Иван Сотиров, специално за Faktor.bg
От различните дати, на които в края на миналата седмица се чества 70-годишнината от капитулацията на нацистка Германия, възниква въпросът, какво точно честваме и кога фактически свършва Втората световна война/ВСВ/? Официално, краят на войната настъпва едва с подписването на капитулацията на Япония, което се случва на 2 септември 1945 г. Така че ние реално честваме не края на ВСВ, не дори края на войната в Европа, а капитулацията на нацистка Германия. Това ли е най-същественият въпрос, дали капитулацията е настъпила с подписването на Пакта за безусловната капитулация на Германия на 7 май във френския град Реймс или с повторното подписване на 8 май на акта на капитулация, по изричното настояване на Сталин, в съветската главна квартира в Берлин-Карлсхорст? Защо въпросът дали честването на юбилея да е по руско време - на 9 май или по европейско - на 8 май е толкова значим за някои хора? /Тук не мога да не спомена, че страната ни, която уж се ориентира към западното време, според декларацията приета от Народното събрание остана пак в руската часова зона./ Очевидно, защото основната цел на това честване, под натиска на Сталин, е да бъде превърнато в честване на победата на комунизма в половин Европа. СССР успява със своята присъща арогантност да наложи на отстъпчивия Запад да припознае честването на победата на комунизма над нацизма, все едно че войната не беше запалена със съвместните усилия и в съюз между Хитлер и Сталин. Да, но нямаше как да очакваме всяка година на 9 май западните лидери, да присъстват на болшевишките паради на Червения площад, рамо до рамо със Съветските диктатори, които са избили повече съветски граждани от нацистите. Нямаше логика, след Руската агресия в Украйна и анексирането на Крим, да видим на парада лидер на демократична държава, още повече, че досега не е имало такава практика. Разбира се дребнавите въпроси свързани с ритуални подробности прикриват поставянето на много по съществения въпрос – кога всъщност започна и кога свърши Втората световна война?
Официално, войната започва на 1 септември 1939 г. с германското нахлуване в Полша, което на 17 септември е последвано от нахлуването на СССР в Полша. Това начало е предшествано: от Аншлуса(присъединяването) на Австрия към Германия през 1938г., от Мюнхенското споразумение, което води до германската анексия на Судетите, а по-късно (15 март 1939 г.) и до окупация на останалата част от Чехия, от сключеният на 23 август 1939 г. Договор Молотов - Рибентроп, който довежда до подялбата на Полша доокупацията на Литва, Латвия и Естония ,и до откъсването на територии от Румъния (сегашна Молдова и Северна Буковина) и присъединяването им към СССР. Избухването на войната е предхождано и от други локални военни конфликти по целия Свят, но реално то е заложено като
продължение на Първата световна война
Неспособността на следвоенните политически елити да преодолеят деморализацията и тежката икономическа и политическа криза, възникнали в Европа като следствие на невижданите до тогава по своя мащаб жестокости и разрушения, както и от несправедливостта на решенията, които са наложени от победителите над победените след ПСВ, предпоставят ВСВ. Ужасите на ПСВ раждат и двете най-страшни явления в човешката история - нацистките и комунистическите режими. Реално началото на ВСВ започва с раждането на нацизма и комунизма и краят и може да дойде само с тяхното изкореняване. Западът в навечерието на ВСВ се колебае за това кое е по опасно за него – нацизмът или комунизмът. Това колебание му налага да приеме съюз с комунизма срещу нацизма. След победата над нацистка Германия обаче, не настъпва краят на войната. Тя просто преминава от гореща - в студена,от война между Запада и СССР срещу силите на Оста, в студена война между Запада и СССР. По времето на тази студена война се води една не просто гореща, а изпепеляваща война – геноцидната войната на комунистическите режими срещу подчинените им народи. Войната, която водят нацизмът и комунизмът, не е просто война срещу един или друг народ – тя е тотална война срещу човечеството, защото тези режими искат световно господство не само над телата, но и над душите на хората. Те противопоставят универсалното зло срещу универсалните човешки ценности, безбожието - срещу човечността.
