Паноптикум на кремълската агентура в България преди 9 септември 1944 г. – част втора (виж ТУК първа част)
На московците не им се е
налагало да търсят национални предатели, а единствено да избират, напливът е
бил голям
Амвонът на църква в София се превръща в тайник за шпионската информация на митрополит Стефан до съветите
Антон Тодоров, специално за Faktor.bg
От 1931 г. в София се заселва да живее и упражнява адвокатска практика македонският терорист Павел Шатев. Роден в град Кратово, Македония, той завършва солунската българска мъжка гимназия. Става известен през април 1903 г. с участието си във взривяването на сградата на „Отоман банк“ и на френския кораб „Гвадалкивир“ в Солунския залив. Заловен и осъден на смърт, той е помилван от султана и заточен в Либия. Амнистиран през 1908 г. от младотурците, П. Шатев записва право в Софийския университет, завършва и от 1912 г. започва да преподава в солунската гимназия, която самият той е завършил. През периода 1921-1923 г. Шатев става сътрудник на съветското разузнаване, в разузнавателната група на разузнавача-нелегал Борис Шпак (с псевдоним „Базаров“). Едновременно Павел Шатев е и активен масон – той е в една ложа с Александър Цанков и това му дава уникални възможности за доставяне на информация на съветските служби. Павел Шатев е един от създателите на коминтерновския продукт ВМРО (обединена). През ноември 1927 г. той получава покана и присъства в Москва на честването на десетгодишнината на октомврийския преврат. През периода 1931-1934 г. формално сътрудничи с тайните служби на Царство България, но важният факт е, че го прави по разпореждане на съветските си началници.
Агент на съветските тайни служби е и д-р Филип Атанасов, който също е сред създателите на прокоминтерновската ВМРО. Павел Шатев му урежда първия контакт с представители на съветското разузнаване, на прикритие в руския Червен кръст в България. По-късно д-р Атанасов се свързва директно във Виена със Соломон Лазаров Голдщайн (български евреин, роден на 25 май 1884 г. в град Шумен), който в периода 1922-1924 г. формално е ръководител на съветската легация във Виена, а иначе е представител на Коминтерна за Балканите и ръководител на съветската агентура там. През 1930 г. в Прага се обосновава българинът Иван Крекманов, с псевдоними „Шварц” и „Ян”, комунист и участник в септемврийския метеж през септември 1923 г. Крекманов е разузнавач-нелегал от ГРУ.
От 1932 г. в България започва да работи разузнавателната група на Иван Винаров, част от виенската резидентура на ГРУ. През 1935-38 година в Прага като агент на ГРУ се подвизава Димитър Ананиев, роден на 7 октомври 1895 г. в с. Извор, Радомирско. Активен агент на ГРУ е и Марин Калбуров, работил в Прага, после представител на оръжейния завод „Збрьовка” в София и крупен търговец на оръжие. Това се оказва прекрасно прикритие и Калбъров работи необезпокоявано за ГРУ до 1945 г. В навечерието на Втората световна война България е буквално инфилтрирана от стотици агенти на болшевишка Москва. На московците не им се е налагало да търсят национални предатели. Трябвало е единствено да избират, толкова голям е бил напливът за това. Обяснения за предателското поведение, вкл. на хора, които почитаме за национални герои, от днешна гледна точка винаги ще се намерят. Въпрос на принципи е дали обясненията могат и трябва да бъдат приемани. Защото е имало и други, който не са се съгласили и това им е струвало живота. Нека видим кои са другите представители на антибългарската съветска агентура, които десетилетия наред са предавали държавата ни на Москва.
Една от най-вредните с дейността си шпионски групи
е тази на Кръстьо Белев с псевдоним „Август”, на адвоката Александър Пеев, вербуван при посещението му в Съветите през 1939 г. и на радистите-братовчеди Емил Попов и Иван Джаков. Писателят Кръстьо Белев е вербуван от ГРУ още през 1932 г. През 1938 г. посещава Москва, където дори има лична среща със Сталин. Особено важен информатор на групата е ген. Никифор Никифоров, началник на военно-съдебния отдел в Министерството на войната тогава, с псевдоним „Журин”. Той е стар приятел на А. Пеев още от военното училище. И двамата са от известни с фанатичността си русофилски родове. Съветската разузнавателна група получава информация още от Александър Георгиев, икономист в Берлин, Янко Пеев, с псевдоним „Тан”, както и от театрала Боян Дановски, който се намира по това време в Истанбул. Със съветската резидентура в Истанбул сътрудничат също Евтим Станчев, Георги Тодоров и Стефан Тилкиджиев, собственик на каучукова работилница. Като съветски военен разузнавач служи Щерю Атанасов. Бил е под командването на Павел Судоплатов в диверсионната бригада на ГРУ.
