„Приликата“ между украинци и руснаци е като между Данило
Галицки и Алeксандър Невски
Алексей Широпаев*, fayno.in.ua
Отношенията между двата съседни народа, разглеждан от гледна точка на историческата истина и непредубеденост.
В отношенията на руснаци и към украинците, и към Украйна е скрито нещо ключово, съдбовно – за нас, руснаците. За украинците Русия е също нещо значимо, но само като отправна точка, помагаща им да осъзнаят своята различност като народ. За руснаците Украйна е точно противоположното – нещо, което притежава изначално, ревниво обгрижван обект, който поглъща като нещо „изконно свое“ и преобразява по свой образ и подобие.
Нищо не дразни така руснаците, както очевидната разлика с украинците по отношение на езика, манталитета, културата и историческия опит. Ако руснаците признават тези различия, то те са на ниво разликите между две области – Владимировска и Рязанщинска, но не и в контекста на отношенията между два различни народа.
Известно е мнението, че ако я няма Украйна, това ще бъде в ущърб на Руската империя. В този дух говори Бжежински, но и не само той. И това е съвсем вярно. Но въпросът не е толкова в икономическото и геополитическо значение на Украйна за Москва. Проблемът е преди всичко в това, че именно традиционно-руските отношения към Украйна, всъщност, поддържат имперското чувство у руснаците, благодарение на което Руската империя, макар и в орязан вид, все още съществува.
Подчертавам: именно отношението към Украйна, а не към Балтийските страни, нито към Кавказ, е определящо в имперското съзнание на руснаците. Когато те открият за себе си, че украинците са НАИСТИНА друг народ –
ще рухне руският имперски мит,
а заедно с него ще дойде и естественият край на империята.
Трябва да отбележа, че на думи руснаците винаги са готови да признаят, че украинците са народ, но забележете – братски народ. Зад тази лукава формула се крие твърдата убеденост, че руснаци и украинци са ЕДИН народ и са призвани да живеят в една държава, със столица Москва. Говорейки за „братския украински народ“, повечето руснаци възприемат украинския език и самото определение „украинско“ като досадно историческо недоразумение, като исторически ареал, възникнал благодарение на зловредното влияние на Литва и Полша. И при това руснаците никога не си задават въпроса: не са ли всъщност те такава ареалия?
Исторически невярно е, че ние сме просто руснаци. Ние сме издънки на татарщината?! Още през 13 век се срещат два противоположни исторически вектора, които определят по-нататашното развитие на руския и украински народ. Първият вектор - борбата с Ордата/ татарите – б.р./ в съюз с Европа, вторият – борбата с Европа в съюз с Ордата. Те могат да бъдат наречени народообразуващи. Първият вектор – естествен и логичен в културно-исторически план. Вторият вектор - крайно извращение с много дълбоки и трайни последици: в държавността, в културен, исторически, психологически и нравствен план.
В този контекст приликата между украинци и руснаци в отношението си към правата, свободите и собствеността е както между Данаил Галицкий и Александър Невски, ако ги персонифицираме с тези две личности. Защото ако крал Данаил е знакова фигура за Украйна, то осиновеният хански син Александър Невски е знакова фигура за Русия и нейното „име“. Тава е изначалната точка в руско-украинските отношения.
След всичко това да говорим за „два братски народа“ - изглежда неуместно. Цивилизационната вражда е преподпределена от тези две исторически личности. И ако украинското самосъзнание исторически гравитира към Европа, то традиционно руското самосъзнание възприема Европа с повече или по-малко враждебност, недоверие и завист, чиято друга страна е месианската арогантност и патетични обвинения към „загниващия Запад“.
Украйна, благодарение на Литва, запази в себе си привързаност към Европа, съхранявайки се като Русь /Киевская Русь – б.р./ в истинския смисъл на думата.
А ние се изродихме в Московлии
губейки изконната си цивилизационна идентичност. И точно в това се проявява нашата руска и още по-точно московска ревност, определяща отношението ни към Украйна. За руснаците Европа е „изгубеният рай“, откъдето са изтръгнати с татарско ласо. Именно конфликтът между изначалната европейска природа и наложените азиатски нрави в нашата държавност определя психологичния профил на руснака, неговите комплекси и фобии.
Всички психични патологии у руснаците – от пиянството до болшевизма – идват от това. Губейки Европа, руснаците не искаха просто да я забравят. Те просто решиха да я намразят и да заобичат своето историческо нещастие, наложено им изцяло от тази азиатщина. Това именно психическо и умствено извращение се нарича руски патриотизъм.
Още през 1654, по време на Переяславската рада, когато става „прословутото съединение“, трябва да отбележим не без участието на казаците, се срещат два различни народа, които говорят на езици, принадлежащи към различни култури. Малцина са тези, които знаят, че Переясловските казаци, които се съгласяват да дадат клетва пред московския цар, настояват и той, от своя страна, да даде клетва пред тях, че ще съблюдава техните порядки и спазва техните свободи. Това означава, че казаците заявяват, че те са носителите на типично ЗАПАДНАТА правна култура. Разбира се, това породило негодувание от страна на московците, заявявайки: „ у нас не е прието да сте дали пред царя клетва като негови поданици, а да бъдат съблюдавани вашите права и свободи“. Видно е, че доверието на казаците към Москва не е било голямо, след като четири полка отказват да дадат клетва пред царя.
