Иван Сотиров
Появиха се много коментари за това дали Плевнелиев трябваше да се отказва от участие в надпреварата за втори мандат. В някои от коментарите, дори, имаше обвинения от страна на искрени негови привърженици, в които го обвиняваха, че е постъпил недостойно като се е отказал от важна национална битка. Плъзнаха и всякакви партийни адвокати, едните на ГЕРБ, другите на ДСБ за да си прехвърлят вината за това, кой е виновен, че се е отказал този толкова „уважаван“ от тях човек. Ако целокупната „десница“ с такъв ентусиазъм беше хвалила Президента, то той сигурно щеше да е най-популярният човек в държавата, но явно пак е станало някакво историческо недоразумение.
Плевнелиев нямаше друг ход. Очевидно е, че партията, която го издигна за Президент има и други намерения. От ГЕРБ спрягаха различни варианти, включително и това дали да е мъж или жена и чак накрая се присетиха, че си имат и един дето го бяха издигнали и все още е Президент.
ОТ РБ и от "опозиционното" им крило ДСБ месеци наред обсъждаха какви ли не варианти – Найден, Радан, Драган и Петкан и т.н., но „деликатно“ пропускаха името на действащият Държавен глава, който иначе много харесваха. Дори за разлика от ГЕРБ, съвсем пропуснаха да го споменат. Така се държаха до деня Х, в който изведнъж от ДСБ, крайно „неделикатно“, без дори да го попитат издигнаха кандидатурата му. Отговора защо така внезапно са я издигнали и то без да го питат е много прост. Разбрали са, че Плевнелиев е заявил на Борисов, че няма да се кандидатира. Такива неща не могат да се задържат дълго време в тайна, а и около Президента гъмжи от реформатори. При това положение от ДСБ са преценили, че няма за какво да питат Плевнелиев, защото ще станат част от тактическото изчакване от страна на ГЕРБ, кога да се обяви това обстоятелство. Ревността на ДСБ, че Президентът, за пореден път, е проявил по-голяма лоялност към Борисов, отколкото към тях също е мотивирала хода с номинацията му. Така от ДСБ хем принуждават Президента да свали картите, хем му отмъщават за това, че ги е „предал“, хем се явяват в ролята на добрите, които го предлагат, но той не иска.
Какво можеше да направи Плевнелиев?
След като изчака и получи достатъчно доказателства, че не може да разчита на партиите, въпреки подкрепата, с която се ползваше в Европа и САЩ, Плевнелиев правилно се оттегли. Той щеше да изпадне в унизително и глупаво положение, ако беше тръгнал публично да си прави устата за подкрепа или ако се беше кандидатирал пряко волята на партията, която го е номинирала. В нашата най-нова история е пълно с „велики“ политически лидери, които се самозабравиха до степен да си въобразят, че не партиите, които ги издигнаха от небитието, а личният им политически гений ги е извел до най-високите държавни позиции. Те тръгнаха срещу собствените си партии, като създадоха собствени политически проекти и видяхме техният позорен край. В случая с настоящия Президент на България имаме един добър пример, как личната почтеност е по-добър политически пътеводител от дългото обучение по родния учебник, по кйто се готвеха „успешните“ ни балкански политици. Плевнелиев не е политик с лични амбиции за кариера. Той пое отговорността в един тежък момент да бъде издигнат за Държавен глава, нямаше политически опит и имаше доста пропуски, но се държа като честен човек и поддържаше твърд геополитически курс за лоялно членство на България в ЕС и НАТО. Наруши сценария, като директно обвини Кремъл за водената хибридна война срещу страната ни, с което се превърна в „еnfant terrible“ на българската „десница“ и подписа отказ и да го издигне за втори мандат. Сега се търси „десен“ кандидат, който да не допуска такива „грешки“, за да няма драматични родителски срещи на „десните“ ни лидери с московското настоятелство.