В средата на 30-те години в Рим е завербуван от 5-ти отдел на НКВД третият секретар на посолството ни там – Иван Стаменов. Да, това е същият човек, който няколко години по-късно става посланик на Царство България в Москва. След 9 септември Москва му отпуска персонална пенсия, която той получава всеки месец до смъртта си през 1976 г. Виден съветски разузнавач е и Стефан Богданов, с псевдоним „Арбатов”. Забележете годината, когато е натоварен от ГРУ да създаде разузнавателна група – 1939 г. Съветите и национал-социалистическа Германия през тази година стават най-близките съюзници и заплашват свободата и териториалната цялост на околните държави. За кого са работили тогава тези национални предатели, докато сътрудничат на Съветите, ерго на нацистите? Реторичен въпрос. Апропо, като стана дума за това, нека припомня какво е писал в предсмъртното си писмо до Ана Заимова съветскиsj шпионин Владимир Заимов:
„Ти Анечка, знаеш какъв краен славянофил не от вчера съм бил...Когато стана германо-руския пакт, аз бях луд от радост, че се разбраха тия сили и ние ще бъдем тяхното галено дете.“ Дори и днес един от най-хубавите столични паркове носи опозореното име на този национален предател. Иначе от сутрин до вечер се питаме, защо сме били на края на света и много далеч встрани. Ето, заради това, заради срамното и недостижимо самоунижаване с актове като горния. Другият съветски агент Стефан Богданов се залавя с ентусиазъм да изпълни поръчаната му от съветското военно разузнаване задача и сформира 3 групи - в София, Варна и Пловдив. Можете да прочетете собственото му описание за това как е вербуван от представителят на ГРУ в България:
„С излизането ми от затвора през 1937 г. аз бях веднага привлечен на нелегална партийна работа. Станах член на ЦК на МОПР (Международна организация за помощ на революционерите). В тази организация обаче не работих дълго. Скоро след това в квартирата ни на ул. „Стрешер“ № 2 ме потърси шофьорът на съветския военен аташе в София полковник Бенедиктов и ми определи среща с последния по шосето към Владая. Полковникът ми се представи като пратеник лично на Г. Димитров, който ме познаваше от випуска на МЛШ (Международната ленинска школа, кадровата школа на Коминтерна в Москва). Съобщи ми, че Димитров лично е изразил пред тях голямо доверие към мен. Казал, че аз мога да стана организатор на специални групи на съветското военно разузнаване, които в случай на нужда могат да бъдат снабдени и с тайни предавателни станции за директна връзка с Москва. Аз приех тази специална задача на „тихия фронт“ и бях горд, че съм войник от Червената армия…само в течение на една година аз успях да създам в София, Варна и Пловдив три информационни центъра със собствени радиопредаватели и сигурни ръководители. Всички лица, които аз лично подбирах по делови и политически качества, представях за одобрение от моя шеф от посолството. Отначало това беше Бенедиктов, а после – помощникът му Середа.“ Стефан Богданов използва като свой информатор дори т.н. „черен капитан“ Димитър Радев, дългогодишният комендант на Гарнизонното стрелбище и зам. военен комендант на столицата. Кап. Радев осигурява и перфектни фалшиви документи на сестрата на Богданов, Савка (комунистическа функционерка лишена от българско поданство заради участие в комунистически конспирации във Франция и Испания), с които тя безпрепятствено се връща в България. И веднага става нелегална в Пловдив, а после – партизанка. Капитан Димитър Радев дава на сътрудника на ГРУ Стефан Богданов ценна военна информация, получена от множеството немски офицери, идващи по една или друга работа в комендантството.
