Арх. Христо Генчев
На 28 години Атила става съуправител на Хунската империя, а след като убива брат си Бледа - и неин едноличен управител. През 453 г., на само 47 години, той на свой ред бива убит/отровен от бургундската си годеница след пиянска оргия. Първородният атилов син Елак отстранява братята си Денгиз и посочения за наследник бащин любимец Ирник (предказано било, че Ирник щял да е възстановителят на империята, както и става, но вече като българска!). Още на следващата година на свой ред насилствената смърт на Елак слага край на атиловата империя, която се оказва с живот, по-къс от този на Атила– бичът Божи.
Неговата сила е конницата; всеки неин боец води по два коня. Това е войска, годна на огромни преходи и независеща от бавен, колесен обоз. Нищо в тази страховита военна машина не се променя в течение на краткия атилов живот, но отвъддунав-ската империя, разпростряла се от Рейн до Волга все пак отведнъж се срива. Обясня-ват този крах като причинен от семейни раздори, предателства и (брато-)убийства.
1. Краткият живот на „Атиловите“ империи
Сривът. Този исторически мизансцен сякаш оживя пред очите ни. Една империя- соцсъветската, чието европейско пространство почти се покрива с атиловата, се сгромоляса без видим силов натиск, за само две-три години. Днес наново се твърди, че причините за това събитие са, едва ли не, битови. Въздържателят Горбачов бил предател, а Ельцин – пияница (също като Крим-даряващият Хрушчёв). От което следва, че ако Ельцин бе въздържател, а Горбачов се бе пропил овреме, още в неговия Ставрополски край, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век – разпадането на Съветския съюз“ (Путин) не би се състояла. Ergo и днес цяла Европа щеше да живее в поредната (пета или шеста) фаза на разведряване между Изтока и Запада, а на (дн. проблем с) Крим щеше да се гледа като на изгодна за Русия геополитическа рокада- Бахчисарайския Крим срещу седемкратно по-голямата по площ Карело-Финска ССР, осигурила (от тогава, 1954-56 г.) днешното руско атомно-стратегическо присъствие в Световния океан и в частност- отвъд Полярния кръг.
Такова акатастрофично и (макар на пресекулки,) протяжно вечно „мирно съвместно съществуване“ не бе възможно и то не поради предизвикателната Рейгъновата реплика: „Ще ги [нас, обитаващите тогавашния социалистически свят] накарам да ядат стомана.“ Тази заплаха бе навремето си поне толкова нереалистична, колкото и днес е глупаво да се очаква, че Русия може да остане недохранена. Нещо повече- въпросната реплика бе добре дошла, за да бъде пропагандно употребена от късната съветска номенклатура срещу собствените (лековерни соц-)европейски съюзници. Доближаваме се до темата за предателството, но не като част от развалата на характера, а като следствие на един, векове наред, неумолимо възпроизвеждащ се, геополитически свръхстереотип на имперски шеметен възход и триумф, последван от тотален провал. Всичко това стана пред очите на едно поколение (моето!), което понесе чуждия патос, но бе поразено дваж повече от драматичното зрелище на имперското пропадане. Негови жертви се оказаха предадените, но не по-малко и предателите.
Резюме на близкото минало. Да се върнем към „атиловата“ империя, разпростряла се от Елба на запад чак до Владивосток. И тя бе дело на най-мощната сухопътна военна машина, съществувала дотогава. Насила приобщените към империята след Втората световна война народи приеха ставащото като руска окупация. Мога обаче да си представя разтърсващата емоция, с която съветите провъзгласяват на света тази нова, небивала (соц-)империя – иногу-рация на империя, стъпила в следващите години върху ¼ (четвъртинка) от световната суша! Но до тук със съветските възторзи (възпроизвеждани на всеки 9 май), т.е. с лесното. След
Архаичният инстинкт(- битка) за оцеляване, оживял до днес, но като анахроничен предраз-съдък, се превръща в голямото препятствие пред всяко интеграционно намерение, което по същество е (себе-)разтваряне в едно добронамерено обкръжение. Ако то не е такова, целта на модерната геополитика е да го създаде. А Русия бе напът да постигне това (макар и соц-) обкръжение, достатъчно бе нейното месианство да бе искрено, а не - защитно-експанзионистичен претекст, чиято цел бе да се обгражда [от света] с пояси от Glaci'та. Пропиля цели 45 години на Източна Европа; за същото това време Западна Европа успя.