Ние не можем да бягаме от отговора на въпроса, каква е разликата между Червената армия и Нацистката армия? И двете са обслужвали престъпни диктаторски режими, с което са донесли смърт и робство за десетки милиони невинни хора. И Сталин, и Хитлер са преследвали едни и същи цели – световно господство на престъпните си идеологии, чрез завладяването на други народи и превръщането им в роби, в каквито вече са превърнали собствените си народи. Ако Сталин е имал ресурса да изпревари Хитлер и да нахлуе в Германия и в другите европейски държави, ако нацистката армия бе победила Червената армия, това щеше ли да направи нацистите победители във войната и освободители на Европа?
Има два подхода за отговор на този въпрос. Единият, е от гледна точка на примитивната представа за национален интерес на съответната държава. От тази гледна точка на проведената с Меркел на 10 май съвместната пресконференция, Путин защитава Пакта Рибентроп-Молотов. За Путин този съюз между нацистка Германия и СССР е добър дипломатически ход за защита на националния интерес. От тази гледна точка, която не отчита чисто човешките и морални ценности, националният интерес е защитен, когато племето е спасило или придобило територията и ресурсите на съседното племе. Другата гледна точка е
модерната представа за национален интерес
Тя въплъщава християнските ценности и според нея човешкото достойнство, свободата, справедливостта и мирът са водещи и войната е допустима само, когато е отбранителна или за защита на тези права. За съжаление, трябва да констатираме, че много често втората гледна точка демагогски се използва като допълнителен аргумент от победителите, които обикновено вярват само в първата. Затова и до днес са валидни максимите – „Тежко на победените“, „Победителите не ги съдят“ и „Правото е на страната на победителите“. С какво немският народ и обикновените немските воини, са по виновни от руският народ и руските воини през втората световна война? И едните, и другите са били жертва на чудовищните режими на своите страни. Да, докато Червената армия е изпълнявала своя свещен дълг да брани отечеството си от чужд нашественик тя е имала положителна роля, но когато тя нахлува в източноевропейските държави, не просто да прогони нацистите, а и да наложи половинвековно комунистическо робство на половината европейски народи, тя заема ролята на нацистката армия.
Да, ние всички дължим почит на жертвите на нацизма. Да, ние трябва да се прекланяме пред подвига и саможертвата на тези воини и доблестни граждани, които са воювали и оказвали съпротива срещу неговите престъпления. Но ние дължим същата почит и на жертвите на комунизма. Над сто милиона са човешките жертвите на комунистическите режими по света. Няколко стотин милиона са тези, които са били потискани, унижавани и преследвани десетилетия наред от тези режими. Жертвите на комунизма не са втора категория жертви и трябва да си даваме сметка, че тяхното неглижиране е своеобразен нацизъм.
Мога само да предполагам, какво са изпитали германците в момента в който Меркел, на споменатата обща пресконференция с Путин, благодари на червената армия, която според нея била „изиграла решаваща роля за освобождението на Германия“. Да признаеш и да се извиниш на руснаците и другите народи, на които твоята държава е причинила много мъки е акт достоен за уважение, но не и да благодариш на чужда армия за това, че е завоювала страната ти за да я раздели на две и да смени един престъпен режим с друг . Надали такива чувства на благодарност са изпитвали масово изнасилваните от съветските войници германки, мародерстваните немски граждани и техните потомци, освен ако във вените им не тече кръвта на руските победители. Впечатляваща е и деликатността, с която г-жа Меркел говори за разделението на Европа и за 45-годишния комунистически терор, на който бяха подложени няколко стотин милиона: - „Аз също така напомням за това, че края на Втората световна война, не на всички европейци донесе свобода и демокрация. Разделението на Германия и Европа ние успяхме да преодолеем едва 45 години по-късно.“ Сякаш разделението на Европа и липсата на свобода и демокрация на половината континент се коренят някъде в края на войната, а не са наложени благодарение на Червената армия - освободителка.