Небългарските предатели
в тези съветски разузнавателни групи нанасят с дейността си страшни поражения на националните интереси на страната. Събират сведения за строителството и реконструкцията на шосейната и ж.п. мрежа, за военно-укрепителната линия, координати на важни обекти като складове и рафинерии за бензин, седалища и разстановки на войскови части с техния брой и род войска. И всичко потича като пълноводен поток към болшевишка Москва. Нека разгледаме в подробности дейността им. За пръв път ще видите и лицата на тези хора:
1. Никола Василев, псевдоним „Виля“, зам.-ръководител на групата „ПАН“. Роден на 26 декември 1902 г. в село Овчага, Варненско. Сътрудник на съветското военно разузнаване още от 1934 г. Като заместник-ръководител на разузнавателната група е осъден на доживотен затвор през 1943 г. След 9 септември 1944 г. работи като лекар, началник на отделение „Вътрешни болести“ при Окръжна болница - Варна и окръжен лекар;
2. Петър Петров, псевдоним „Зумер“, роден на 18 септември 1903 г. в село Леринско. Сътрудник по външните връзки на ЦК на БКП от началото на 30-те години, а като заместник-ръководител на разузнавателната група „ПАН“, работеща в полза на Съветите, също е осъден на доживотен затвор. След 9 септември 1944 г. става член на Окръжния комитет на БКП-Варна зам.-председател на Градския народен съвет-Варна и зам.-министър на електрификацията;
3. Радистът на група „ПАН“ Борис Игнатов е роден на 1 април 1907 г. в град Нови пазар. За предателската си дейност като сътрудник на съветското военно разузнаване е осъден също на доживотен затвор. Умира на 13 януари 1944 г. в затвора;
4. Христо Павлов, псевдоним „Дуб“ е роден на 6 април 1909 г. в село Долна Оряховица, Великотърновско. Още през 1931 г. е осъден на една година за конспиративна комунистическа дейност, а дванадесет години по-късно - на 15 г. затвор за сътрудничество със съветското военно разузнаване. „Дуб” донася сведения за мобилизационните планове на Военното окръжие в Свищов.След 9 септември 1944 г. е председател на Окръжния народен съвет-В. Търново и посланик в НР Монголия;
5. Георги Рибаров, псевдоним „Поран“, роден на 17 юли 1911 г. в село Кунино, Врачанско. Бил е секретар на ОК на БКП в Горна Оряховица през 1934 г. През 30-те е осъден на пет години за конспиративна комунистическа дейност, а по-късно - на десет години за сътрудничество със съветското военно разузнаване за (събиране на информация за петролните складове в района на Велико Търново). След 9 септември 1944 г. е член на Окръжния комитет и председател на контролната комисия на ОК на БКП - В. Търново;
6. Арх. Нейчо Стоянов, псевдоним „Дол“, роден на 12 юни 1904 г. в село Смилец, Русенско. Осъден на 15 г. затвор за сътрудничество със съветското военно разузнаване. „Дол” е информирал за петролните складове в Русе и Гюргево, както и за корабостроителните предприятия в Олтеница. След 9 септември 1944 г. е назначен за директор на строителна организация, член на Окръжния комитет на БКП-Русе;
7. Иван Ковачев, псевдоним „Козин“ роден на 4 октомври 1912 г. в град Добрич. Осъден на 15 г. затвор за сътрудничество със съветското разузнаване. Събирал и предавал информация за летището Пейнерджик (впоследствие военноморска авиобаза „Чайка“) край Варна, както и сведения за пристигналия от Германия ферибот, предназначен за Русе. След 9 септември 1944 г. е директор на Корабостроителния и кораборемонтен завод „Г. Димитров“ и секретар на Окръжния комитет на БКП-Варна;
8. Георги Георгиев, псевдоним „Трегер“ е роден на 20 април 1907 г. в село Рогачево, Варненско. Бил е секретар на ОК на БКП през 1938 г. За сътрудничество със съветското военно разузнаване е осъден през 1943 г. на седем години и шест месеца затвор. Донася сведения за започналото преустройство на гара Кардам и за военната база край Созопол. След 9 септември 1944 г. е директор на различни варненски предприятия;
9. Неделчо Неделчев е роден на 6 февруари 1915 г. в село Бащина, Силистренско. Секретар на ОК на РМС-Руси през 194041 г. За комунистическа конспирация в Румъния е осъден на три години затвор, а за последващо сътрудничество с ГРУ е осъден на дванадесет години и шест месеца затвор. След 9 септември 1944 г. е изпратен на поверителна работа в Румъния, където умира през 1975 г.;
10. Йордан Минчев, псевдоним „Помбур“ е роден на 10.IX.1905 г. в гр. Елена. През 1942 г. година е обвинен в сътрудничество с ГРУ, но доказателствата за него са били оскъдни, поради което е бил освободен. След 9 септември 1944 г. е началник на ПТТ станция в Провадия и окръжен началник в Шумен и Стара Загора;