Користното месианство. Кой е социалният (не става дума за реалните бедствия като суша, глад, мор, война!...) мотор, който в интервал от няколко века задвижва описаните „атило“-имперски (все злополучни) експанзии. В началото стои винаги съдбоносен мотив: живот или смърт, свобода или робство, охолство или нищета. Липсата на добър отговор (поради диктатура, мракобесие, изостаналост,) даден намясто отправя питащите (се водачи-народи) навън, към нови(?) земи и простори. По същество това е завоевание. То отнима блага, били довчера чужди. Поради това имперската гузна корист бива скривана зад месиански претенции. Завоевателите се самопредставят като освободители, натрапеният окупационен режим - като напредничав обществен ред, експроприацията - като акт на справедливост. Иначе казано лошата съвест на експанзиониста превръща него самия в карикатура на месия.
Това е роля, която империята (американска, но по-често руска) с охота прегръща. Ако тя се откаже от тази игра означава, че умората (по-скоро досадата) от себеналожената „месианска“ проповед/отговорност е надделяла. Следва имперското пропадане – колективен психологи-чен срив, съпоставим с геологически катаклизъм; през 90-те години бяхме негови сащисани свидетели. Звучи днес парадоксално, но тъкмо прокламираните пролетарски добродетели, международната социалистическа солидарност се оказаха десетилетна преграда пред „атиловите“ първични инстинкти за разпореждане с подвластните имперски поданици. „Солидарност, братство, вечна дружба“ бяха не празни думи, а (се оказаха за наша изненада и) политически аргументи на имперската периферия във вътрешно-имперските напрежения. Тези думи се изправиха срещу имперската алчност, бяха преодолени от нея, но дори и така се оказаха полезни, защото разкриха неискреността на руското месианство.
Поне от два века българите са предмет на този месиански патернализъм. Той се оказа даже „многолик“, ще рече - с много идеологични лица, често враждуващи помежду си. Подозри-телно стабилен се оказва техният общ имперски източник. Ще запомним ХIХ век с
Озадачаваща сделка. Голямото руско геополитическо предимство е лесният достъп до безграничните простори на евроазиатската континентална сър(д)цевина. Териториалната (подготовка за) експанзия на Иван Грозни (род. 1530 г.) на изток, към Поволжието и Сибир и на целомъдрената Елизабет Английска (род. 1533 г.) на запад, към Америка, започва по едно и също време. Двете експанзии се срещат на северното калифорнийско крайбрежие, след като са извървели/преплавали: руската - 20 хиляди, англосаксонската - 10 хиляди километри. Краткото руско-американско съжителство се прекратява в началото на ХIХ век, след изплащането на цената от ½ американски цент за всеки декар, дотогава руска, земя в Северна Америка; русите се (за-)връщат обратно в Азия с печалбата от 7,200,000 долара в джоба.
Цитираните числови несъвместимости (хилядите километри усилия срещу дроби от центове) илюстрират :
В архаичното пространство присъствието, даже само близостта на другите хора е опасност–заплаха и те биват прогонвани-унищожавани. В доскорошните времена – евент. депортирани, преселени, във всеки случай – отстранени като съползватели на готовото, наличното. И днес работят „меки“ (предимно чужди) механизми за прогонване (на издигнатите българи) вън от България. (О-)станат ли хората прекалено много или пък изчерпят ли се наличните природни блага, това пространство губи ценността си и бива изоставено. Наричаме този възглед архаичен, защото функционира само при малко хора и при много налично пространство. Така е било в зората на човешката история, в предисторичните, т.нар. архаичните времена. Количественото съотношение на тези малобройни човешки групи (от събирачи, евент. ловци) спрямо многото пространство, необходимо за мизерното им оцеляване, може да бъде, макар и условно, представено чрез Бинома-частно „човек/пространство“. А то в онези архаични времена клони към нула. Графично представено, то придобива вида „човек/ПРОСТРАН-СТВО“, актуална перифраза на което е известната формула „няма човек, няма проблем.“
Вторият подход е модерният. При него пространството е само средата, вътре в която израства трудова организация. Човешкият труд е този, който създава благата. Основната ценност става (сътрудничеството с) другия човек, в последна сметка – другият Човек. Богатството се оказва там, където има големи човешки концентрации. Този факт е причината за урбанизацията (в тесните национални рамки) и на международната миграция днес. Биномът-частно придобива вида: „ЧОВЕК/пространство“, който е обратен на този при архаичния модел. Модерният възглед за пространството създава и своя нравствен стожер - християнството: „Обичай ближния си“. Днешната успяла Европа живее (натясно, но тъкмо поради това) във времената на Модерността. Ограниченото пространство императивно моде-лира обществото и така се изявява като неосъзнаващ(?) себе си (и поради това quasi-)субект.
