подготовката на войната, с включване в предаването и за последвалия Ньойски мирен договор....Толкова много подробности, че за самите военни операции на българската армия се каза съвсем малко.
На 13 октомври във военната академия се откри научна конференция, посветена на България и Първата световна война. Там като докладчик е включена и проф. Божица Младенович от Сърбия с доклад на тема: „Характеристики на българската окупационна система в Сърбия 1915-1918 г.”. При това този доклад е предвиден да бъде представен на две места – в Кюстендил и Кърджали. Потресаващо, нали? Хайде да си представим обратното. Искам да представя доклад в съседна Сърбия на тема - От „Шта си ти ? 1912 г. до 9 октомври 1934 г. – логичният край на един сатрап от балакански тип. Знаете ли какво си мисля? Никой в Сърбия няма да ми позволи да се доближа до конферентната зала. Каква ти зала, няма да ми позволят да припаря до Сърбия изобщо. Но ние, българите, сме друга работа. Широко скроени сме. Свикнали сме, очевидно, да се гаврят с нас. Дори у нас.
На 15 септември бяхме „разтърсени” от новината за включването в музейната експозиция на НВИМ на трабанта на г-н Паси. Тематична изложба посветена на България и Първата световна война няма! Пленените бойни знамена също ги няма! Нашите славни и непленени бойни знамена също ги няма! Защо са ни, нали си имаме „натовски трабант”!
Това лято бях разтърсен и от нещо друго. Пътувайки със съпругата ми чухме рекламен клип. Не какъв да е рекламен клип! На Македония, призоваващ ни да посетим земята на Александър Македонски, да пием автентично македонско вино и прочие. Нищо лошо ще кажете. Само, че клипът бе по БНР. Представяте ли си обратното? Реклама на България по македонското национално радио. Аз не си го представям. Никак даже!
Само ми е болно за ген. Михаил Савов /и не само за него/, който в своето завещание изрично настоява на гроба му да има негов малък бюст, който да гледа към Македония. Тази Македония, която така и не вижда свободна. Мъчно ми е и за майка ми, която винаги е питала едно нещо: „Кажи ми, бе сине! Как стана така, че в едно легло моите прабаба и прадядо направиха цели три нации? Ние тук сме българи, нали? Братовчедите в Македония са македонци, а тези в Гърция какви са, гърци?”. Това вече е друга тема. Спирам дотук, защото моето писание ще се трансформира вече от разговор със сина ми на разговор с майка ми.
Не знам дали успях да обясня на сина ми, не знам дали успях да обясня на читателите. Това е болезнената тема за българите от Западните покрайнини вече цели 95 години. Нека на 8 ноември освен Архангел-Михаил почетем тези наши сънародници - българите от Западните покрайнини.