Христо Марков
На днешния ден /10 юни/ преди двадесет и четири години станах депутат в Седмото
Велико народно събрание. В 99 пловдивски мажоритарен район – един от
най-големите в страната, обхващащ територията на тогавашните 4 и 5
кметство на Пловдив. Резултатът - 64.60% за СДС и 29.36% за кандидата на
БСП. Една могъща синя и пловдивска вълна ме изпрати на 28 години в
парламента. Същата вълна още на първи тур избра всичките мажоритарни
кандидати на СДС в Пловдив, т.е. резултатът от едномандатните райони в
града бе 9 на 0 за СДС срещу БСП. На първи тур. В цифри това означава:
96.34% избирателна активност в града; 211 045 гласа за СДС и 65 312 за
БСП. Останалите партии спечелиха пренебрежимо малко гласове. В-к
„Демокрация” в брой 98 от 13.10.1990 год. информира, че първите седем
народни представители некомунисти след 45 год. диктатура бяха от
Пловдив. Имаше и няколко изборни рекорда, неподобрени и досега. В 101
едномандатен пловдивски избирателен район/Столипиново/ синият кандидат
Георги Бунов бе избран със 78.34% срещу Петър Петров от БСП. Имаше
четири секции само със сини бюлетини. Това е, сини хора. Припомнете си
този ден, пийте едно и пак се замислете как стана така, че всичко се
изсипа като пясък покрай нас и ни управляват същите като преди двадесет
години.
Не знам защо, но този ден ми се е запечатил като кинолента в
съзнанието. Дано имам сили един ден да опиша в подробности онова чудно
лято, в което се родиха много митове, истини, лъжи, легенди… Някои
поживяха и времето ги изтри, други упорито си битуват и досега,
стряскат, предизвикват люти спорове и зачеват нова митология. А всичко
започна на 10 юни 1990 г. с ония страховити избори.
В секцията, където гласувам напрежението е на 220 волта от 7 часа
сутринта. Целият 20 етажен блок на „Дунав” 2 е една секция. В
кварталната закусвалня. Отпред са разхвърляни сини и червени бюлетини.
/Тогава всеки кандидат си получаваше бюлетини за раздаване. Малка синя и
голяма синя. Раздаваш, който си поиска. Още си пазя от тях./. Снимаме
плакатите на кандидата на БСП, разлепени предишната вечер по стъклата на
закусвалнята-избирателна секция. Скандал, в който моите застъпници се
справят блестящо в юмручните схватки. Полиция. Разтърваване. „Жигула”
пристига с четирима души със сини знамена за подкрепление. Разположени
са по околните секции. Мило бабе приближава с усмивка: „Спокойно мойто
момче. Кварталът съм обиколила – ще ги размажем”. Стари дрехи, охлузени
обувки, бяла коса, слаба, слаба , ще изчезне. Бърка в пазвата си и вади
две сини бюлетинки, нагънати ситно, ситно, чак на лентичка. „Имам още
десетина, сине. Всичко съм раздала. Ще бием. Мъжът ми умря в Белене” –
през сълзи нарежда старицата. Прегръщам я. Плаче жената, която спокойно
може да ми е прабаба, но влиза в избирателната секция с достойнство.
Вади зелен паспорт и се оглежда победоносно. Опитват се да и` обясняват
как да гласува, но енергично ги пресича старицата: „Знам, знам, всичко
знам”. Днес пазя копие от протокола в тази 46 секция на 99 район:
Гласували – 743, действителни бюлетини – 689, Христо Марков – 487,
Богдан Кръстев – 123, Малина Томова – 11, Илиян Шотлеков – 7, Константин
Аджаров – 4.
Около 10 часа със застъпниците Стамен Кривошиев и Теодор Димитров
/Лека му пръст!/ обикаляме квартала срещу „Захарна фабрика”. Скандали.
Това бил „червен район”. Около обяд пристигат други двама застъпници
Коцето Каменов и Иван Тосев. Глобили ги, че разлепвали плакати около
Спортното училище. Предишната вечер всичко било червено. В училище
„Алеко Константинов” на двора пуши журналиста Стоян Вълев. Усмихнат.
