С просълзени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя
Трагедията на едно завръщане в България (1943-1944)
(Част втора)
Янко Гочев, историк, специално за Faktor.bg
"Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана"
Из писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.
Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и "Голодомора", преживели сталинския "голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за "изменници и предатели" стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиране към СССР.
Във втората част от нашата поредица (виж ТУК първата част,б.р.) посветена на историята на тази българска диаспора се спираме на преселението на нейните представители в България. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и неистовото желание на таврийските българи да намерят спасение от нейните ужаси в своята Родина.
На 22.06.1941г. започва германо-съветската война. В Украйна настъпват групата армии "Юг". Цялата украинска земя става отново бойно поле.
Според плана "Барбароса" в Украйна нахлуват частите на немската група армия "Юг"под командването на Г. фон Рундщет. В нея влизат немски, унгарски и румънски войски.
Група армии "Юг"напредва бързо. До средата на юли 1941г. под немска окупация са вече цяла Галиция, Западен Волин, Буковина и Бесарабия.
През юли 1941г. започва битката за Киев. Решаващо значение за по-нататъшния ход на военните операции е битката под Уман.В август 1941г. в котела при Уман са пленени 103 000 червеноармейци. Разгромени са съветските войски, прикриващи подстъпите към Централна и Източна Украйна. След поражението при Уман съветските войски взривяват Днепрогрес и отстъпват на левия бряг на р. Днепър.
Отбраната на Киев продължава 72 дена. В средата на септември 1941г.с мощни удари от север и от юг съветският Югозападен фронт е разгромен. В киевския котел попадат цели
трисъветски армии и част от силите на още две армии. При Киев са пленени 665 000 души.
Почти едновременно с битката за Киев започват боевете за Одеса. Отбраната на града продължава 73 дена. На 16.10.1941г. румънските войски завладяват Одеса. Основните сили на Приморската армия, защитаващи града, са евакуирани в Севастопол.
През октомври 1941г. се води и първата битка за Харков, който пада в германски ръце на 25.10.1941г. По същото време е нахлуването на 11-та германска армия започват битката за Крим. Полуостровът е окупиран окончателно в юли 1942 г., когато след 250 дни борба е превзет Севастопол.
Както в цяла Украйна, боеве се водят и в Таврия. Районът на Приазовието е окупиран през есента на 1941 г. , когато се разпада целият южен фланг на съветската отбрана на Източния фронт.
Войната има и друго лице за съветските граждани. Нахлуването на войските на Вермахта разклащат нейните устои, а с рухването й в прифронтовата зона се развихря "червен терор".
Започва евакуация на изток на промишлените предприятия, суровини, продоволствие и специалисти. Това, което не може да бъде евакуирано се унищожава. Спецчасти взривяват фабрики, заводи, жп линии, потопяват шахти.
При евакуацията в Украйна са извършени нови престъпления на комунистическия режим спрямо собствените му граждани, за които десетилетия наред не се говори. Болшевиките тайно взривяват Днепрогрес в Запорожие. В Днепропетровск е взривен хлебокомбината заедно с работниците в него. В Одеса при отстъплението са потопени приморските квартали заедно с жителите им, а ранените червеноармейци са изхвърлени в морето със санитарните машини. От Харков извеждат стотици представители на интелигенцията,
за да ги запалят и изгорят в един дом. В Уман живи минират хора в погребите.
Подобни примери има много из цяла Украйна. Паралелно върви и евакуацията на затворите. Там въпросът е решен по сталински - чрез разстрели на политическите затворници. Тези убийства са част от вълната екзекуции, извършени в началото на войната от НКВД в цялата западна част на СССР от Прибалтика на север до Украйна на юг.
Войната води нови бедствия за таврийските българи.
Селищата на приазовските българи са опожарени, разрушени и разграбени. Много жертви на фронта и в тила от сталинските репресии понася цивилното население.
В писмото на таврийските българи до българския цар Борис III, за което ще стане дума по-долу те описват бедствията на войната по следния начин: "В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни." (1)
При евакуацията както се нарича процесът на оттегляне на съветската власт и войски частите на Червената армия отнасят голяма част от добитъка, земеделския инвентар и дори заграбват реколтата, произведена от селяните. Населението отново започва да гладува.
След окупацията й Украйна е разделена на четири зони, всяка от която има различен статут: райхскомисариат Украйна, дистрикт Галиция, включен в полското генерално губернаторство, немска военна зона (Черниговска, Сумска, Харковска област и Донбас) и област Транснистрия, анексирана от Румъния.
В състава на райхскомисариата е обособен отделен генерален окръг Крим с полуокръг Таврия. Той се управлява от германски генерален комисар. Град Николаев е център на друг окръг, управляван също от генерален комисар на Райха.
Румъния формира своя окупационна зона, наречена Транснистрия. Това еадминистративно-териториална единица, между Южен Буг и Днестър, включваща части от Винницка, Одеска, Николаевска област на Украйна и части от Молдова с център първо Тираспол, а след това - Одеса.
Фактически в Таврия е установена германо - румънска окупация. Военно-окупационният режим в Приазовието продължава от октомври 1941 г. до септември 1943 г. В някои райони германците управляват съвместно с румънските военни органи или с администрация на украинските националисти.
Българските села в Таврия
В окупираните територии започва прилагане на политиката на "новия ред". Богатите украински земи са подложени на икономически грабеж. Изнасят се суровини, оборудване, продоволствие, произведения на изкуството. Германската икономика по време на войната изпитва недостиг от работна сила. Затова започва да използва принудителен труд на работници от окупираните източни земи, вкл. от СССР. Започва принудителното мобилизиране на младежи за работа за Райха - "остарбайтери".
Най-масово те са изпращани през пролетта на 1942г. Тогава набирането им добива масов характер. Използвани са войници, които насила мобилизират работниците, събират ги на сборните пунктове и с ешелони ги откарват на запад.
В Таврия от пролетта на 1942 г. германската власт започва акция по откарване на младежи в Германия. Там са настанявани в трудови лагери и са използвани като земеделски работници или работници в заводите. Проблемът е, че ги третират като съветски граждани и са експлоатирани при нечовешки и трудови условия. Броят на таврийските "остарбайтери" не може да се установи със сигурност, но се предполага,
че са били между 5000 и 40 000 души. (2)
В тези условия единствената надежда остава България - съюзник на Третия райх от 1.03.1941г. Отделни представители на местната, неунищожена докрай от болшевиките българска интелигенция подемат инициатива за решаване на таврийския български въпрос
с подкрепа на българската държава. По инициатива на писателя Мишо Хаджийски
през април 1942 г. таврийските българи пишат писмо до Н. В. Цар Борис III с молба да ги приеме в България. Таврийците търсят спасение в България - прародината, която те винаги са смятали за истинска своя Родина - майка.