За сметка на това,
Путин нанася тежък удар на нашите „антифашисти“
След като той приема, че в името на Руския национален интерес може да се подпише пакт с Хитлеристка Германия, защо, в името на българския национален интерес, да не може България да се присъедини към тристранния пакт и то 2 години след като СССР е подписал с Германия? Следвайки логиката на Путин, ние трябва да благодарим на тези дипломати, които убеждават Третият Райх да ни даде това, което Третият Рим ни отказва. Или може би тези безродни родни путиноидиоти с георгиевските лентички ще ни кажат, че това, което е разрешено на Юпитер, не е разрешено на вола, може би защото техния златен руски телец се е взел за Юпитер?
Но нека да се върнем на най-важния въпрос – въпросът за края на войната. Деветомайският парад пред Кремъл, изглежда по-скоро като парад предвещаващ война, а не като събитие, което е за почит на загиналите във ВСВ и ознаменуващо нейният край. Реваншисткото размахване на оръжие на юбилейният парад в Москва, по-скоро напомня за нацистките паради от преди ВСВ, а за комплексарското перчене, което демонстрира руското ръководство на парада нашият народ е казал „На гол тумбак чифте пищови“. Очевидно, управленческата импотентност на Кремъл да осигури възможност за просперитета, който се полага на една държава разполагаща с огромен човешки, териториален и суровинен ресурси, се оправдава, по стар болшевишки маниер, с външният враг и се прикрива зад демонстрацията на военна мощ.Този парад трябва да ни покаже, че войната в Русия е издигната в култ – в нея е величието и единствената утеха на угнетения руски народ. От старците ветерани до невръстните деца, всички са с военни униформи – вонящ на хитлеризъм зловещ знак, че това не е само руското минало, но тяхното настояще и бъдеще. Във войната днес е прекодиранана руската екзистенциалност – войната има свещен характер; тя носи голямо страдание, но само така ние постигаме нашето величие и духовно възвисяване, нека Запада да деградира в своето благополучие - ние ще го победим.
Може да звучи налудничаво, но от Кремъл методично насаждат на руския народ религиозната вяра в неговата мисия да накаже упадъчния Запад, като му наложи възвисяване чрез страданието, което може да осигури само московският модел на управление. Ние
изживяхме такова извисяване и още не можем да се приземим
Третият Рим е обречен да бъде пародия не само на първия и втория , но и на Третия Райх. Надали има смисъл да коментираме грандоманската претенция Москва да бъде център на последната християнска универсална световна империя с кагебиста-император известен с „християнското“ си отношение към своя народ. И Рим, и Византия са били водещи световни сили, защото са имали културното, технологично и икономическо превъзходство над другите, за разлика от путинова Русия, която не може да се похвали с нито едно от тези три неща. Днешните кремълски управници се държат като вождове на племена от периферията, които продават кожи, месо и риба на богатите си съседи, за да си купуват остриета за копия надявайки се на тежка криза в западния свят за да нахлуят. Очевидната неспособност на руското ръководство да организира модерно и ефективно използване на огромния ресурс, с който разполага Русия, го тласка към най-примитивния начин за осигуряване на ресурси за оцеляване – чрез завладяване и ограбване на нови територии. Именно тази хронична неспособност, още от съветско време, за организация на територията води до перманентен стремеж към териториална експанзия. Същевременно съветска и постсъветска Русия е изправена пред поредния тежък провал на екпанзионистичната си политика. След разпада на СССР и кошмара от Афганистан, днес управляващите в Кремъл са изправили Русия пред пореден тежък провал. Освен международната изолация и тежка икономическа криза, в която Путин вкара Русия, той успя да превърне тънката граница между два братски народа в дълбок ров. Помпозните паради и дрънкане на оръжие са предназначени по-скоро да заглушат ужаса от провала, пред който е изправен Кремъл, отколкото да изплашат някой. Но западните лидери ще направят груба грешка, ако възприемат снишаването на Путин като повод да отслабят натиска. Това ще бъде груба грешка, която ще окуражи Москва и ще задълбочи кризата в Украйна, ще даде нов импулс на хибридната война, която води Кремъл. Западът няма право да повтаря старите си исторически грешки, благодарение на които бяха жертвани няколко поколения източноевропейци. Това, което западните лидери трябва да разберат, е че диктаторите от ленинско-сталинската школа разбират само от аргументите на силата - такова е тяхното мислене - те не вярват в ценности, а добронамерените компромиси те възприемат като политическа наивност и слабост.