Иван Кръстев, проф. Стивън Холмс
Когато император Николай I научил за началото на вълненията във Франция през 1848 година, възкликнал: „Оседлавайте конете, господа! В Париж е започнала революция”.
В Кремъл на Владимир Путин изпитват подобни чувства. Когато протестиращите в малката и стратегически малко значима Македония, разгневени от вълната розобличения за корупция и злоупотреба с властта окупираха сградата на министерския съвет и поискаха оставката на правителството, руското Министерство на външните работи побърза да осъди опита за „цветна революция” в Скопие.
Защо трябваше да се правят подобни заявления? Обяснението може да бъде намерено в изявлението на Сергей Лавров пред Общото събрание на ООН, когато той призова международната общност да приеме декларация „За недопускане на намеса във вътрешните работи на суверенни държави и непризнаване на държавните преврати като метод за смяна на властта”.
Москва, която някога бе столицата на „световната комунистическа революция”, стана основен защитник на действащите правителства от техните разгневени граждани.
Западните политици традиционно възприемат
кремълското безпокойство от „цветните революции”
като чисто риторично и не съвсем истинско. Но Путин и неговите колеги вярват в това, което говорят: „Уличните протести се дирижират от най-злите врагове на Русия”.
„Неволно възниква усещането, че целта на различните „цветни революции” и разни други проекти за смяната на неудобни режими са провокация към хаос и нестабилност”, заяви Лавров.
Русия на Путин не се стреми да инициира още една вълна на „московитска” експанзия. По-скоро може да се говори за това, че Русия е решила да поеме ролята на пазителка на ценностите на националния суверенитет.
Кремъл е убеден, че действа не в агресивна, а в отбранителна позиция, организирайки световна кампания по противодействие на водената от американците глобализация. Кремълските политици си представят световните конфликти като борба между суверенитета и намесата отвън, докато в същото време Западът предпочита да вижда зад обществените конфликти
сблъсък между демокрацията и авторитаризма
Привлекателността на кремълското разбиране на конфликтите не трябва да се подценява. Законодателните инициативи, насочени срещу неправителствените организации и явно следващи примера на Русия, се разпространяват в света по-бързо отколкото Mc’Donalds. По данни на Amnesty International, в последните години в 85 страни средата е станала по-недружелюбна към гражданското действие.
Украинската „оранжева революция” от 2004–2005 година нанесе на руския елит дълбока травма, насаждайки в него чувството за опасност и го принуди да интерпретира световните събития през призмата на страха от „дистанционно контролираните революции”.
„Арабската пролет” и, особено поразителната бързина, с която президентът Барак Обама отказа подкрепа на президента на Египет Хосни Мубарак, който последователно, от самото начало на стъпването си във властта беше верен съюзник на САЩ усилиха убедеността на Кремъл, че Вашингтон е глобалният агент на подривните сили и безпорядъка.
Тази убеденост беше и основата за укрепването на връзките между Русия и нейните съюзници в Централна Азия и, което е още по-важно-връзките с Китай.
Парадоксално, но именно кремълската глобална война с революциите, а не realpolitik в руско изпълнение са най-сериозното препятствие пред нормализацията на отношенията между Русия и Запада.
По адрес на Вашингтон и Брюксел се отправят обвинения, които те не разбират. Обвиняват ги в неща, които те по никакъв начин не могат да контролират=
Вълните на обществен протест,
като правило без лидери и не оглавявани от конкретна политическа партия, са характерна черта на нашето време.
Те възникват навсякъде - и в демократичните, и в авторитарните страни.
Разбира се, хората, които страдат от параноя , могат да имат и съвсем истински врагове. Точно както и уличните протести понякога биват използвани от различни сили в техен собствен, конкретен интерес, така и чужди държави могат да се опитат да се възползват от протестните движения, да променят дневния ред, по начин, който изначално никак не е бил свързан с целите на движението.
Но представата, че цялата протестна активност се организира и насочва от някакви външни сили, е съвършено неадекватна.
Тази представа съвсем не е безвредна.
Русия се стреми да подкопае това, което от гледна точка на Запада представлява глобален институционален порядък, не защото се връща към съветския империализъм, а защото е поела върху себе си мисията за борба срещу революциите в света, в който, според представите на Москва, Вашингтон е главната революционна сила.
Това е формула, способна до безкрайност да провокира конфликти.
Това, което Русия изисква от Запада не може нито да даде, нито да обещае нито една демократична държава.
Русия изисква от Запада обещание, че протестите никога няма да избухнат на улиците на Москва или Пекин. А в случай, че такива протести избухнат, то западните правителства и медии, настоява Москва, трябва да осъдят тези протести.
Това изискване следва логично от изначалното убеждение на Москва, че всички обществени движения извън пределите на Европа и САЩ никога не биха започнали, ако зад тях не стояха интересите на Запада.
Казано накратко, Западът не разбира Русия не защото не е готов да приеме сериозно легитимните интереси на Москва. Причината за неразбирането е в това, как Кремъл, в съгласие с много други незападни политици, интерпретира базовите външнополитически цели и намерения на Запада.
*Иван Кръстев е директор на Центъра за либерални стратегии, София; Стивън Холмс е професор в Нюйоркския университет
Заглавието е на Faktor.bg