Въпреки, че са разкрити през 1942 г., никой от тях не е екзекутиран, а се отървават с различни по размер присъди, които получават през 1943 г., а някой дори са освободени. Обяснение за това можое да се търси във факта, че началникът на военно-съдебния отдел на Министерството на войната по това време е ген. Никифор Никифоров - самият той съветски шпионин, както вече писах. Разузнавателни групи на ГРУ в България изграждат също така лейтенант Зиновий Христов, подвизавал се с измислените имена Николай Добрев (след войната живее в град Николаев до река Южен Буг), Антон Прудкин, Георгица Карастоянова. Пантелей Сидеров и неговата група „Вагон Ли-Кук” е една от най-активните разузнавателни структури на съветското ГРУ в България. Групата е създадена през 1939 г. и активно работи заедно с националния предател Владимир Заимов. Напълно неизвестна за днешните ни съотечественици е националната предателка Софка Делянова, изключително важен агент на ГРУ в България. Работничка в пералнята на един от своите сътрудници, тя често се среща със служители на съветското консулство, които са ползвали услугите на тази пералня. Събирала е сведения от военен, икономически и политически характер, свързани не само с Варна и околностите, но и с други райони на страната. Събраните данни тя предавала първоначално на съветското консулство, а след това директно, чрез радиостанция в Москва. Благодарение на близките си връзки с трима германски войници, тя успява да проникне два пъти в строго охранявания варненски хотел „Орел“, където е била разположена службата за свръзки и радиоразузнаване на германските войски. Предоставяната от нея информация получава много висока оценка от ръководството на ГРУ на ГЩ на Съветската армия. Арестувана е и осъдена за шпионаж на дванадесет години затвор от Шуменския военно-полеви съд на 31 август 1942 г. Оглавявала е разузнавателна секция в рамките на голямата варненска резидентура „Вагон Ли Кук“. Секцията се състои от Софка Делянова, Ангел Иванов, Жана Виницка, Аврам Виницки, Нанко Недев. На пряко ръководене от Софка Делянова са нейните сътрудници-информатори Никола Петков (да не се бърка със земеделеца), който притежава кръчма в близост до немският радиоподслушвател и съоръженията за предаване и приемане на радиосведения. Задачата му е да събира информация за броя на висшия и среден офицерски кадър, наличния персонал, постовете и др. Дадените от него сведения са от изключително значение. Кеворк Вартанов, дребен амбулантен търговец, който живее в близост до германската артилерийска част във Варна. Извършената разузнавателна работа от него се определя в архивите на съветското разузнаване като колосална. Сътрудничилите на Софка Делянова са десетки, от най-различни кръгове и професии. А сега един потресаващ документ, който може да видите и като факсимиле, редом до фейсовете на тези
национални предатели:
„Настоящата справка се дава на др. Васил Димов Илиев в уверение на това, че същият от м. март 1927 г. до 1931 г. е бил на платена партийна работа - секретар на Окръжния комитет на Партията във Варна и от м.юни 1939 до 9.IX.1944 г. на платена партийна работа - по съветското разузнаване.
Настоящата справка му се дава по негово искане и послужи за признаване на трудов стаж“. Мисля, че не са много държавите по света, където националното предателство, каквото се явява служенето на чужда, при това силно враждебна държава, се признава за „трудов стаж“. Наистина, да полудееш от гняв, ако си предразположен. За съветското разузнаване работи и арменката Такухи Бедросова, живееща във Варна. Сред най-злостните съветски шпиони в отечеството ни по това време е и Каприел Каприелов, също български гражданин от арменски произход. Вербуван за сътрудник на съветското разузнаване и съпругата си Йорданка Каприелова, както и нейния брат Михаил Андреев, поручик от ВВС на Царство България, който по поръчение на Каприелов създава разузнавателна група сред летците-офицери. През декември 1940 г. поручик Андреев прави контакт с друга разузнавателна група на ГРУ – т.н група „Дро”, ръководена от Гиньо Стойнов, роден на 10 март 1908 г. и ликвидиран като съветски шпионин 13 май 1944 г. Михаил Андреев обаче оцелява и още на 22 септември 1944 г. става помощник-командващ по политическата част на ВВС в българската армия. Каприел Каприелов разширява антибългарската си дейност – след групата „ДРО“, във Варна е създадена цяла резидентура, начело с комуниста Стоян Мураданларски. През ноември 1941 г. полицията арестува Стоян Мураданларски, част от групата му, както и семейство Каприелови, но не успява да докаже участието им в разузнавателната мрежа. Стоян Мураданларски обаче е осъден на смърт и ликвидиран през март 1944 г. за предишни престъпления като комунистически терорист. Йорданка Каприелова е осъдена на доживотен затвор, а Каприел Каприелов е интерниран в лагера „Гонда Вода”. На 9 септември и двамата са освободени - Каприел Каприелов веднага е назначен за зам.