Христо Марков
Тази година се изпълниха 100 год. от рождението на може би най-великият бас в оперното пеене. Годишнината е отбелязана във всички европейски столици, бяха написани хиляди страници за този български творец, който стана първият наш световен артист, най-значимият посланик на православната певческа школа, а неговият Борис Годунов се превърна в образец на майсторство и величие.
Годината отминава и в България, както винаги, и това събитие някак си премина по-скоро тихо, скромно и срамежливо. Няколко концерта, няколко телевизионни предавания, няколко споменавания за величието на артиста и толкоз. Очаквах в родния му Пловдив да бъде акцентирането повече, но всичко отмина с един концерт. Е, все пак дома на културата в града ще се казва „Борис Христов”, но компенсацията е съвсем, съвсем крехка за мащаба на
един от най-гениалните оперни певци
А в света отбелязването на годишнината продължи цяла година. Скоро приятел се върна от Виена и дълго ми разказваше за почитта, с която световния оперен елит се отнася към великия българин – портретите му висят на видно място в залите, придружени с подробна биография, непрекъснато се въртят записи от неговите изпълнения и всяко представление е посветено на годишнината от рождението на Борис Христов. В Италия неговият Филип Втори от „Дон Карлос” на Верди е припомнен като най-блестящото изпълнение на басова партия в оперното изкуство, а цялата година оперните изпълнения в страната са посветени на един от най-големите таланти, които е раждала българската земя. Представям си, ако този изумителен артист бе роден в Италия, Австрия или Англия!
Всъщност отношението към Борис Христов е странен
рецидив и комплексираност на българите от времето на комунизма,
защото този великан е превърнат преживе в блуден син на родината си. Веднага след 1944 г. той е обявен за „невъзвращенец” и клеймото остава десетилетия. Стига се дотам, че когато умира баща му през 1961 г. Христов не е допуснат да го изпрати в последния му път, държавата му отказва входна виза. През 1967 г. тази същата държава все пак го допуска да изпрати поне майка си. За първи път от 1942 г. най-великият бас е допуснат да стъпи в родината си. Разказвали са ми как през 70-те години на път за Стара Загора/град, който истински тачи великана/ Борис Христов минавал няколко пъти през родния Пловдив, как се разхождал с неколцина познати по пловдивските улици и как нито един човек или партиен ръководител не се спрял да го почете, така както са правили светила на културата по цял свят, но пък за сметка на това през цялото време около него слухтели копоите на ДС. Дълго и тихо стоял пред родната си къща, обръщал се и мълчаливо продължавал пътя си. Сега тази родна къща се руши, а Пловдив няма спомен за величието му. Борис Христов, се е родил случайно в Пловдив, а града вместо да прегърне тази случайност и си направи световна реклама с нея, „възнагради” паметта му с една … неугледна пейка за 15 000 лв., които трябваше да вземат едни салапатняви дейци на пловдивската култура. Срамно до болка. Немислостивата одисея на великия син на България продължава цяло столетие!
Записите му на църковно-славянски песнопения заедно с хора на катедралния храм „Ал. Невски” през 1976 и 1978 г. ще останат
завинаги в съкровищницата на българското певческо майсторство,
непостижим връх в православното песнопение! И може би затова, когато почина Борис Христов през 1993 г. бе опят и изпратен от истинските българи именно в този храм. Църквата сведе по достойнство глава пред гения. Още си спомням душното лято, когато цялата парламентарна група на СДС чинно се построи пред ковчега на великия син на България. Костите му намериха покой след десетилетия на низвержение в собствената му родина. Официално приключил бляскавата си кариерата с концерт в Българската академия в Рим на 22 юни 1986 г., Борис Христов оставя всичко от себе си на България. Малцина са сънародниците ни направили толкова много за нас. Но ще отмине юбилейната година и ще забравим великият българин, защото ние сме поразени нелечимо от комунизма. Забравата бе един от най-умело използваните похвати, за да не остане съзнание и памет за злините, които ни причини.