Поради важността на писмото ще го цитираме изцяло.
До
Н.В. Царя
на българите
Борис III
Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.
Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.
В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.
Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!
Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца - умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.
Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.
А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година - две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.
Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.
А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.
Страдалецът, сиракът, безимотният българин от Таврия, превъзмогнал нищетата, с възрожденски дух, се извиси като човек и творец, но стана жертва на терористичния комунизъм.
Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:
Д-р Иван Милчевски
Георги Е. Малев, селянин
Мишо Хаджийски, писател
Георги Соломонов, учител
Танас Чипчев, учител
Павел Савов, учител
Иван Иванов, учител
Иван Фуклев, учител
Васил Малчев, учител
Тодор Терзиев, селянин
Георги Върбанов
Димитър Милчевски
Райна Кочкова
Елена Милчевска, учителка
Ана Милчевска
Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.
Таврия, Украйна
20 април 1942.
Писмото на таврийските българи до Н. В. Цар Борис III от 1942г.
Писмото е изключително силно и въздействащо. В синтезиран вид таврийските българи излагат своята тежка участ и предлагат на българската власт и лично на цар Борис III пътища за решаване на тяхната съдба. Фактически писмото представлява програма с предложени два варианта.
Първият вариант е издействане на самоуправление под германски протекторат.
Таврийските ни сънародници искат да им се разреши да имат в своите села администрация, "подчинена пряко на немците, но не на русите." Автономията трябва да включва назначаване на български полицаи, разкриване на български училища, в които да се преподава на български език и изпращане на български консул в този район, който да поема закрилата на техните права.
Вторият вариант, който е предложен е преселение на жителите на 28 български села.
Разчитали са изглежда на искрено съдействие, защото знаят, че българската държава има последователна политика по защита на правата и интересите на своите сънародници под чужда власт, което се потвърждава от териториалните промени в границите на Царство България в периода 1940-1941 г. Тогава с много такт дипломацията на Н. В. Цар Борис III успява да осъществи мирна ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор от 1919 г. и да върне в пределите на България изцяло и при условията на пълен суверенитет Южна Добруджа и условно, докато трае войната Вардарска Македония, Поморавието, Западните покрайнини и Беломорието с островите Тасос и Самотраки.
Таврийските българи разчитат царят да намери подслон и за тях, така както е сторено това от българските власти за сънародниците им от Добруджа, Тракия, Македония, Поморавието и Западните покрайнини. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи.
Писмото от името на 60 000 таврийски българи до Н. В. Цар Борис III завършва с пожеланието на преселниците да се завърнат в лоното на своя народ: "Дано даде Бог са бъдем заедно! "
То е подписано от още 16 души - основно учители, интелектуалци и кмета на село Инзово (Инзовка). Това са различни представители на българската интелигенция в Таврия.
Един от тях е Мишо Хаджийски, подписал се като писател. Той ще стане вдъхновителят и организатора на преселението на таврийските българи в Родината.
Мишо Хаджийски – писател, журналист и водач на таврийските българи
Михаил (Мишо) Хаджийски е роден на 27.11.1916г. в село Инзово (Инзовка), Запорожка област на днешна Украйна. Детството му е трагично, като на много деца, свидетели на революциите, довели до установяване на кървавата болшевишка диктатура.
Баща му загива на фронта като войник през 1917 г. Майка му Елена Вълчанова умира от изтощение вследствие на големия глад от 1921 г. - първият в съветската история.
Така Михаил остава кръгъл сирак. Отгледан е от своя дядо. Расте любознателен, с ярко изразено чувство на дълг и отговорност пред бъдещето на средата, която го възпитава.
През 1930 г. М. Хаджийски завършва VII клас в българското училище, а през 1933 г. получава диплома от Педагогическия техникум с преподаване на български език в село Преслав (Таврия) - културната столица на приазовските българи.
През 1937 г. постъпва в Киевския държавен университет и започва да учи руска филология. Едва ли е имал някаква друг възможност за избор на специалност. Краят на 30-те години съвпадат с "големия терор", при който репресиите засяга силно и таврийските българи, чиято културната автономия е унищожена от Сталин.
След дипломирането си М. Хаджийски работи като журналист и редактор в Украинското държавно издателство за националните малцинства в Киев.
Въпреки суровото време и цензурата, характерна за съветския тоталитарен режим М. Хаджийски демонстрира своя литературен талант и успява да издаде няколко книги и сборници с разкази.
Дарбата му е оценена високо още през 1938 г., когато Киевското издателство за националните малцинства отпечатва неговия първи сборник с разкази "Разлив". А тогава Мишо Хаджийски е само на 22 години.
От 1938 до 1944 г. той издава цели четири сборника с разкази - "Нощите край Лозоватка", "Из Бесарабия", "Пуста чужда чужбина", "Българи в Таврия", поставя в Българския държавен театър в Одеса драмата "Банови дворища", подготвя за печат последния си сборник с разкази "Стара Таврия".
Основна тема на всичките му творби е животът на българите в Таврия, техните радости и скърби в дни на съзидание и съдбовни изпитания. В тях пълноценно са представени битът, историята и духовността на Таврия - неговия малък "български остров", изникнал по волята на съдбата сред суровата пустош на многоезичната приазовска степ.
Дарбата му е безспорна, а перспективите за неговото бъдеще - добри. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен "Йовков на таврийските българи".
Войната от 1941 г. обръща и жеговия живот, както този на милиони хора в СССР. През лятото на 1941 г. М. Хаджийски получава повиквателна за мобилизация в Червената армия. Не е ясно дали въобще се е сражавал и къде е станало това, но със сигурност се знае, че след разгрома на неговата военна част край Киев е бил пленен от германците.
М. Хаджийски успява обаче да избяга от пленническия конвой. Добира се до родното си село Инзово, където за известно време се укрива. По-нататък с много рискове смело се посвещава на своето и на своята общност оцеляване. Дейността му е апостолска.
Подписва писмото до цар Борис III от април 1942 г., което е само етап от подготовката на преселението. В него се съдържа заявка за преселението, което към този момент не е било ясно дали въобще може да се осъществи.
С това обаче процесът на подготовка на преселението стартира. Негов двигател от самото му начало е тъкмо М. Хаджийски. Пред германската окупационна власт той заявява своята етническа българска принадлежност. Разчита поради съюзническите отношение на България с Германия това да му гарантира свобода на действие. Така и става.
