Игор Яковенко *
„Хиляда години не са се виждали и ето пак“. Така навярно щеше да изкоментира срещата на папа Франциск и патриарх Кирил, състояла се на 12.02.2016 на летището в Хавана, незабравимият Виктор Степанович Черномирдин.
Такава странна по форма, но много точна по своята интонация реплика, може би най-добре отразява онова усещане на неловкост и досада, което остави след себе си въпросната среща.
Неловкост и досада от текста, който подписаха понтифексът и патриархът. Текст сякаш съставен в канцеларията на РПЦ под диктовката на чиновник от администрацията на руския президент.
В текста, подписан от папа Франциск, се казва, че „руските християни могат свободно да изповядват своята вяра“. Възможно ли е на папа Франциск да не му е известно, че в Русия тази свобода се отнася в пълна мярка само за онези християни, които признават властта на РПЦ, а всички останали, в това число и католиците и протестантите, понасят затруднения от различна степен в диапазона от невъзможността да си изграждат нови църкви до преки гонения.
В текста, подписан от папа Франциск, Русия ни се представя като
безоблачна територия на истинска святост,
затова пък Европа изглежда затънала в грях и разврат. Отделна точка под номер 16 е посветена на тревогата по повод на европейската интеграция: „Ние отправяме предупреждение срещу такава интеграция, която не уважава религиозната идентичност“. Папа Франциск заедно с патриарх Кирил изказва силната си загриженост за опазване религиозните корени на Европа. И това точно по времето, когато обединена Европа с огромно напрежение се натоварва с невиждан в историята на човечеството духовен подвиг: доброволно приема все нови и нови стотици хиляди бежанци, някои от тях и много трудни, та дори и опасни хора и все пак се стреми да им даде условия за нов живот и по-добра съдба.
В текста, подписан от папа Франциск, се осъжда „неудържимото потребление, характерно за някои развити страни“ и „несправедливата система на международните отношения“. Отлично, понтифексе! Добре сте дошъл в дружните редици на информационните войски на Владимир Путин, които вече от толкова години атакуват този „несправедлив еднополярен свят“ и настояват на Русия да й се признае, освен едната осма част от сушата собствена територия, но и още някоя друга част от планетата под названието „Русский мир“ („Руски свят“), а защо пък не и някаква „зона на националните интереси на Русия“, на която зона Путин да може да върши всеки произвол, да нарушава международното право и да се мотивира с някакви мъгляви „национални интереси“.
В текста, подписан от папа Франциск, кой знае защо се осъжда униатството и с това се лепва шамар на Украинската гръко-католическа църква, в която по данните за 2015 година се наброяват 3993 енории и 4 милиона и 468 хиляди вярващи. Това, което се случва в Украйна, е наречено не война, а „противостояние“, с което се обозначава вътрешният характер на конфликта и отсъствието на външна агресия.
Можем до някъде да разберем папа Франциск. Още през 1994 година, като епископ, той се отказва от гледането на телевизионни предавания, за което дори дава обет пред Дева Мария. Ако не беше това тържествено обещание щяхме да предложим на понтифекса да хвърли едно око на руската телевизия и да види там как ликуват дружно всички главни върколаци задето така ловко успели да изиграят наивника-папа.
Ето например в предаването „Неделна вечер“ с Владимир Соловьов писателят Сергей Шаргунов реди привичната мантра за дехристиянизацията на Европа, но сега вече с опора на висшия авторитет на католическата църква: ами ето нá, даже самият папа признава, че Русь е фактически свята, а Европа безбожна.
А после пак в това предаване Наталия Нарочницкая, същата, която от самото сърце на греховността, от Париж, води изнурителна борба за тържеството на православието, снизходително потупва понтифекса по бузата, съжалително говори за това, че бедните католици ги преследват в Европа, че нашата църква е по-силна, затова на папата му се наложило да си осигури подкрепата на патриарха…
Не, наистина, би си струвало папа Франциск да се договори за минутка с Дева Мария и да отмени за половин час дадения обет, за да може сам да чуе как нему, на понтифекса, обединяващ 1,2 милиарда вярващи на планетата, възглавяващ най-голямата и най-влиятелна на света религиозна институция, му се било наложило да си осигурява подкрепата на някакъв си пройдоха-чиновник от десет пъти по-малка църковна структура, която при това цял живот пребивава
в задния джоб на руската власт
Освен текста, подписан от участниците на тази странна среща, неловкост и досада предизвиква и времето, в което тя се провежда. Към тази среща дълги години се стремеше папа Йоан Павел Втори, може би най-великият глава на римския престол за последните столетия. Човекът, станал символ на крушението на комунизма в Европа. Чийто авторитет изигра огромна роля за да се смени без един изстрел властта в Полша в края на 80-те години. Човекът, който съумя да обърне католическата църква в общата посока на развитие на цивилизацията. Понтифексът, който успя да постигне покаянието на католиците за кръстоносните походи, за инквизицията, за ненамесата в трагедията на Холокоста. Папата, който за пръв път от 450 години нормализира отношенията с англиканската църква, който се обърна в Мароко към 50-хилядна аудитория от млади мюсюлмани, за пръв път в историята на католическата църква пристъпи прага на синагога и отправи към юдеите думите: „Вие сте наши възлюбени братя и може да се каже, наши по-големи братя“.