-началник на отдел „Държавна сигурност” към ДНМ, а след това става завеждащ отдел „Външнополитическа информация” при ЦК на БРП(к). През 1954 г. вече като ген.-майор, Каприел Каприелов отново е в МВР, а през периода 1956-1963 г. е началник на ВГУ-ДС. Йорданка Каприелова работи в Министерството на информацията, Комитета за народен контрол и като генерален директор в Министерството на външната търговия. Има още стотици от тази порода, на националните предатели и московски „ставленици”, които отровиха живота на поколения българи. Сърце не ми дава да пропусна
митрополит Стефан, знаменитият участник в спасяването на българските евреи
Този човек е сътрудничил със съветското външнополитическо разузнаване и то по една наистина впечатляваща с изобретателността си форма. Според документи в архива на СВР, някъде към края на 1943 г. митрополит Стефан започва да сътрудничи с резидента на съветското разузнаване в София Дмитрий Федичкин. Според документите „...договорката между двамата е постигната бързо. Митрополитът поставил исканията си по следния начин: готов бил да помага при едно-единствено условия – съветските разузнавачи да му помогнат да запази мястото си на столичен митрополит, а след време и да заеме поста Патриарх на Българската православна църква... Такава помощ му е обещана и митрополит Стефан, който е прекрасно осведомен за политическите интриги сред българската управляваща върхушка, започва регулярно да информира Федичкин за враждебните на СССР планове на българските власти и техните немски съюзници. Връзката с митрополита е поддържана от свещеника на разположената до съветското посолство руска Николска църква, а амвона на църквата е използван за тайник. Когато съветският резидент Федичкин попитал митрополита това не е ли светотатство, митрополит Стефан отговорил: „Ако Бог узнае, че това служи на святото дело, той ще ни прости и ще ни благослови”! От този момент Светото Евангелие в амвона на църквата започнало да играе ролята на тайник, за предаване на информация на съветската резидентура в София. Митрополитът обаче не спира дотук. С негово разрешение съветският резидент Федичкин често използва личния му автомобил, който е имал пълен имунитет и бил пропускан без проверки от всички полицейски постове в София и околността. С автомобила на митрополит Стефан съветският резидент разнася радиостанцията си и излъчва кодирани съобщения. Местоположението, откъдето те се изпращат германското контраразузнаване така и не успява да локализира.
Агент на ГРУ е бил и напълно неизвестният за
публиката днес Димитър Минков Славков. Той е роден на 11 май1902 г. в град
Ловеч. Имал е незавършено висше образование, специалност „Химия“ в Австрия.
Преди 9 септември 1944 г. е бил филмопроизводител. След 9 септември 1944 г. е
живял в София, на ул. „В. Коларов“ № 1. От 1938 до 1945 г. е бил сътрудник на
съветското военно разузнаване, вербуван лично от резидента на ГРУ в Царство
България полк. Александър Бенедиктов. Цялото му филмово производство е било
финансирано от СССР според справка за дейността му, която открих в архива на
Комисията по досиетата. В същата справка откриваме, че съветският агент Димитър
Славков е бил обикновен криминал – след 9 септември е съден за кражби,
злоупотреби и за блудство с ученички. Ето, пише го директно в справката:
„През 1948 г. е осъден 6 години и 8 месеца за спекула и черна борса, по
продажба на филмови ленти. Изтърпял е присъдата си. След това става учител по
химия в VIII гимназия – София. Като учител е блудствал с ученички. Горното е
потвърдено от обследването му и е пенсиониран като учител… През 1960 г. Славков
е посетил бившия военен аташе при съветското посолство Курашов. Разказал му е
за сътрудничеството си със съветското военно разузнаване и помолил за
съдействие за по-добра работа, тъй като му предстояло пенсиониране, а заплатата
му е била ниска. Военният аташе е уведомил началника на РУМНО генерал Кръстев,
а последният – ръководството на МВР, др. Мирчо Спасов. Уведомен е бил и
съветника при министерството др. Поликарпов. Димитър Славков е женен три пъти.
Третата му съпруга е сестра на професор Живков Ошавков – кандидат член на ЦК на
БКП…“ (Архив на
Комисията по досиетата, Справка за Димитър Минков Славков, фонд 3, оп. 4, а.е.
928, л. 1-2).