Георги Вълков, д-р инж.
Светът днес е арена на пропагандна война
между транс-Атлантическия блок, включващ държавите от Западна Европа, САЩ и Канада, и Евразийския регион, обхващащ геополитически страните от пост-съветското пространство, обединени около Русия. Стратегическата цел на войната на словото е манипулирането на световното обществено съзнание за спечелването му за една от двете каузи – тази на „демократическите ценности” (на транс-Атлантическия лагер) или на новите пазарни отношения между бившите съветски републики и, потенциално, някои от азиатските държави, необхванати от вездесъщия контрол на САЩ. Подобна информационна война е една от формите на съвременната икономическа война, която се води между съперничещи си световни и регионални сили – към гореспоменатия пример можем да добавим противоборството на Китай и Япония, САЩ (и Израел) с Иран, Северна и Южна Корея и пр. Но пропагандната битка на историческите противници –НАТО, с увеличена днес мощ за сметка на държавите от Източна Европа, срещу бившия Съветски съюз, е с много по-голям заряд, защото може да се окаже прелюдия към истинска широкомащабна война.
Някои западни интелектуалци (подчертавам – западни!) като американския икономист и политически активист Линдън Ларуш (Lyndon LaRouche) и неговите последователи от едноименното движение (LaRouche movement) считат, че крайната цел на транс-Атлантическите лидери е развързване на нова световна война, която да спаси западния свят от тотален финансов банкрут и пренаселване на планетата.
Подобна позиция заема и британският писател и журналист Джон Пилгер (John Pilger), който обвини САЩ в опити да се провокират Русия и, евентуално, Китай за развързване на „крупномащабна война, възможно, дори ядрена” (симпозиум в Лондон против цензурата в журналистиката от 5 до 7 декември т.г.) Пилгер твърди, че мащабите по премълчаването на истината за събитията в Украйна са безпрецедентни, а западните медии не проверяват информацията, занимавайки се изключително с пропаганда. Според него, Великобритания, САЩ, по-голямата част от Европа, Канада и Австралия провеждат „екстремна” политика, а техните водещи ежедневници „Гардиън”, „Ню Йорк таймс” и „Вашингтон пост” неправилно интерпретират събитията в Украйна като „зъл акт от страна на Русия, когато в действителност, проведеният фашистки преврат в Украйна е дело на Съединените щати, подпомогнати от Германия и НАТО”. Целта е „да се обработи общественото мнение за да приеме новата и опасна студена война”.
Други двама писатели и журналисти – английският Нийл Кларк (Neil Clark) и френският Жан-Кристоф Бюисон публикуваха свои статии, в които обвиниха Западните политически лидери в използване на двоен критерий относно присъединяването на Крим („Объркан съм, може ли някой да ми помогне?” и „Косово-Крим - двойни стандарти?”).
Понятието Евразия
следва да бъде уточнено за да не става предмет на политически спекулации. Названието има различни тълкования в зависимост от областта на приложение. В географски смисъл Евразия е сборен континент, включващ общата сухоземна част на Европа и Азия, откъдето идва и името му. В политико-икономически аспект, обаче, има различни значения според гео-стратегическите цели на използването му – едно е значението му в САЩ и Япония, друго в Европа и трето в екс-съветските държави. Без да навлизаме в подробности, ще споменем за неизкушения читател, че геополитическото понятие Евразия не е въведено от Путин, а от големия немски философ, учен и държавник Готфрид Вилхелм Лайбниц през 18-ти век. Негова е идеята за културно и икономическо развитие на Русия, която да се превърне в мост за взаимодействие между Европа и Китай в обществено-политическото устройство на държавите от така създадената общност. Визията на Лайбниц се състояла в това, Европа, Русия и Китай да се обединят върху инфраструктурното използване на своите страни, по-специално на обширния руски Сибир, и да създадат коопериращи се научни академии, разработващи нови стратегически и научни насоки за развитие на Евразия. Проектът е подет в Русия от Петър Велики, чийто съветник е бил Лайбниц, но няма особен прогрес. В наши дни идеята е доразвита от американския икономист Ларуш и лансирана наскоро от администрацията на Путин като икономически инструмент за противодействие на транс-Атлантическия натиск.