Разточителното присъствие на пространството може да корумпира всяко човешко (вкл. и руското днес) общество, докато оскъдицата на пространство може да е причина (или да си остане само указание от нуждата) за висока човешка трудова кооперация. Описаното превръщане на пространството от обект в quasi-субект наричаме Единствената революция. Тя е Единствена, защото променя еднократно и необратимо човешкото отношение спрямо пространството и е без аналог в човешката цивилизация. По света този преход става неравномерно, а в Русия тази мека революция даже предстои. Притеснителното е, че тя може и да не се състои. Възможно е поради страх от нея руският олигархичен елит да предпочете обгрижването на своята алчност, от което би последвало обществен застой (даже регрес) и закотвянето на Русия в представи, присъщи на Архаичността.
Архаичност спрямо Модерност. Това сравнение/съпоставяне не е равностойно на противопоставянето зло/добро. Това са два различни (надисторични) начини на възприемане на света, пространството и населяващите го. Всеки един от тях възпитава и достойни лични добродетели; архаичният – кураж, непреклонност, издържливост на несгоди и страдания, модерният - търпимост, взаимно разбиране, производителност. Но на Архаичността са присъщи и недъзи като нетърпимост, ставаща агресивност, показност и триумфализъм, докато Модерността се примирява с пороци като егоизма, вулгарния материализъм и даже с безразличието спрямо националните корени, наследените нрави и семейството.
Архаичното поведение е неизбежно условие за оцеляване в доисторичните времена. Доживее ли до наше време, макар и като анахронизъм, то се превръща в голяма беда; негови са големите войни на миналия век. Но времето след Втората световна война ни предложи и добрия пример на германския преход от Архаичност към Модерност. Една нация, столетия наред възпитавана във войнишки добродетели (“Das Heer - Schule der Nation.”) успя, макар и след катастрофалния срив от 1945 г., но и благодарение на него, да се освободи от архаичния стереотип. Тя се превърна в най-креативната европейска нация, която днес организира индустриалния труд далеч отвъд номиналните си държавни граници. Нарекоха това събитие чудо- "Deutsches Wirtschaftswunder.”
Провалените преходи. Назряването на евент. преход от Архаичност към Модерност се предхожда (даже „подготвя“) от промяната в Бинома „човек/пространство“. Биномът подсказва/измерва това, че пространството от рядко става интензивно (даже пре-)населено и че на пространството следва да се гледа не като на обект на обир-експроприация, а като на организиращ (селищната мрежа, инфраструктурата, производителността...) субект. Това е дълбока промяна и тя протича/назрява в течение на столетия-хилядолетия.
Човечеството е бивало вече изправено пред (страховете от) описаната промяна-дилема „Обратно към Архаичността или скок напред в неизвествата Модерност?“ Тази дилема не винаги е намирала добрия, т.е. модерния отговор. Територията и историята на Индустан ни предлагат подобен печален пример с вече хилядолетна давност. След като обемът на (налич-ното+произведено) богатство в пространството на субконтинента отстъпва пред лавинооб-разното нарастване на населението, тогавашният индустански елит вместо да реорганизира-интензифицира-издигне обществените относи и производителността на труда/простран-ството създава-налага кастовата обществена организация. Тя превръща голямата част от хората в парии, надело - в (Не-)хора. „Благодарение“ на това изключване на (Не-)хора от пълноценно обществено присъствие Биномът „човек/пространство“ наново придобива/въз-становява своя архаичен вид: „човек/ПРОСТРАНСТВО“. Това е решение-гротеска (от днешна, модерна гледна точка): обществените блага се превръщат в лукс и излишества, а по тротоарите измират (Не-)хора, чиито трупове минувачите просто прескачат.
Днес Архаичността не се манифестира вече по този брутален начин. Големият материален контраст, дължащ се на частното монополизиране на природните богатства издава обаче нейното завоалирано присътвие в днешния (не само руски) живот. Неосъществяването на Единствената революция (революция без омраза, камо ли - кървища) или даже само забавяне, ще удължи живота на Архаичността - източник на подозрения, ревност и даже омраза спрямо другите. Анексията на Крим ни предлага рецидив на подобно състояние.
