Георги Боздуганов
В програмната декларация на новата партия “Да, България”(виж ТУК,б.р.) думичката “Да” с придружителната запетайка вероятно би била вярна, стига да се произнася със съответната многозначителност. Защо ли? Е, защото в посланието отсъства ясно изразена позиция за:
– безкомпромисно отстояване на националната независимост.
– решителни действия срещу антибългарската и антиевропейската пропагандна война на Кремъл.
– справяне с мигрантското нашествие и войната в Сирия, разпалвана с руски ръжен.
– прилагане на конкретни мерки срещу енергийния и суровинен московски рекет налаган без прекъсване в течение на 70 години.
– ликвидиране на офшорния олигархичен бандитизъм, който всяка година изпомпва от страната стотици милиони левове публични средства.
– решаване на демографския проблем, довел до неравнопоставеност на огромни обществени слоеве с фактическо изключване на циганското малцинство от развитието на страната.
– свикване на Велико народно събрание, което единствено може да направи необходимите конституционни промени за ефективна реформа на съдебната власт
– лустрация – недопускане в управлението на страната на дейци от комунистическата номенклатура и ДС, които по дефиниция са били обслужващ задграничен персонал на бившия СССР.
– приемане на закона, криминализиращ престъпленията на комунистическия режим и задължително им изучаване в учебните заведения.
Що се отнася до споменатите в декларацията пожелателни обобщения - “Да провеждаме политика на национална сигурност, гарантираща енергийната независимост на страната…” и “Да провеждаме външна политика, която да гарантира, че България е пълноценен и надежден член в Европейския съюз и НАТО…”, то те напълно кореспондират с познатата
демагогска фразеология на БСП
и нейните деривати. Произнасяни са със същата многозначителност от Първанов, Станишев, Миков, Нинова, Калфин, Вигенин и редица техни другари.
Липсите в посланието на новата формация го превръщат в удивително подобие на декларация на “модерната лява партия”, написана с нахлупена ушанка.
Повечето сме живели комунизма, но някои са го живели по-добре и по-интензивно – особено потомците на знатни комунистически фамилии, изпъкващи сред учредителите. Всеки е свободен да се променя въпреки възгледите на родителите си, но страхът, че ще го пердашат, когато се прибере вкъщи, очевидно е
възпиращо силен
Съвсем разбираемо, възпитанието в “онзи здрав дух” и споменът за ползваните привилегии, са щамповали трудно изтриваем отпечатък.
Съмнението за още по-съществени зависимости обаче остава. Засега в сферата на предположенията.
“Да, България”, ама накъде?