Като етнически българин М. Хаджийски получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България. Успява да се снабди чрез един румънски офицер с документ за свободно придвижване в окупационните зони.
Важен момент в подготовката на преселението са събитията от май 1942 г. Тогава М. Хаджийски поема отговорността да представя и отстоява пред българските власти волята за преселение в прародината на 60-хилядната ни общност в Таврия.
На 12.05.1942 г. той посещава българската легация в Букурещ, където носи писмото на таврийските българи до цар Борис III. Писмото е прието и е изпратено чрез пълномощния ни министър в Букурещ Стоян Чомаков лично до министър-председателя проф. Богдан Филов.
На 12.05.1942г. българската легация в Букурещ дава открит лист № 55 на М. Хаджийски да дойде в София.
На следващия ден съгласно по-късно издаденото му удостоверение на дирекция на полицията № 28603 той пристига в София, носейки със себе си писмото до цар Борис ІІІ.
В България М. Хаджийски развива широка дейност в изпълнение на своята кауза по организиране на преселението.
М. Хаджийски създава "Институт за опазване на Таврия", в който членове стават изтъкнати български интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски,
проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Иван Леков, Петър Динеков, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Капитанов, както и журналистите Христо Бръзицов, Александър Дякович. (3)
На 4.09.1942 г. М. Хаджийски получава открит лист от Дирекция на националната пропаганда. Това му позволява да обикаля страната и да изнася публични лекции на тема "Българите в Украйна". Съдействие му оказва Съюза "Отец Паисий".
Намира съмишленик в лицето на председателя на съюза проф. Георги Генов.
Той е роден в Котел през 1883г. Завършва право в София и специализира международно право в Париж, Рим и Хага. Университетската си кариера започва през 1920г. Става декан на Юридическия факултет, а през 1937г. и 1938г. е избран за ректор на Софийския университет.Преподава едновременно и в Свободния университет. Автор е на много научни трудове, от които най-важните са: "Източният въпрос", "България и Обществото на народите" (1938 г.), "България и Европа. Сан Стефано и Берлин" - 1878" (1940 г.) и др.
Има специални изследвания в международното право и теорията на правото. Публикува и много статии в периодичния печат - преди всичко по въпросите на външната политика, където е безспорен авторитет.
Проф. Г. Генов развива и обществено-политическа дейност. Още като студент се свързва с Радикал-демократическата партия. След преврата на 19.05.1934 г. се оформя като неин политически лидер. Участва в редактиране на нейните издания в. "Радикал" и сп."Демократически преглед". Освен високо ерудиран учен и общественик е и голям патриот. Патриотичните му разбирания са причини да стане един от ръководните дейци на създадени през 1927 г. Всебългарски съюз "Отец Паисий", чийто председател е екзарх Стефан. По негова инициатива е издигнато искането за мирна ревизия на Ньойския договор, обосновано от него самия в труда му "Ньойския договор и България".
Статия на проф. Г. Генов за съдбата на българите в Таврия от 1943г.
На 20.08.1942 г. ръководството на Съюза "Отец Паисий" изпраща до МнВРв София писмо. То е изключително важно, защото е опит за формулиране на цялостна национална програма за решение на таврийския въпрос. Набелязаните мерки са изпращане на български консул или поне висш офицер в Таврия, назначаване на българи в местната администрация, възстановяване на българските училища, издаване на български вестник, командироване на български свещеници в селищата с компактно българско население, изпращане на спешна помощ от лекарства и храни за бедстващите българи.
Много важна е бележката с внушение до правителството на проф. Б. Филов в писмото на съюза, която звучи и до днес актуално. "В национален интерес е тези българи да не се разпиляват, а "в близко бъдеще вкупом да бъдат преселени в България." (4)
В началото на януари 1943 г. със съдействието на отецпаисиевци е издаден специален брой на вестник "Българите в Таврия". Замисълът е тиражът му да достигне 10 000 броя, като приходите от продажбата му да послужат изцяло за подпомагане на таврийските българи.
Със съдействието на Съюза "Отец Паисий" М. Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове в провинцията, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи.
Публикува поредица от статии по темата в българската преса. Пише съобщения до народните представители в XXV ОНС, чете сказки и по националното радио.
През 1943 г. успява да издаде и книгата си "Българите в Таврия" и сборника "Пуста чужда чужбина". (5)
Благодарение на тази му дейност българите в България разбират за съществуването на своите сънародници в Украйна. В България М. Хаджийски намира и личното си щастие. Създава свое семейство. В София той се запознава със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева, за която по-късно се оженва.
Но най-съществената част от неговата дейност е усилието му да подпомогне завръщането на таврийските българи в Родината.
Понякога М. Хаджийски отскоча и до родната му Таврия. Документирани са две негови посещения - в края на 1942 г. и през лятото на 1943 г. Те са изключително важни, защото са свързани с организиране на бъдещото преселение. При обиколките си из българските селища той запознава жителите им с проекта за преселение към прародината. Кани ги да се върнат в Родината. Идеята за преселение е приета най-радушно от българите, които са били най-жестоко репресираните от съветската власт при колективизацията, разкулачването и голодомора. И това е обяснимо. За тях оставането в Украйна при очертаващи се перспективи за възстановяване на съветската власт, би означавало сигурна смърт.
М. Хаджийски намира последователи не само в средите на отецпаисиевци, но и сред някои български дипломати. Двама от тях ще станат активни участници в процеса на преселение. Това са Любомир Кузупов - офицер от запаса, пълномощник на българското правителство в окупирана от Райха Украйна и Иван Димитров Станчов - български консул в Галац, Румъния. Тяхната роля е специфична, но изключително важна.
Иван Димитров Станчов е роден през 1897 г. в Санкт Петербург, Русия, където баща му е български дипломатически агент. Той е син на дипломата и политика Димитър Станчов и Анна Станчова (родена графиня дьо Грено). През 1915 г. завършва Френския католически колеж в Пловдив. През 1917 г. е мобилизиран във флота. По-късно завършва Школата за запасни офицери в Княжево. През 1918-1919 г. работи като офицер за свръзка в качеството си на военен преводач на окупационните войски на Антантата. Едновременно с това сътрудничи на българското военно разузнаване.Участва в укриването българско оръжие, подлежащо на унищожаване по силата на военните клаузи на Ньойския договор .Едновременно работи и в общинската администрация във Варна, където отговаря за настаняването на бежанците от Русия. През 1923 г. завършва право в Университета във Фрибур, Швейцария.