Похабеният шанс. В изминалия век Русия похаби своя (и на Европа) изключителен шанс, първия след християнизацията, който можеше да се окаже нравствено стъпало по-нагоре в световното развитие. Едва ли скоро социално напредничавата европейската мисъл (каквато бе тази от ХVIII-ХIХ векове) ще формулира наново (а просветените европейци ще приемат за своя) философията на социалната справедливост и с това ще открие възможността на и без това неуязвимото и надарено от природата пространство на Евразия да стане и нравствения стожер на отрудения свят. Занапред интелектуалният прагматизъм на източно- и средно-европейците (те създадоха руските ракетни двигатели, атомни централи, сметачни машини,...) ще се оползотворява някъде на Запад, а всеобщата симпатия, даже ангажираност на левите европейски интелектуалци от средата на миналия век с Русия ще се запомни, но само като днес непонятна заблуда. Както винаги идеалите (вкл. и комунистическите) остъпват на алчността; в случая това е олигархичната алчност на руските parvenue'та, която в последна сметка обогатява лондонското сити.
В началото на ХХ век Русия бе узряла (духовно, ресурсно,...) да поведе Света по пътя на Единствената революция, а се сдоби с нейния антипод- Октомврийската. „Слепият бунт“ и омразата (класовата) се оказаха пагубен път назад, обратно в доисторичните времена.
3. Актуално
Поуката от Атила. След 20 години „оздравителен“ процес се задава путиновата Евразия – поредната „атилова“ империя. Заради това трябва да бъдем скептични, когато ни вербуват с месианските позивни, прославящи глобализма, мондиализма, славянството, православието, Евразията,... Това са както имперски сечива, така и играчки за възрастни властолюбци. Тези призиви ухажват/превъзнасят/ ласкаят нечие политическо Ego на върха на „властовия вертикал“ и биват захвърлени, когато напомнят на своите създатели/водители (и!) за техните отговорности спрямо новите имперски поданици.
Съдбата на новите империи, вкл. и на евнт. евразийската, ще е същата, като на описаните „атилови“ империи: триумф→ авторитарен контрол→ всеобща бедност→ умора/досада (и най-накрая)→ паническо бягство (от отговорност). Ако се оставим да бъдем въвлечени в подобно (сега наред е евроазиатското) геополитическо торнадо най-накрая българите ще се окажем (пак!) всред купища рушевини. Ние, българите вече ¼ век не успяваме всред тях да открием здравата почва, за да почнем да градим наново.
Украинският симптом. Днешният конфликт не е заради (защитата на общото минало, сходните езици, братските корени с) Украйна. Русия поради навик, високомерие или ленност, желае да продължи да живее съгласно архаичния модел, а ако може даже и да го разшири. Поради това свое желание тя предаде преди ¼ век социалистическите си (подопечни) съюз-ници. Съгласно социалистическата доктрина братските страни деляха тегобите и благата. Русия на Горбачов обаче (по-)иска да дели по равно с тях ракетно-атомния риск, но да им продава нефта по световни цени. Не стана; руският архаичен националегоизъм извика на живот защитните (дотогава силово почти заличени) източно-европейски национализми. Така бе погребан интернационалния идеал, а за собствено алиби късната съветска номенклатура „заклейми“ социализма като утопична догма.
Конфликтът в Украйна е само предизвестие на тежък (предстоящ десетилетен!) конфликт между архаичния и модерния възглед за пространството. Разломът е много по-дълбок от тези, предизвикали двете световни войни. Той не може да бъде преодолян със силови средства, а с промени в мисленето и по-точно чрез заличаване на архаичните стереотипи. Светът днес не може да следва архаичния модел; би било пагубно за него. Поради това е стратегическа заблуда да се приеме, че пренаселените Китай и/или Индия са съюзници на Путин в битката му например за (ресурсите на водите около) Северния полюс. Путин гради нова империя (какъв анахронизъм!) днес, когато даже и североамериканците разбраха, че трябва да заживеят като нормална (не на заем, а като произвеждаща блага) държава.
“Mourir pour la Crimée?” Западът няма да рискува война заради Крим. Още повече, че постигнатият там успех се очертава да бъде утрешна загуба за Русия (а в геополитиката тактически успехи няма). Причината за този, засега контролиран(?) конфликт, няма да са и руск(оговорящ)ите Донецк, Краматорск, Луганск с техните граждански отряди, самоотбрани и новопръкнали се републики. Причината не е даже Севастопол, независимо от путиновия патос: „... Крым – это Севастополь, город-легенда, город великой судьбы, город-крепость и Родина русского черноморского военного флота. Крым – это Балаклава и Керчь, Малахов курган и Сапун-гора. Каждое из этих мест свято для нас, это символы русской воинской славы и невиданной доблести." Днес никой не се бие заради „свети места.“ Преди 800 години се е правело, но за наистина святи неща - като например Божи гроб.