Ролята на пропагандата в щамповането на обществени нагласи
В хода на медийната битка с Русия западната демагогия се обогати с неологизма „хибридна война” – това бе пионерно (поне за нашите медии) жигосване на противника. Кой измисли термина и защо го вкараха в обръщение точно за кризата в Украйна, когато под това новоопределение свободно можем да класифицираме и войните на НАТО в Сърбия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия? Дейвид Айк (David Icke), британски писател и общественик, привежда примери за съвременна форма на манипулация на общественото съзнание: по време на втората война на САЩ и съюзници срещу Ирак (2003 г.), английско списание излиза със заглавието на корицата си - „Тони Блеър говори с войниците”, като на снимката британският премиер е обърнат с лице към читателя, а на заден план се вижда окупационна войска, въоръжена и осигуряваща подкрепа на словата му. Очевидно е, че няма как г-н Блеър да говори с войниците при условие, че е обърнат с гръб към тях. Посланието е ясно – премиерът внушава на читателя, че британските войски са „миротворците” в Ирак, а въоръжената подкрепа зад гърба му е монтирана от фотографа за силова убедителност на речта му. По същото време официалното название на военните действия в Ирак, дадено от правителството на САЩ – „операция Иракска свобода” е вървяло непрекъснато като бягаща лента по телевизионните новини, внушаваща изкривяване на понятието „война” до „операция”, и то не каква да е, а „освободителна”! Както впоследствие беше разкрито, военната кампания срещу Саддам Хюсеин е била аргументирана с фалшифицирана информация за съществуването на оръжия за масово унищожение на територията на Ирак, довела до „правната” обосновка на последващите военни действия и смъртта на десетки хиляди иракчани. При това без да се отчита смъртта на един милион мирни жители, от които половин милион деца под петгодишна възраст, станали жертва на 12-годишната икономическа блокада, предшестваща втората война срещу Ирак (по данни на Денис Холидей (Denis Halliday), тогава помощник-генерален секретар на ООН, и УНИЦЕФ).
Така работи смазаната пропагандна машина на Запада. Не че пропагандата отсъства на Изток – и в Русия, и в редица азиатски държави с авторитарно управление, но западната е по-отработена (с вековни традиции), по-мощна (предвид по-високите ѝ технологии и по-големия контингент възприемащи) и по-ефикасна (за последното можем да съдим по степента ѝ на въздействие в планетарен мащаб). И по-опасна, защото е скрита зад илюзията за прословутата Западна свобода на словото.
Но западната демагогия взе да става прозрачна
за интелигентната и непредубедена публика и то именно в хода на Украинската кампания. В нея диригентите на транс-Атлантическия съюз действаха според пословицата „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Срещу Русия бяха отправени редица обвинения, които изначално могат да бъдат предявени срещу САЩ и техните съюзници по НАТО. Защо, например, изборите в Луганск и Донецк да са незаконни, а тези в Косово – законни? Защо Косово да има право на самоопределение, а проруската част на Източна Украйна да няма? Защо партизанското движение в Косово през 1999-та бе освободително, а това в Донбас – сепаратистко? (Между другото, преди преговорите в Рамбуйе, косоварските партизани бяха наричани от западната преса „терористи” и, изведнъж, по време на самите преговори, непонятно по какви причини, се получи завой на 180 градуса в политиката и терминологията на атлантиците – терористичното движение на албанските косовари стана „освободително”, а сръбските войски – „окупатори” в собствената си държава!?). Защо присъединяването на Крим към Русия да се нарича „анексиране” и да е обект на всегласно транс-Атлантическо осъждане със съпровождащо „дюдюкане” от страна на част от новите им източно-европейски сателити, а анексирането на Северен Кипър от Турция да се замълчава десетилетия наред (от 1974 г. до днес)? Защо юридически неатакуемият референдум в Крим да е считан от транс-Атлантиците за „нарушение на международното право”, а едностранно и противозаконно провъзгласената независимост на Косово, създала пълно разногласие при узаконяването ѝ в ООН впоследствие, да е призната? При това и в двата региона са присъствали „чужди” военни сили, доколкото можем да ги класифицираме така, т.к. прилагателното чужд не подхожда за исторически руския Крим, но пасва точно за корпуса на НАТО (KFOR) в Косово. Защо казусът Косово да е различен от събитията в Крим? Натовските апологети се аргументират преимуществено по следния начин: в Косово имаше геноцид срещу местните албанци от страна на Сърбия, затова се наложи военна намеса. Освен това, Косово бил „уникален случай”, изискващ специфичен подход при международно-юридическото му разглеждане.