През 1928 г. постъпва на работа в българското Външно министерстерство. Така поема по пътя на баща си като дипломат. Първоначално е в шифровалния отдел, а по-късно в протокола. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Римкато трети секретар, по-късно като съветник, а накрая - като шарже д'афер. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел "Консулски" в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул на Царство България в Галац. На този си пост подпомага преселването в България на компактни групи таврийски българи.Поддържа връзка с таврийските българи и пише често доклади до София. Автор е на ценни спомени. (6)
О.з полковник Любомир Кузупов е роден през 1893 г. Той е кадрови български офицер, участник във войните за национално обединение от 1912 до 1918 г., в които е награждаван с ордени "За храброст." През октомври 1918 г. като капитан участва в акцията по спасяване на знамето на 1-ви пехотен Софийски полк. Член е на бойната група на полка, спасила полковата му светиня. След Първата световна война преминава на дипломатическа служба. От 1924 до 1931 г. е секретар в българските легации в Будапеща и Белград. До септември 1944 г. заема различни длъжности в МнВРи изповеданията.
О. з . полковник Любомир Кузупов като дипломат
Подготовката за преселението навлиза в активна фаза през есента на 1943 г. Тласък на процеса дават някои събития по фронтовете в Украйна.
В началото на септември 1943 г. съветските войски извършват десант в района на Приазовието и на 6 септември с.г. превземат гр. Бердянск. Българските селища Преслав, Инозов, Троян и др. стават отново арена на тежки боеве, по време на които таврийските ни сънародници дават нови жертви. Германските войски започват да се изтеглят на запад, като опожаряват изоставените селища.
Създава се критично положение. В доклада си от 21.09.1943 г. Ив. Д. Станчов отбелязва, че населението на българските села в Таврия между Мелитопол и Бердянск напуска панически района на бойните действия. Според консула над 20 000 българи се насочват към гр. Николаев. По това време той е най-западната точка на контролираната от украинските националисти територия и изходен пункт към румънската окупационна зона, т. нар. Транснистрия.
Бежанците изминават над 200 км. път пеша с надежда да минат през Румъния в България. Румънските власти обаче не пропускат бежанския керван в Транснистрия. Затова българите са принудени да останат под открито небе, без храна и средства за оцеляване. Тук трябва да чакат месеци наред, за да бъде решена тяхната съдба.
В спомените на голяма част от преселниците този период (есента на 1943 г.) е посочен като начало на тяхното преселение към Родината.
Междувременно настъпват важни промени в управлението на България. След смъртта на Н. В. Цар Борис III на 28.08.1943 г. на престола се възкачва малолетният му син Н. В. Цар Симеон II. Назначено е регенство в състава проф. Б. Филов, генерал Н. Михов и Н. Ц. В. Княз Кирил Преславски. От 14.09.1943 г. на власт в България е правителството на Добри Божилов. Тъкмо то раздвижва разработените проекти за преселение на таврийските българи.
Министър - председателят Добри Божилов
Д. Божилов успява да сключи на междуправителствено ниво с Германия споразумение за преселение на 2500 души от Украйна. Преселниците трябва да се набират от района между р. Днепър, Одеса и п-в Крим. Формално това е район под германска окупация, но фактически се управлява от румънска администрация в т. нар. Транснистрия и от украинските националисти.
С изпълнение на тази мисия в октомври 1943 г. правителството упълномощава М. Хаджийски и Л. Кузупов - съветник в МнВР. Те трябва да установят контакт с бежанците и да подготвят и организират преселението им в България.
В края на декември 1943 г. Л. Кузупов и М. Хаджийски пристигат в Одеса и веднага се заемат с изпълнение на своята важна мисия.
Л. Кузупов споделя в спомените си: "Трябваше да се уредят много въпроси: първо: да се издадат открити листове; да се получи разрешение от украинските власти тия българи да напуснат украинската територия; трябваше да се уреди въпросът с тяхното идване в територията на Трансистрия, а след това да бъдат пуснати от транснистрийските власти да преминат в Румъния - Бесарабия; да се получи разрешение от румънските власти за влизането им в Бесарабия и пътуването им през последната до България. Нашето правителство не ми отпусна нито лев кредити. Нашите бежанци бяха в мизерно положение - без пари и без средства за преживяване. Трябваше по-скоро да се измъкнат от това положение. " (7)
При много тежки условия Л. Кузупов започва работа по организиране на преселението
на българите. Първо в Одеса осигурява отпечатването на специални открити листове.
От преселниците такива получават само тези, които са бежанци, имат паспорти (лични карти) и са с българска народност.
Желаещите да се преселят са прехвърлени на територията на Транснистрия, като са насочени към граничното българско село Паркани, Тирасполско. Тук се събират над 1000 българи мъже, жени, деца. (8)
Според спомените на Л. Кузупов са били обаче по-малко - около 500 души. (9)
В спомените си Л. Кузупов описва тяхното мизерно състояние: "В Паркан положението беше отчайващо. На над 500-те души формено гладуващи германците даваха само по малко хляб, за да не умрат от глад, и никакви съедни продукти. На тях се разрешаваше да вземат вътрешностите на коления от германците добитък - карантията; и с това живееха тия нещастни наши сънародници. А селото - голо, нямаше нито една свободна квартира, нито едно легло, нито една завивка. А беше студено - сред зима; януари и февруари." (10)
Л. Кузупов оставя М. Хаджийски в Одеса да се занимава с издаването на откритите листове. Посещава Николаев, за да уговори с германските окупациони власти пускането
на българските бежанци там. В Одеса провежда лична среща с управляващия Транснистрия проф. Антонеску (брат на диктатора генерал Антонеску) и издейства от него разрешение идващите отвъд р. Буг преселници да бъдат допускани в Транснистрия, а след това да им се разреши да всички да влязат в Румъния. В Одеса Л. Кузупов уговаря с германците да отпуснат влакова композиция, която да натовари част от бежанците.
За да прехвърли българите и да ги спаси от тези нечовешки условия, при които са поставени в тежките зимни месеци Л. Кузпов се среща с германския комендант на гр. Тираспол и му дава обещание, ако му съдейства да получи български ордени.
Както отбелязва в спомените си това е "трик", който е прилагал още през Първата световна война в Македония, понеже знае, че "германците са големи любители на ордени".
"Това мое хрумване подейства чудотворно - отбелязва Л. Кузупов.