Йоан Павел Втори посети като папа около 130 страни и само пътуването в Русия си остана неговата несбъдната мечта. Канеха го, започвайки от Горбачов, всички лидери на Русия, но той не можеше да си позволи да стъпи на каноническата територия на московския патриархат без покана на патриарха.
РПЦ винаги е смятала католичеството за свой главен враг, а т.н. „латинска ерес“ за най-страшен грях,
по-лош от безбожието и богохулството
Един от най-почитаемите светци, Александър Невски, канонизиран от РПЦ като чудотворец, е удостоен с тази чест за това, че довежда монголците срещу Новгород и другите руските земи, където до тогава не е имало и следа от тях и по този начин с помощта на Ордата укрепва своята власт, а същевременно защищава руското православие от по-конкурентоспособната религия, каквато е била и си остава католичеството.
Руското православие винаги е било като букаи на краката на всеки народ, имал нещастието да се уреди с такава религия. Особеното, характерно именно за руското православие, мракобесие става причината до средата на XVIII век в Русия въобще да няма никаква наука. Идеята на т.н. „симфония с властта“ служи на пълното подчинение на църквата до самото ликвидиране на патриаршеската институция от Петър Първи. Символично е, че РПЦ получава днешната институция на патриарха лично от ръцете на Йосиф Сталин. В руското православие, единствено от всички християнски деноминации, се съхранява култ към светци, основан на т.н. кръвна клевета. До ден днешен РПЦ почита „мъченически убитите от чифутите“ светци Евстратий Печерски и Гаврил Бялистокски. И католиците, и протестантите отдавна се очистиха и грижливо се измиха от всякакви признаци на антисемитизма, който исторически бе присъщ на християнството. РПЦ няма никакви намерения да стори това.
Неловкост и досада възниква дори само от вида на тези двама души, застанали един до друг, Франциск и Кирил, когото е все пак по-честно и правилно да наричаме Владимир Гундяев. Пропастта между тях е неизмеримо по-широка от теологическите различия, които съществуват от 1054 година между католичеството и православието. Невъзможно е да си представим Владимир Гундяев да целува един след друг ръка на хората, преживели Холокоста, както това направи Франциск по време на своето посещение в Близкия Изток. Словата, които Франциск произнасяше при това: „ Никога вече, Господи, никога вече!“ – щяха да заседнат в гърлото на Гундяев, щяха да се оплетат в брадата му, щяха да се закачат за безценния му часовник и тлъстия му портфейл.
Пропастта между нашите патриарси
и последните понтифекси най си проличава в това, че е невъзможно да си представим не само Гундяев, но и предшественика му Алексий II, подобно на папа Йоан Павел II, след най-тежко раняване да отиде на беседа с извършилия атентат срещу него терорист и да обявил след това, че му е простил.
Пропастта е и в това, че и Йоан Павел II, и Франциск отправят своите нравствени призиви и се опитват да изправят нравите на властителите на такива страни, които се намират на тяхна каноническа територия. Гундяев обаче е способен само на възхвала за Путин, а стрелите на своето негодувание той праща извън пределите на подведомствената му територии – към Европа и САЩ.
Причината, поради която тази дългоочаквана среща се случва тъкмо сега е проста и банална.
На Путин му остават много малко канали за връзка с външния свят. Изолацията, която тъй отчаяно отричат московското Министерство на външните работи и руската телевизия, на практика е налице. Дойде време престарелият агент на КГБ с псевдоним „Михайлов“ да изпълни отговорно поръчение на своя водещ, подполковника от КГБ с псевдоним „ Фаса“.
Трябва да се признае, че той го изпълни доста успешно.
*Авторът е московски журналист, медиен експерт, академичен преподавател и активен публицист с много популярен актуален блог.
От 1993 – 1995 Яковенко е член на Думата от партията Яблоко, а до 2009 г. е председател на Съюз на на журналистите в Русия. Изместен е от ръководството на Съюза заради откритата си критика срещу престъпния режим на Путин. Яковенко е днес един от най-смелите, остри и талантливи журналисти в рускоезичния интернет. В големите медии на страната естествено не се намира място за неговата публицистика.
Благодаря на Игор Яковенко за разрешението за превод и публикация на неговата статия.
Превод: Милен Радев, Де зората