Иска да черпи бира в жегата. Председател е на комисия и ни се хили на
втренчените погледи: „Може и без мене да мине. В стаята има четирима
твои застъпници. Като кучета са. Ицо, тука е центъра на Пловдив, не
може да стане никаква издънка. Печелим.” Пред секцията в градската
художествена галерия се вие огромна опашка. Жегата е адска, настроението
революционно. Пред кино „Младост” Николай Бойчанов е в схватка с
полицаи. Изтикват го десетина метра, той се обръща и реве към изборната
опашка:
„Свърши ваш`та. Край на комунизма. Още днес се бесете.”
Протоколи за предупреждение. Нова глоба. Молят ни да го отведем с нас.
Бойчана им отвръща: „Дреме ми на оная работа. Приключихте.”
По бул. „Малчика” са военни блокове. Според Митко Пампулов – „Тук ще
губим, братче. Тежък комунизъм. Военни и милиционери. Това е
положението.” Става ми криво. В тези дълги бели блокчета хвърлихме много
сили, обикалях по етажите като гламав. Хапваме на крак хот-дог с
кренвирш и забиваме към района около река Марица. Тук пък имало жилищни
блокове на някакви гръцки емигранти-комунисти. Заселили ги през 50-те,
станали български граждани и разбира се членове на партията. Отбивам се
за малко в избирателния ми щаб срещу Младоженския дом. Получих го като
клуб на ОФ, а сега целият е в синьо и 24 часа се чуват красивите песни
на демокрацията. Тук ме сбарва журналиста от „Демокрация” Атанас Спасов
/после ще стане един от собствениците на „Марица”/. Иска интервю – „Ако
те изберат ще те пиша депутат, ако не стане ще го минем за втория тур.”
Върти телефона. „В редакцията валят сигнали от цяла България за
нарушения и манипулации.!” – предава тегавите новини Спасов. В щаба
избухват псувни, крясъци, а леля Станка тръгва към църквата да пали
свещица. Единствено Бойчана не е в състояние да е разколебан: „Абе не
знам как е другаде, ама в моя квартал ще ги отвеем. Умрели са при нас.”
Напускам щаба и поемам към следващата секция. Знам, че нищо не мога
вече да направя, но се подавам на агитацията на Емо Георгиев: „Тръгвай
бе, важното е хората да те виждат. Навсякъде са опашки пред секциите.
Говори с тях.” Пълним чантите с бюлетини и тръгваме. Жена ми е пред
колапс, а синът блажено спи на един диван сред викове и караници.
„Завили” са го с плакат на Панделиева.
До Пожарната срещам кандидата ни от съседния 98 район Андрей Андреев.
Струва ми се унил: „Нещо съм притеснен. Очертава се загуба при мен.”
Опитвам се да го успокоя, но не съм убедителен. Срещу него е ректорът на
пловдивския университет проф. Балабанов. Минава стар „Москвич” с
мегафон, от който се чува „Времето е наше!”. Наближава края на този
ужасен ден.
Избирам си да проследя броенето на бюлетините в двете секции в сградата
на „Биолема”/сега там е Областната управа/. Случва ми се за първи път в
живота, а съм кандидат за Велико народно събрание. Опитвам се да си
придам тежест, но усещам, че не се получава. Пред едната секция има
малка опашка и стар червен изборджия авторитетно съветва „електората”.