Германската комендатура осигурява на бежанците храни (ориз, захар, мазнини и други продукти) и даже обещава специална влакова композиция от 30 вагона за извозване до България. (11)
М. Хаджийски остава в Одеса, където работи по снабдяване на българите там с открити листове. Тук, в Одеския район по това време са живели над 25 000 българи. (12)
За тях обаче няма разрешение за преселение. Такива са инструкциите на МнВР от София, с които М. Хаджийски трябва да се съобразява. На одеските българи е отказано преселение въпреки желанието на мнозинството от тях да се върнат в Родината. Изключение М. Хаджийски прави за единици от тях, които поради различни причини не могат да живеят повече под съветския режим. (13)
В крайна сметка около 500 български бежанци от Таврия и Южна Русия се концентрират в гр. Одеса. Решено е те заедно с част от хората от Паркани да бъдат качени на подготвяната влакова композиция. Първи са се натоварили на него бежанците в Одеса.
Л. Кузупов разказва какво се случава по-късно с товаренето на преселниците от Паркани:
"Най-после съобщиха, че влакът е тръгнал от Одеса. Натоварихме жените и децата на каруци и ги откарахме на гара Тираспол. Чакахме цял ден, но влакът не дойде. Върнахме ги пак в Паркан. На сутринта пак ги откарахме и пак ги върнахме. Казаха, че товаренето ще стане на гара Паркан. Едва на третия ден влакът пристигна с голямо закъснение.
Тия, които щяха да се товарят, трябваше да бъдат проверени по списъците.
Оказа се, че много от тях ги няма (близките им не ги бяха пуснали,…), а имаше и такива, които не фигурираха в списъците. Голяма разправия, но най-после ги заведоха на перона да чакат влака. Влакът пристигна, но за моя изненада бе препълнен с пътуващи от Одеса наши бежанци. Много от последните се бяха настанили комфортно и нашироко: инсталирали в товарните вагони легла, печки и пр. и носеха много багаж. Изглежда, че Хаджийски бе уговорил с някои изселващите се да си пренесат повече багаж. Вагоните се оказаха затворени отвътре. Нямаше много време - влакът трябваше да тръгва, а хората останаха на перона. Тръгнах от вагон на вагон, яростно затропах по вратите и принудих намиращите се вътре бежанци да отворят. И във всеки вагон наблъсках по още двайсетина от "моите" бежанци". (14)
За повечето от бежанците от Паркани е намерен друг изход. За тях е решено да потеглят самостоятелно по шосетата със своя конвой от каруци и коне, с които са разполагали.
Бежанци от Таврия на път през 1944 г.
През ноември 1943 г. в България пристигат първите таврийски заселници. Това са 47 семейства от село Инзово. За тяхното преселение има разрешение от българското дипломатическо представителство в Букурещ.
По-голяма част от тези семейства са насочени към Добричка област. На 20.12.1943 г. те пристигат в град Добрич, където са тържествено посрещнати. Осигурена им е специална вечеря от добричкото гражданство. После заминават за мястото за тяхното преселение в село Германци (днес Добрево), Овчаровска община.
Насочват ги не случайно към това селище. До 1938-1939 г. в района на село Германци (днес Добрево) са живеели хора с германски произход, преселници в България, изселили се в Германия по призива на Хитлер преди началото на Втората световна война на 1.09.1939 г.
След напускането им имотите на бившите жители на селото са били одържавени. Затова те са преотстъпени безвъзмездно на върналите се в Родината българи. Таврийци от Инзово са настанени в бившите германски къщи. Всички настанени в Германци (Добрево) семейства са от Инзово начело с бившия му кмет Петър Милчев, подписал молбата до цар Борис III от 20.04.1942 г.
Тук бившите инзовци, сред които има земеделци, но също учители, лекари, инженери заживяват мирно и тихо съвместно със старите български жители на селото.
За тези инзовци, заселили се в Германци (Добрево) пред автора на книгата" Българи в Таврия и таврийци в България" Атанас Марков Йордан Боев, жител на селото, роден през 1932 г. в Северна Добруджа и преселник в Южна Добруджа по Крайовската спогодба с родителите си, разказва следното:
"Да, помня ги. Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен. Имах две по-големи сестри, момичета, другаруваха (момуваха) с момичита таврийчета техните връстнички. Общи празници, общи хора, общи седянки и др. Та нали и те бяха българи, носещи същите обичаи както нас. Мен ме вземаха, когато ходеха на съвместни седянки да ги пазя от кучетата (от ергените те сами се пазеха). Слушал съм и то най-вече по седянките, а и на други места, част от историята за тяхното идване в България. " (15)
На 13.12.1943 г. правителството приема протокол, който определя процедурите по настаняване на преселниците. Служба "Обществени бедствия" към МВР трябва да поеме функции по посрещане и осигуряване с подслон. Отпуска се като първа помощ 400 000 лв. Разрешава се безплатно пътуване на изселниците по БДЖ, речните кораби и държавните автобусни линии. Предвидено е тяхното оземляване. На БНБ е наредено да обменя носените от таврийците пари - германски марки или украински карбованци. (16)
Всички административни и полицейски власти се задължават "да оказват пълно съдействие на преселниците до окончателното им настаняване на определените от съответните министерства места."(17)
През януари 1944 г. към България се насочва група от 28 семейства от т.нар. габровска група - членове на Съюза на българите таврийци от български произход. Държавата им оказва двойна помощ. Сменени са им суми от 1000 марки, получени от преселниците в Одеса и върнати им обратно, вече на българска земя. Даден им е и държавен заем в размер на 40000 лева.
Вербална нота от 28.02.1944 г. на кралското министерство на външните работи на Румъния гарантира преминаването в България на 2,500 българи-бежанци. 500 ще пътуват с влак, а за други 2,000 е уточнено, че натоварени в кораб в Измаил ще бъдат разтоварени в Силистра или Русе. (18)
На 22.02.1944 г. от Одеса потегля осигурената от германската окупационна власт влакова композиция. На гара Тираспол ешелонът е очакван от Л. Кузупов. Той успява да качи на композицията и преселниците от Паркани. Изпраща писмо до българския пълномощен министър в Букурещ Иван Попов, в което го моли чрез неговите служители в легацията на гара Букурещ да уреди посрещането на преселниците с топла храна и мляко за децата.
Помагат и родолюбиви букурещки българи, които отпускат около 80 000 леи за облекчаване положението на пътуващите към България преселници. В акцията се включва и представителството на БПЦ в Букурещ, където преселниците пристигат на 26.02.1944 г.(19)
От Букурещ ешелонът заминава за Гюргево, от където българите се превозени чрез шлепове до пристанище Русе.