Как Русия спазва свободите на казаците е добре известно: с всички сили се опитва да отстрани украинското „историческо недоразумение“. Много скоро след Переясловската рада започва моковизацията на Украйна: налагането на губернатор, ликвидирането на градското самоуправление, притискане на казачеството и насърчаване на предателството и т.н.
В 1662 година е създаден Малоросийският Приказ /учреждение в древна Русия – б.р./, който се намира на пряко подчинение на царя. Чрез него царят одобрява претендентите за хетман, назначава войводите в украинските градове, строи крепости в Украйна, направлява действията на московските и казашките войски. Освен това същото ведомство контролира дейността на хетмана и всички контакти на украинците с московците. За тези Переяславски споразумения обаче в
Кремъл въобще и не се споменава
След това идва ред на показния геноцид в Батурин /1708/ - отговорът на Петър Първи на опита на хетман Мазеп да отстоява остатъците от суверенитета на Украйна.
Следват две последователни унищожения на Запорожката Сеч /обществено-политическа и военно-административно образувание, - б.р./ – по времето на Петър, и последното – когато управлява Екатерина Велика. После Украйна е превърната в съвкупност от еднакви губернии, наложена е царската политика на русификация и за капак – идва сталинският Голодомор, като средство за смазване на украинската национално-освободителна съпротива. А съвсем скоро, по времето на Виктор Ющенко, видяхме с очите си, как Москва се бори с украинското „историческо недоразумение“, манипулирайки обществото със заплахи от страна на „Газпром“.
Разбира се, казаците през 17 век не са били готови на остра конфронтация с поляците, които в чисто цивилизационен план са били много по-близо до московците, като се има предвид, че те са били православни. На свой ред поляците също е трябвало да осъзнаят, че евентуален конфликт с казаците би бил в интерес единствено на Москва.
Разбира се, налагало се е да бъде направена федеративна и правна реформа, която засяга обаче само два субекта- Полша и Литва. А е трябвало да бъде признат и трети субект- Украйна /Киевска Русь/. Така било записано в т.нар. Годяческа уния /1658 г./, но уви – било твърде късно: ненавистта на казаците към „ляхам“ е толкова голяма, че проектът се проваля.
Ако всичко това се бе случило много по-рано – шансът Украйна да бъде пълноценна европейска държава, би бил много по-голям. И нашата, руска, съдба можеше да изглежда много по-различно, защото без Украйна Русия едва ли щеше да се превърне в тази чудовищна империя, в която в крайна сметка се роди болшевизъмът.
Московието можеше да има едни цивилизовани и силни съседи. А ние руснаците щяхме днес да живеем в Европа, да нямаме зад гърба си ГУЛАК и други подобни омерзителни исторически събития. И самата Европа можеше да бъде друга.
И така, „два братски народа“. На както стана ясно от направения разбор на културно-историческия генезис на руснаци и украинци, те са
съвсем различни, даже противоположни
Ние, руснаците, наистина сме братя с украинците, но братя, които са били подвластни на някои неприятни мутации. Ние сме опасни, защото сякаш носим в себе си някаква разрушителна зараза, и затова от нас инстинктивно странят тези, които живеят на запад: украинци, прибалтийци, а сега и беларусци. Затова Китай се присламчва все по-плътно към нас.
Заедно с идеята за „двата братски народа“, съществува и твърде безсрамната ура-патриотична „концепция“ за „триединния руски народ“, който се състои от великоруси, малоруси и беларуси. Тази митологема рухва при първото по-внимателно изследване.
Езиковите различия между руснаци и украинци са очевидни и значителни. Езиците са наистина родствени, близки, на сръбският също е родствен език с руския, но на никой нормален човек не му минава и през ум да смята сърбите и руснаците за един народ.
Между другото, сръбският и хърватският са също езици от една група, но независимо от техните общи славянски корени, тези народи не се считат за „братски“, а в цивилизационен план – са равноправни, въпреки езиковата близост. Уверен съм, че болшинството от апологетите на идеята за „триединния руски народ“ не са в състояние да разберат по-голямата част от разговорните фрази, които се използват днес в украинския език.
Ще кажете: те са разделени от религията. Добре, да вземем за пример сърби и черногорци тогава – един език, една вяра. Различията между тях стотици пъти по-малка, отколкото между руснаци и украинци. Въпреки това, независимо от великодържавните мераци на Сърбия да гледа на Черногорието като на свое продължение, черногорците се чувстват самостоятелен народ, със собствена история и култура.