Тогава? Архаичният възглед (а официалният руски продължава да е такъв) цени простран-ството, когато то е безлюдно, без хора- негови съползватели; затова русите изоставиха с облекчение съветска Средна Азия и нейните 50 млн мохамедани. Този възглед цени пространството- трезор, а не пространството- грижа. Тъкмо такова пространство-трезор е акваторията на Крим. По-голяма е по площ от България и пълна(?) с газ и нефт и H2S. На всичкото отгоре- не е място, далеч на север, отвъд тайгата, а на юг и близо до европейския пазар. Там подареното от Черно море може да бъде реализирано срещу 400 долари/хилядата кубика. Може да се окаже, че „Южен поток“ е наистина антиукраински, без да е само блъф. А сегашният конфликт в континентална Украйна ще е сцената на предстоящата отстъпка/аргумент на путиновата готовност за геополитически компромис- свеждането на руските придобивки до „само“ Крим (+акватория!).
Българската Realpolitik днес. Това означава да се доверяваме на малките нации и на тези, които са излекувани от имперски комплекси. Тяхното общо защитно лоно е Европей-ския съюз. Американската и английската империи (такава имаше до Втората световна война) приемат геополитическата необвързаност за аморално и намират начин да го накажат (бомбардирайки София например). Поради същата причина съвсем пък не бива да вярваме на “атилови“ империи от рода на руската. Чувството за взаимна лоялност (= открито заявени, взаимно изгодни, равноправни и трайни взаимообвързаности “по т.нар. хоризонтал“) и е чуждо.Тя е възприела „властовия вертикал“, съгласно който надолу текат инструкции, нагоре- информация. Поради това Русия изоставя/предава с лекота доверилите и се (наивници- комунисти, славяно- и русофили, леви интелектуалци, даже съюзни страни...), ако/щом престанат да се подчиняват на тази (унизяваща) схема на упражняване на властта.
Подобно късогледо поведение, ще го нарека „ден за ден-геополитика“, се култивира от безжалостната (и лишена от скрупули) битка за оцеляване в архаичното пространство. В Русия то не само е географски налице, а и изобилно присъства като тъмен спомен, бит и патриотична митология. Нещо повече- тя (сякаш иска да) продължава да живее в това (географско и културно) пространство и то по възможност сама-“Splendid isolation”, но пак по руски. За да живее и занапред „встрани и извън“ другите тя трябва да си осигури постоянен приток на все нови и нови „свежи“ ресурси. Няма да може. Не само, защото (американците) и' пречат, но и защото в природата ресурсите са „крайна величина“, иначе казано – един ден те свършват.
Може или не може, ние вече имаме обща граница с Русия. Това, че е черноморска, прави бъдещите българо-руски колизии не прекогранично репчене/перчене á la Рогозин, а спор за газ и нефт.
И З В О Р И
1. Блехер, Л. И. и Г. Ю. Любарский. Главный русский спор: от западников и славянофилов до глобализма и Нового Средневековья .httm//propagandahistory.ru
2. Генчев, Христо. Личен дневник.
3. Латинина, Юлия. „Новая газета“,22 май 2014
4. Москов, Моско, Именник на българските ханове, изд. Д-р. Петър Берон, С., 1988
5. Толстой граф, Лев Николаевич. Патриотизм или мир (рукопись №7),1900
6. Путин получил Крым, но потерял Украину». McFaul, Michael Anthony. Интервью, Белгазета, belgazeta.by/ru/news/tema/29589, 29 июля 2014
7. --. "Горбачов краде алкохол от магазин в Германия. Наказанието е до 3 години затвор", в. Монитор, 11 авг. 2012 г., Fognews.ru
8. Цимбурский, Вадим. Кондопога - это наша Варфоломеевская ночь. 11.09.2007. httm//:www.memo.ru]
9. Цымбурский, Вадим. Русский архипелаг - Концептуальные основы, (От редакции ), www.archipelag.ru/geopolitics/osnovi]
10. Klonovsky, Michael. Bitte keine Hysterie!, сп. Focus, бр. 14, 31 Maerz 2014
11. Moritz, Hans-Juergen. Interview mit Fogh Rasmussen, сп. Focus, бр. 14, 31 Maerz 2014
12. Rouche, Michelle. Attila, La violance nomade, Librairie Arthème Fayard, 2009
Този текст с малки различия е
публикуван във в. Култура от 27 юни 2014