Много по-трудно се оказва преселението на бежанците от Паркани, които се движат пеш със своите коне и каруци. Л. Кузупов трябва да помага за битовото им уреждане и изхранване, вкл. с резервните части за каруците. За да се срещне с преселниците
Ив. Д. Станчов потегля към устието на р. Днестър. В спомените си той отбелязва следното:
"Заварих нещо потресаващо: няколко хиляди каручки, зачулени със скалъпени палатки от платно или кожи, единствено убежище на близо петдесет хиляди мъже, жени и деца. Изтощените кончета търпеливо пристъпваха от крак на крак, а дрипавите изгладнели хора се грееха поред на огньовете, палени със снопове тръстика. Когато ги заговорих, отговаряха ми на старинен, чист български език. Не ми беше трудно да си представя какво пътуване е било. Ужасих се. Безкрайни километри през заснежени, заледени поля, семействата, сгушени в каручките с тези кончета, от чиято издръжливост и сила зависи живота им., преживяващи с малкото храна, която бяха успели да спасят. Припасите им бяха на изчерпване, гладът вече беше белязал лицата им. Установих, че имам законно право и човешко задължение да ги репатрирам в България." (20)
Ив. Д. Станчов и Л. Кузупов успяват да убедят германските власти да разрешат прехвърлянето на българските бежанци през р. Днестър на румънска територия.
След извършване на процедурите по дезинфекция "коларският" керван на таврийци навлиза в Бесарабия. Л. Кузупов ги насочва по маршрут, който минава през българските села.
Така съдбата връща част от таврийските българи към селата в Бесарабия, от където те са се изселвали в Таврия през 1861-1862г. Условията, при които се движи кервана са много тежки - сняг, дъжд, кални пътища. Но въпреки това преселението продължава. Помагат им с всичко възможно местните бесарабски българи, които намират сред преселниците свои далечни роднини. Керванът достига до гр. Измаил. Тук се запасява с необходимите хранителни продукти. После каруците с бежанци са натоварени на осем шлепа за България. (21)
На 13.03.1944 г. шлеповете с таврийските 630 българи пристигат на пристанището в Силистра. (22)
За преселниците това е най-щастливият миг в живота им. С просъзлени очи те излизат на българския бряг, падат на колене, кръстят се и целуват родната българска земя. Кадрите от кинопрегледите от онова време запечатват за историята тези вълнуващи моменти.
Сълзите на таврийските българи преселници, току-що стъпили на българска земя при Силистра, 1944г. Кадър от кинопрегледа
Посрещнати са топло от силистренци начело с кмета им Борис Коджабашев. Взети са мерки за тяхното настанява и снабдяване с топла храна. (23)
Обикновените силистренци се включват в акция за осигуряването им с храна и облекла. Младежите от "Бранник" им изнасят патриотични забави. (24)
От Силистра преселниците са изпратени за временно настаняване в селища от Силистренска, Дуловска и Тутраканска околия.
През март - април 1944 г. върви интензивна работа по преселението. Към 14.03.1944 г. от получилите разрешение да се изселят от Русия и Украйна 2 500 души в България са пристигнали първа група с влака от Гюргево 500 души, втора група с шлепа до Силистра от 600 души и трета група от 100 души вече е на път. (25)
На 4.04.1944г. М. Хаджийски споменава за преселили се 1375 души и останали в Одеса 274 души с пътни листове на ръце, които не са пожелали да заминат с първите групи и за които е повдигнат въпрос за тяхната неблагонадеждност.(26)
М. Хаджийски се застъпва пред българското министерство на външните работи за тези хора. Той се аргументира по следния начин: ние нямаме право да им откажем, понеже те са българи, а някои от тях са и български поданици. М. Хаджийски действително признава, че някои от кандидат-преселниците са българи, женени за рускини и са се откъснали от всичко българско. М. Хаджийски обаче смята, че след умело посрещане и възпитаване в България, в българска среда, те скоро ще се приобщят към Родината.
Тази негова позиция отново по убедителен начин характеризира неговата личност като горещ български патриот. Като такъв М.Хаджийски милее за българите, където и да са те по света. Старае се да даде на властта и други аргументи за това, че тези сънародници трябва да бъдат подкрепени в техния преход към земите на историческата им родина.
Той припомня, че българите-селяни от Крим и Таврия са "извън всякакво съмнение." (27)
Те са били преследвани от болшевиките като заможни и богати българи. Трябва да има милост и за тези клети хора. И те да могат да се завърнат на свята българска земя.
Портрет на Мишо Хаджийски от неговата лична карта от 1944 г.
1375 души от преселниците, дошли в България до началото на април 1944 г. са настанявани в няколко околии: Добричка, Балчишка, Генерал Тошевска, Дуловска и Тутраканска околии.
Според едно писмо на директора на добричката поземлена дирекция Любомир Великов от 11.04.1944 г. до Дирекцията на земята те са били разпределени по следния начин: Добричка околия - 34 семейства и 104 души, Балчишка околия - 42 семейства от 147 души, Генералтошевска околия 24 семейства от 99 души."(28)
В Дуловска и Тутраканска околии на преселниците са дадени задоволителни жилища. Предоставя им се земя по 40-50 дка, в зависимост от броя на членовете на семейството и добитъка им. Семействата са зачислени към десятките на селата. С техния добитък и зает инвентар е организирано засяването на дадените им земи. (29)
Добричкият директор на Поземлената дирекция споделя за констатирано разминаване между желано и реалност. Той донася, че в други околии, освен посочените, няма свободни земи. Липсва разпоредба за анулиране на сключени договори за дадени под наем земи на Б.З.К. Банка и фонда. Преселниците остават за зимата без получена земя. Българската администрация по места естествено взима мерки и решава проблемите.
Преселниците са настанени предимно в домове на приемни семейства и обществени сгради, като веднага получават земя за обработка и семе за посев.
На 7.04.1944 г. в Силистра пристига третата група от 95 таврийски българи, водени от пратеника на правителството М. Хаджийски. (30)
Сълзите на щастливите таврийски преселници, стъпили благополучно на българска земя при Силистра през 1944г. Кадър от кинопрегледа.
М. Хаджийски не остава с тях, а се връща обратно за да съдейства и на преселението
на последната група. На 20.04.1944 г. той изпраща доклад на вънпния министър
Д. Шишманов. В него обобщава за резултатите от акцията в периода от 20.12.1943 г.
до 10.04.1944 г. В доклада се сочи, че общата цифра на преселените до този момент
в България са "1575 души от Украйна, Таврия и Крим". Но отбелязва, че това е много малък процент от пребиваващите българи в тези райони. Основната маса са останали
в селищата си поради невъзможност да се преселят или липса на служители на българското правителство, които да им съдействат и помогнат в трудния път към България.