Няма да се впускам в подробности, но вероятно малцина знаят, например, че през 1920-26 година черногорците водят партизанска национално-освободителна война срещу сръбската армия, окупирала Черна гора, под предлог, че й оказват братска помощ. И въпреки че все още има такива „братя близнаци“ като Сърбия и Черна гора, в крайна сметка са обособени в отделни области, както са Русия и Украйна.
В заключение не трябва да се пропуска още един момент. Горещият руско-украински спор се разгръща на историографска, икономическа и политическа основа. Това е повече спор за Украйна като такава, нейния суверенитет и независимост. Този дебат се води и в областта на културата. В него, извинете, главната стратегическа цел, към която се стремят руснаците, е за името и наследството на Гогол.
Ето какви са аргументите на руските ура-патриоти: Гогол пише на руски език и нарича себе си руснак – това значи, че няма никаква идентичност с украинците, може да се говори единствено за някаква „регионална“ малорусийска особеност, с чисто етнографски оттенък. Разбира се, че това е обичайната уловка, с която се оправдава имперската политика в отношенията към Украйна, а и самото съществуване на империята.
Време е накрая да кажем обаче каква е истината: Гогол чисто типологично / аз въобще не говоря тук за произход/ е автентичен украински писател, който е с полски корени, но наистина пише на руски език – по чисто исторически и политически обстоятелства.
Съдбата на Гогол е предопределена от съдбата на Украйна
в рамките на империята. Как може да направи литературна кариера един талант, който се е родил в колониална провинция? Разбира се, като отиде да живее в имперския център, да пише на руски, въздържайки се от идеологически пристрастия.
Да вземем „Тарас Булба“ – коронния коз на нашите ура-патриоти – той носи точно този печат на политическо приспособленчество. Както е известно, повестта има два варианта, като патетичните слова за „руския цар“ се появяват всъщност в предсмъртния монолог и то във второто издание.
Гогол не е бил в състояние, или по-скоро се е страхувал да разбере себе си и именно това го е погубило. Живеещото в него украино-полско самосъзнание /което се проявява в неговите откровени дискусии с поляците в Италия/ той старателно, но напразно потиска заради натрапеното руско самосъзнание.
Русия, нейният мраз, обикновените хора, чиновници, странности, истории за безнадеждност не се харесват на Гогол, макар че няма смелостта и това да признае.
Така че и „Мъртви души“ – тази фантасмагористична фреска, може да бъде разбрана само в този контекс. Създавайки тази творба, Гогол е изплашен от самия себе си, дори изпада в покаяние и морализаторство, ставайки проповедник и така убива твореца в себе си.
Гогол е жертва на Русия, тя просто го погубва. Един украински писател, оплетен от руската си съдба, подобно на птица в клетка. Но това с нищо не е допринесло за неговия душевен комфорт. В Русия той изпитва страдания и болка. Неговите „Вечери във ферма близо до Диканка“ – това е бягство му в несъществуваща Украйна.
Всъщност този плач за Украйна се заглушава от звънливия смях и ярките южни краски, преплетени в особената разказност и във волния език на писателя.
Помним как Вакула попада на прием при Екатерина Втора в състава на делегация от Запорожието. Предчувствайки своя край, той пристига в Петербург с надеждата да омилостиви „матушка Русия“. Съвсем не е случайно това, че Николай Василиевич среща тези две противоположности: леденият имперски Петербург с топлите/емоционални пратеници от Сеча. В нощта на Бъдни вечер Гогол трудно скрива тъгата си по загубената свобода, по Украйна. Русия го задушава, той иска да се отскубне от нея, но къде би могъл да отиде?
В Украйна ли, която е превърната в Малорусия/ малко копие на Русия – б. р./. Там той ще бъде обречен на мизерно, провинциално съществувание. И тогава новата, идеална Украйна за Гогол става Италия. Там той възкръсва духовно, оттам пише искрени и откровени писма, в които Русия, Петербург, снегът и негодниците – всички са под един знаменател, отделени само със запетаи. В Италия той се чувствал като у дома. И как свършва всичко? Русия, в лицето на попа мракобес Матвей, умъртвява Гогол.
Това е неговата история накратко. И нека да обобщим. Ние, руснаците, е време да се осъзнаем, че
връщането на независимостта на Украйна е закономерно и естествено
Такава е историческата справедливост, с която не просто трябва да се примирим – ние трябва да я разберем и приемем.
Разбирането, че Украйна наистина е друга страна, държава различна от Русия – това е ключът за нашето самоосъзнаване, за самокритика и самоосвобождаване, това е предпоставка за създаването на нов, различен манталитет, освободен от имперски амбиции и антизападни стериотипи. Ако това стане, ще се промени нашата гледна точка за историята и света. Тогава всички руснаци ще видим истинската Украйна, като в едно огледало. Трябва смело и честно да се вгледаме в него и както гласи една руска поговорка: „не може да се сърдиш на огледалото“.
*Алексей Широпаев е известен руски публицист, родом от Москва.
Превод: Faktor.bg