Ще им отговоря пост фактум: първо, имаше не геноцид, а етнически чистки, второ – взаимни. Трудно е да се установи кои бяха по-антихуманни: дали приложените от сръбската войска наказателни акции или жестокостите на албанските партизани с трафика на човешки органи от сръбските им жертви; при все това, обвинения срещу албанските сепаратисти за етническо прочистване нямаше. С какво заявленията на Русия за геноцид на новото правителство в Киев срещу руското население в Източна Украйна са по-малко убедителни от някогашните такива относно събитията в Косово? По официални данни, в размирните Донецка и Луганска области има няколко хиляди убити, а колко повече са – трудно може да бъде установено към днешна дата. И трето (но не на последно място), ако случаите на геноцид (ако въобще го е имало в Косово) са основание за военна интервенция, защо тогава НАТО не се намесва в турско-иракската зона на Кюрдистан, където местните кюрди бяха подлагани на изтребление от правителствените войски на Турция и Ирак в продължение на години?! Нито пък интервенира във взривоопасната зона на Палестина, където пропалестинските паравоенни групировки и израелската армия взаимно се прочистват етнически от десетилетия. И ако Косово е признат за „уникален случай”, то изконно руският Крим не е ли още по-такъв? Или съществуват два аршина за мерене – един за външната политика на САЩ и друг за техните противници?
В случая със сваления малайзийски самолет в украинската зона на бойни действия беше активиран целият арсенал на западната пропаганда. На Русия бяха наложени два (!) кръга санкции за предполагаемо участие в свалянето на самолета, без доказателства, само въз основа на непотвърдени съмнения. Къде остана презумпцията за невиновност? Нещо повече, и до днес международната експертна комисия не е завършила разследването, дори се обяви, че то ще се проточи още 9 месеца (интересно, защо ли?), но санкциите срещу Русия не са отменени. В същото време западната пропаганда много бързо замлъкна за жертвите на опожарения Профсъюзен дом в Одеса, където бяха избити и изгорени, по различни данни, между 50 (според Запада) и 300 (според руски източници) анти-майдановци? С какво западно-европейските жертви в авио-катастрофата са по-свидни от изпепелените жители на Одеса?
В отговор на евро-санкциите
и Русия предприе защитни мерки, обявявайки контрасанкции за продукти от хранително-вкусовата промишленост, импортирани от Евросъюза, Канада и САЩ. Тук арогантността на Запада достигна крайни форми на проявление – западен депутат обяви, че ще съди Русия за въвеждането от нейна страна на ответни санкции срещу внасяните земеделска продукция и храни. Това вече беше върхът на безочието – значи, транс-Атлантическите съюзници могат да налагат санкции, а потърпевшата държава няма право на ответен ход!?
Във вихъра на анти-руската пропагандна война и френският премиер-министър Манюел Валс удари дъното на неадекватността с изказването си във връзка със забавения договор за изграждане на военни кораби „Мистрал” за Русия. Хеликоптероносачите бяха поръчани от руското правителство преди започване на кризата в Украйна и предполагаха първата доставка в средата на ноември 2014 г., но такава не беше осъществена. Руснаците дадоха на Франция двуседмичен срок за изпълнение и я заплашиха със съдебно преследване в случай на неспазване на договорните задължения. Тогава мосью Валс застана в поза (ако заимствам речника на „великия комбинатор” Остап Бендер) и заяви, че "Франция няма да допусне да ѝ диктуват отвън". Заявление, което демонстрира по-скоро изпускане на нерви и пълно объркване на понятията, тъй като РУСИЯ не може да бъде „диктат отвън”, понеже Е СТРАНА ПО ДОГОВОРА, който Франция нарушава! Биха могли да се нарекат „натиск отвън” апелите на САЩ към френското правителство да спре изпълнението на договора (каквито действително имаше преди това!), защото САЩ са тези „отвън”, а не Русия в двустранния си договор с Франция. При все това обвинението за външна намеса бе лепнато не на истинския виновник, а на законния ищец по сделката!
Словесната война взема своите жертви …