На 24.04.1944 г. Ив. Д. Станчов изпраща последната група бежанци, като изготвя списък за тях. Това са 140 души с 28 каруци, водени от Никола Дондонов. На 11.05.1944 г. те влизат в Силистра през сухопътната граница с Румъния при село Остров. (31)
Насочени са към община Вокил в Дуловска околия.
На 11.06.1944 г. в Силистра идва следващата група преселници. Това са 11 души с 3 каруци и водач Павел Стефанов Добров. Българското генерално консулство в Галац ги снабдява с необходимите документи за пресичане на границата и преминаването през румънска територия, като е приложен поименен техен списък. (32)
Последната известна група бежанци 16 души пристига в България в началото на юли 1944 г. Тогава тя преминава граничния пункт при село Кардам. Откритите листове им са осигурени от българската легация е Букурещ.
Общият брой на преселниците не е точно установен. В проучвания по въпроса се говори за различни цифри.
В доклада на главния инспектор по преселението Продан Хаджиев до Дирекцията за земята от 2.05.1944 г. се посочва броят на пристигналите българи от Таврия, настанени по околии, както следва: Добричка околия - 74 семейства с 240 човека, Генерал Тошевска околия - 60 семейства с 91 човека, Балчишка околия - 67 семейства с 247 човека, Дуловска околия - 166 семейства с 558 човека, Тутраканска околия - 23 семейства с 92 човека. Общо това прави 390 семейства с 1228 човека. (33)
В цитирания по-горе доклад на М. Хаджийски от 20.04.1944г. се споменава за 1575 души от Украйна, Таврия и Крим. Цифрата 1575 души обаче служи само за ориентир. Причината е, че в нея не влизат новите четири групи, дошли след датата на доклада от 20.04.1944г.
Затрудненията в изчисляването на броя на преселниците идва и от самата документация, съставен от съответните длъжностни лица, които са използвали различни критерии. Ако някъде се посочват точни цифри, другаде се споменават само имената на главите на семействата. Понякога пък се прилагат едновременно и двата критерия. Освен това не всички околийски управители и кметове са давали своевременно данни за броя на преселниците. Друга пречка за точното изчисляване на таврийските преселниците е, че те често са сменяли местожителството си в България.
В най-новото изследване по темата "Депортацията на таврийските българи в СССР през 1945 г.: Премълчаната история" е прието, че през есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. в България пристигат около 1900 наши сънародници от Таврия. (34)
Не е изключено обаче те да са повече, пристигнали и по други пътища, за които няма документация в архивите.
Завърналите се в България са изключително земеделци. В доклад на областния началник по земеделието в Добрич намираме подробни данни за професията на 320 преселници от Таврия, настанени в Добричка и Шуменска област. 2/3 от хората са земеделци, работници или домакини. Единици са лекари, учители, агрономи или инженери. В групата има десетина души градинари и занаятчии. (35)
На преселниците в селата е дадена земя под наем, от свободните фондови земи.
За устройването им правителството на Д. Божилов приема два протокола с дати 25.02.1944 и 9.03.1944 г. В тях се доразвиват действията, предвидени по протокола от 13.12.1943 г. Новото е, че отпуснатите помощи към МВР за посрещане, подслоняване и изхранване на бежанците са по-големи - 1 млн. лева по протокола от 25.02.1944г. и 3,6 млн. лева на 9.03.1944 г. (36)
Постановлението на Министерския съвет от 25.02.1944 г.
В друго свое заседание от 06.04.1944 г. правителството приема Постановление № 22, с което задължава Българската земеделска и кооператвина банка (БЗКБ) да отпусне под гаранцията на държавата на всеки таврийски преселник, който е земеделски стопанин сумата от 40 000 лева. При определени обстоятелства се допуска и по-голяма сума. (37)
След пристигането на бежанците в България на всички глави на семейства са връчени и
по 2000 лева безвъзмездна помощ от държавата. (38)
С 16-то Постановление на МС от 16.06.1944 г. е уреден въпросът с временното уреждане
на безплатното лекуване на преселниците. Според него всеки преселник от Таврия, ако
е беден и не може да плаща, се освобождава от всякакви такси за лекуване, както при лекуването в държавните и общински лечебни заведения, амбулатории, диспансери и пр., така и при домашно лекуване от служебни лекари - без да се изисква удостоверение за имотното състояние на болния, а само по устно заявление.
Решението за безплатно лечение на бедните преселници от Таврия
Взети са мерки за тяхното оземляване. На 14.03.1944 г. се провежда заседание на експерти към МВР, което набелязва мерки в тази насока. Експерите решават настаняването на преселниците да става компактно и в по-големи групи. Констатирано е обаче, че държавният поземлен фонд не разполага с достатъчно сводно количество земя.
Затова експертите предлагат да бъдат закупени от държавата земите в Южна Добруджа, собственост на румънци по чл. 5 от Крайовската спогодба от 1940 г. Това са над 150 000 декара земи, за които е преценено, че ще бъдат подходящи за заселването на таврийците. За да оземли преселниците, е набелязана дори крайна мярка като отчуждаване по законодателен ред срещу заплащане на някои от земите на едрите земевладелци в Добруджа, с което може да бъдат предоставени още 20 000 - 30 000 декара земя за преселниците. (39)
До септември 1944 г. преселниците са оземлени с обработване, със земя между 15 и 50 декара, както и с дворни места в селищата с площ около 2 декара.
През лятото на 1944 г. са набелязани и други мерки. Сред тях е строителството на жилища
за бежанците. Кредитирането на това строителство става от бюджета на МВР, като за целта е предвидено на основание на закона за гражданската мобилизация всичкитрудоспососбни преселниците да бъдат мобилизирани, както и майстори строители и работоспособни граждани. Има предложение с министерско постановление да бъде отпуснат безплатен строителен материал, а документите за строителната дейност да бъдат освободени от всякакви общински такси и налози. (40)
В акциите за настаняване и изхранване на бежанците активно се включват и органите на местната власт. На 13.03.1944 г. лично силистренският кмет Борис Коджабашев се обръща към МВР с молба за отпускане на 800 000 лева за закупуване на храната за хората и добитъка. При пристигането на втората група перселници в началото на април 1944 г., общината изразходва още 45 000 лева от своя бюджет за изхранването им. (41)
На кметовете на населени места, в които има настанени преселници е наредено да вземат мерки за изхранването и снабдяването им с необходимия селскостопански инвентар и семена за посев. Кметовете също така трябва да оземляват всяко тричленно семейство
с минимум по 30 декара земя и с по 5 декара допълнително за всеки следващ член на семейството. (42)
Преселниците от Таврия са снабдени в кратки срокове и с българско гражданство. Процесът стартира през лятото на 1944 г. и завършва през есента на 1944 г.