Заговаря ме. Червената каска попарва още в началото: „Момче, младо си,
нахъсано, но нямаш никакъв шанс срещу нашия доц. Богдан Кръстев. При
него са раждали хиляди жени. Познава го половината град.” Прав е. Ама
нали обикаляхме, убеждавахме, на диспута ми казаха, че съм го разбил…
Решавам да си тръгна. Представям си ехидните усмивки на оф-деятелите
като преброят бюлетините. Пред р-т „Стадиона” срещу ми се задава Райко
Йотов – в бял костюм, бледо-синя риза, кърпичка в горния джоб и бадж за
застъпник. Великият Гетсби в български вариант! Обяснявам му, че усещам
сгромолясване. „Абе ти си луд, бе Ицо! Аз от Австрия се дигнах за теб да
помагам, а ти ми мрънкаш като путка. Връщай се веднага, какво си
увесил нос.” – крещи старият приятел. Хваща ме под ръка и ме повежда
към 54 и 55 секция на 99 мажоритарен район. Пред сградата виси ръст
паметника на „Йорданка Николова”. Райко Йотов от село Торос влиза в
сградата с белия костюм и синята ризка, оглежда се и учтиво се обръща
към членовете на комисията – „Вие имате честта на преброяването да
присъства кандидата на СДС Христо Марков”. В този миг поисках Райко да
е кандидат, а не аз. Нашите застъпници ръкопляскат, Райко се покланя с
елегантен жест и уведомява политическите лица, че той ще отскочи до
съседната секция. Женица на средна възраст, представителка на БЗНС в
комисията, с мазничка усмивка: „Ама моля ви се, останете и вие г-н…?”
Райко също се усмихва подкупващо, но тръгва към секцията в кино
„Младост”.
Ваденето на бюлетините, разделянето им на големи /за пропорционалната
листа/ и малки /за мажоритарните кандидати/, броенето, писането на
протоколите, задължителните скандали, поздравите с половин уста… Всичко
ми се губи като в маришка мъгла. Секция 54 – Христо Марков/СДС/ - 531,
Богдан Кръстев/БСП/ - 289; Секция 55 – Христо Марков /СДС/ - 674 гласа,
Богдан Кръстев/БСП/ - 261. Останалите – към статистическата нула. Сините
застъпници се хвърлят към мен. Краката не ме държат и нелепо се
стоварвам на стола. Искам да почерпя и установявам, че нямам никакви
пари. В положение влиза Мишо Кръстев – „Стига бе, важното е ние да сме
на кадем. В първите секции – печелим, дано да е така в целия район и да
няма втори тур.”
В сградата на СДС-Пловдив на ул. „Гаврил Генов”№2/сега„Вълкович”/
настроението е убито. Цял ден идвали сигнали за нарушения и манипулации,
по селата било страшно, в Карлово в района на Димитър Йончев от БСП
убили човек, в Перущица и Брестовица пред секциите стоят стотици, няма
ток и гласуват на свещи. Внасям леко оживление с двата победни
протокола, които нося. Около 20 часа още няма никакви данни. Въртят се
телефони по щабовете. Крясъци. Скандали. Обвинения. С белия костюм и
ухилен до уши влиза Райко: „В мойта секция бием с 60%”. След две-три
минути никой не може да удържи Николай Бойчанов: „Казах ли ви, че при
мен са умрели комунягите – в едната секция бием 70%, в другата 55%!!!”.
Пристигат застъпници от гръцките блокове. От седем секции губим с
четири–пет гласа в пет. В две печелим с малко. В кв. „Захарна фабрика” в
четири секции сме наравно, в седем губим. Излизам в коридора и сядам
на стълбите. Без да крия се разплаквам.
Гадно ми е
По стълбите чевръсто се задава от първия етаж Златка Русева от пропорционалната
листа: „Що ревеш бе Ицо? Ти си луд! Виж какво става във военните блокове
на „Малчика” – там си ги разбил с повече от 50%. Във всички секции.”.
Прегръща ме, разтриса сакенцето и ми тика протоколите в ръцете.
Математикът Теодор Димитров ми обяснява, че едните секции и голямата
разлика компенсирали леките загуби, че са важни действителните гласове,
че… Не го чувам. Ръцете ми треперят. Пия от чашка за кафе някаква
шльокавица на екс. Не помага. Теодор и Емилия Николова от „Подкрепа”
сядат с калкулатори да смятат.
Към 21.30 часа започват да идват и протоколи от другите райони.
Най-ожесточена е битката между Андрей и проф. Балабанов и в 96 район
между Иван Костов и Анжел Вагенщайн. Стоян Вълев ми носи победни
протоколи с разгромяващи резултати в наша полза от СОУ„Алеко
Константинов”, от още няколко секции до Пожарната, Коцето Каменов се
хили – „неговите” секции около Бунарджика надхвърлят очакванията му.