Това става след като на 4.08.1944 г. МВР уведомява областните директори, че таврийските българи ще бъдат приети за български поданици. Получаването на българско гражданство става по облекчена процедура. Тя включва подаване на индивидуални молби чрез местната община до министерството на правосъдието, като за молбата не заплащат никакви такси и гербови марки. (43)
Решено е ползването на административната услуга да бъде безплатно. Никой не може да
се обогатява за сметка на преселниците, потърсили отново спасение в Родината.
Специфично е че процесът на получаване на българско гражданство само стартира, но не
приключва към 9.09.1944 г. Едва в ноември 1944 г. таврийските преселници вече имат българско гражданство. (44)
От всички изложено до тук може да се направи изводът, че в годините на Втората световна война отношението на българските власти към таврийските преселници е било високо отговорно и национално.
Въпреки военновременната обстановка българските власти предприемат серия от много сполучливи мерки за устройване на таврийските българи. При това има организация както на централно, така и на местно ниво. Опитът в устройването на севернодобруджанските българи от 1940 г. помага много.
Българската държава съдейства за устройването на преселниците - осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа, безплатно медицинско лечение и др.
Така са създадени предпоставки за трайно вписване на преселниците в живота на Родината. Адекватните мерки на властта улеснява бързата и безболезнена адаптация на преселниците. Най-лесно това става при земеделците. По-трудно се реализират хората с други професии - чиновници, агрономи, инженери, лекари, учители, които се насочват най-вече към градовете. Местното население помага на преселниците да се настанят, да заживеят спокойно и да започнат да изкарват прехраната си с честен труд.
По-голяма част от таврийските българи веднага подават документи за получаване на българско гражданство и го получават във възможно най-кратки срокове.
Таврийците получават същия статут като българските преселеници от Северна Добруджа, напуснали земите си въз основа на Крайовската спогодба с Румъния от 1940 г. въз основа на споразумението за размяна на населението. Младежите в наборна възраст са призовани във войската и те постъпват в казарамите.
Въобще таврийските българи стават лоялни български граждани и всякаки подозрения за тяхната "неблагонадежност" бързо са разсеяни. Работливите от тях се радват на добри военновременни реколти и създават дори нови семейства. Такъв е случая с М. Хаджийски, който сключва брак със Савка Николаева.
През септември - октомври 1944 г. идват още таврийски преселници. Това е обаче последната вълна от Таврия. По-далновидните от тях успяват да си вземат жителство от някои селища от Северна Добруджа като Тулча и "минават" като преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.
Превратът на 9.09.1944 г. и окупацията на България без бой от Червената армия изцяло променя съдбата на таврийските българи и отваря още по-трагична страница в тяхната история. Мечтата им за Родина и родно огнище, сбъднала се за кратко е убита окончателно от жестоки комунистически репресии и нова депортацията по заповед на диктатора Сталин обратно към СССР. Депортация, при която активно ще съдейства и прокомунистическото правителство на т. нар. Отечествен фронт.
Очаквайте третата част от историята на таврийските българи - депортацията в СССР.
Бележки:
1. Писмото на таврийските българи до Н.В. Царя на българитеБорис III от 20.04.1942г.
2. Цифрата над 5000 остарбайтери е посочена в писмо от 1943г. на М. Хаджийски до директора на в. "Зора" Д. Крапчев. 40000 души посочва в своето изследване по темата
Б. Василева.
3. Хаджийски М. "Пуста чужда чужбина". с. 256;
4. Писмо на Съюза "Отец Паисий" до МНВРИ от 20.08.1942г.
5. Тодоров П. България и съдбата на българите от Украйна и Молдова - В : Българите в Северното Причерноморие, т. 4, В. Търново, 1995г., с. 316; Хаджийски М. "Пуста чужда чужбина". "Българите в Таврия" С. 1943г. брой единствен.
6. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, София 2000г.
7. Сп. " Един завет", бр. 4 2005г. 53, с.27 и сл.
8. Симеонов Р. Депортацията на таврийските българи в ССССР през 1945г.:Премълчаната история, с. 40;
9. Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с.11
10. Пак там, с.11
11. Сп. "Един завет", 2005г. бр 4 (52), с. 28. Спомени на Л. Кузупов.
12. Симеонов Р. Цит.съч. ,с. 41.;
13. Пак там;
14. Сп. "Един завет", 2005г. бр 4 (52), Спомени на Л. Кузупов.
15. Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с.50.
16. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 120.
17. "Държавен вестник" №285, 16.12.1943г.
18. ЦДИА, ф.327, оп.1, а.е. 1665 л.29
19. ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.3
20. Станчов Ив. Дипломат и градинар. Мемоари, Варна 2005г.
21. Сп. "Един завет", 2005г. бр 4 (52), с. 29-30
22.ДА Силистра, ф. 155к, оп.1, а.е. 21, л.40
23. В-к "Подем" Силистра, /бр.166/17.03.1944г.
24. Пак там, бр. 167, 24.03.1944г.
25.ЦДИА, ф.327, оп1, а.е. 1665, л.30
26. АМВнР, оп.1, а.е.80, л.37
27.Пак там
28. Симеонов Р. Цит. съч. , с. 45;
29. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.316
30. ДА Силистра, ф. 155к , оп. 1, а.е. 21, л. 45-46, 49-50
31. ДА Силистра, ф. 155 к, оп.1, а.е. 21, л. 73-75
32. ДА Силистра, ф. 155к ,оп.1, а.е.21, л. 87
33. Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с.41
34. Симеонов Р. Цит. съч., с. 47;
35. ЦДИА, ф.89, оп.55, а.е. 642, л.289
36. Вж. "Държавен вестник" за съответните дати
37. ДА Силистра, ф 3 к, оп. 14, а.е. 1, л.19
38. ДА Добрич, пак там, л. 130
39. Симеонов Р. Цит. съч. с. 49
40. ДА Добрич, пак там , л. 128
41. ДА Силистра, ф. 13 к, оп.2, а.е. 31, л. 90 и 97
42. ДА Силистра пак там, ф 3к., оп.14, а.е. 31, л.15
43. ДА Силистра ф. 18к, оп.1, а.е. 143, л. 64
44. Пак там, ф. 146, оп.1, а.е. 50,л. 64