Теди и Емилия щракат на калкулаторчетата. Остават още десетина секционни
протокола от общо 94. Теодор се изправя, огъва си кръста и чувам:
„Според мен – Честито г-н Велик депутат! Каквото и да стане оставащите
секции не могат да покрият досегашния резултат. Надхвърляш 50 % от
гласовете. Аз съм дотук. Каталясах”. Емилия и Стамен Кривошиев правят
нова проверка, а Теди с характерния си менторски тон обяснява, че тази
разлика не може да се стопи и… Абе станал съм депутат. Скарват се. Имало
още протоколи, това били предварителни резултати…
Откъм ул. „Отец Паисий” се чува страховита гълчава. Викове и песни.
Знамена. Часът е 23 на 10 юни 1990 г. Огромната тълпа се предвожда от
Тончо Христов /застъпник на кандидата ни Георги Бунов/, Иво Калчев
/председател на районната комисия в 101 район/ и от самия кандидат Бунов
с куфарче, бутилка водка „Средец”, а зад тях много цигани, много. Пред
сградата вдигат Жоро на ръце. Иво влиза тържествено и пред удивените ни
погледи обявява: „Вече имаме първият избран депутат след 45 г.!
Написахме протокола още в 22 часа. След първите 30 секции надхвърлихме
50% + 1. Това е положението.” На другия ден ще установим, че имаме
най-убедително избрания депутат в България със 78.34%. Струва ми се, че и
досега това е рекорд.
И се започна. След полунощ.
Радост. Сълзи
Окончателни резултати от
районните комисии. В 103 район Николай Близнаков победи с 67.12%; в
102-и Манол Журналов отвя проф. Панделиев/БСП/ с 63.10%; в 96 район Иван
Костов/появи се с най-широката усмивка, която съм виждал/ би Вагенщайн с
56.24%; в 97-и социалдемократа проф. Ташев би червения кандидат К.
Гьошев с 55.12%; в 98-и Андрей Андреев спечели битката срещу ректора с
52%. В моя 99-район официалните резултати сочеха победа с 64.60%.
Останалото ми е мъгла. Сълзи. Много сълзи. И едно вдъхновено множество
по улиците на Пловдив. Не се описва. Луда, синя и пловдивска нощ! Победа
на първия тур на нула. Много на нула. Райко Йотов черпеше всички и
плащаше с марки в ресторант „Москва” на Главната, бай Левон Симонян се
напи за първи път в живота си, Бойчана докара самодеен духов оркестър,
циганите преобърнаха няколко полицейски коли в „Столипиново”, Борето
Дамянов /Бог да го прости!/ написа за първи път на огромен плакат -
„Пловдив – синята столица на България!”.
Обади се майка. Плачеше. После баба от село Торос. На 87 години
говорила по митингите. И тя плачеше. Радвали се за мен и скърбели за
измамата в България, наречена избори. После пратиха телеграми.
Към 4-5 часа в студената утрин на 11 юни 1990 год. успях да зърна
умореното лице на д-р Емил Георгиев: „Айде да отидем до избирателната
комисия да вземем официалното удостоверение за избора ти. Айде, айде”. В
днешната административна сграда на район „Централен” комисията за 99
едномандатен пловдивски район пийва и чака. Адвокатите и шефове на
комисията Момчил Попсавов и Адела Кац ми връчват удостоверение за избран
народен представител във Великото народно събрание на изборите,
проведени на 10 юни 1990 год.
Вървим с доктора по пловдивската Главна. Студена утрин. Пловдивска и
много, много синя. Жена ми и петгодишния син отдавна са заспали в
изборния ми щаб. По улицата празнуват пловдивските седесари. Други
плачат.
Печелим тук, губим в страната
И се започна една… Не е за разправяне, но се моля един ден да опиша
всичко. И за Великото народно, и за Конституцията, и за 39-те, после и
за 36-то Народно събрание. С времето ми се струва, че трябва да го
направя. Днес, ако искате – пийте една ракия. За проваления ни преход и
отлетелите надежди.