Коста Попов
За българското духовенство отдавна всички пътища водят единствено към Държавна сигурност, а не към учението на Исус и заветите на Православната ни църква. Темата е банална и втръснала до безчувственост, но повод да казваме истини в тази посока даде отново самата Българска православна църква. Когато тя заговори за морал – няма как да не се отвратиш от лицемерие.
През последните дни няколко интересни теми се преплетоха невидимо в пространство – владика заклейми провеждането на поредния гей-парад в София, Св. Синод обяви изучаването на йога в учебните програми за сатанинско, а пловдивският пророк на задкулисието и олигархията Дядо Николай прокле европейските ценности. Тези терзания на родното духовенство сигурно биха изглеждали сериозни, ако пред обществото от години не стои големият въпрос – има ли духовенството право на претенцията да бъде съдник? Отговорът може да бъде само един – НЯМАТ, докато са потънали целите в грехопадение и са загърбили покаянието и прошката".
Само на метри от Св. Синод и Патриаршията в София се носи от години замръзналият вик на отчаяние и гибел, извиращи от устите и лицата на ослепените войни на Самуил. Покрай новия паметник на българския цар се сетихме и за тази скулптурна композиция на проф. Любомир Далчев. Какво ли не се изговори за големия творец, но една от нелицеприятните истини е, че до последния си дъх в САЩ той отказваше да разговаря с родината си и да дава интервюта. Българският комунизъм и ДС бяха ослепили душата на твореца, изваял слепите войни на Самуил, а висш духовник от църквата – агент Добрев, се оказва жестокото оръжие.
Този служител на дявола и днес е митрополит
и води една от най-големите епарахии – Видинската.
Зад агентурния псевдоним Добрев реално стои лицето Димитър Вълчев Топузлиев, който пред Бога се представя с духовното име Дометиан.
В църковните среди се слави като един от най-ерудираните и уравновесени владици, често го спрягаха и за евентуален заместник на патриарх Максим. Говори свободно няколко езика, обиколил е целия свят, заемал е различни важни постове в църквата. Под расото обаче се оказа, че 40 години е крил шлифован и верен агент на комунистическите тайни служби, а ако човек надникне в рапортите му ще се натъкне на отчайваща неграмотност и духовна култура.
Добрев е вербуван във Велико Търново, а от 28 юли 1972 г. Васил Вутов го поема като водещ офицер. Агентурното му дело №31775 е открито знаково на Голяма Богородица – 15 август същата година. Има някаква скрита ирония в това съвпадение - сякаш партията БКП е отбелязала
поредната победа на материализма над Христовата вяра
От архивите на ДС обаче става ясно, че духовникът от 9 октомври 1970 г. е донасял редовно на службите и се е доказвал като “кандидат секретен сътрудник”. Той е пял на Първо, Трето и Шесто управление на ДС в продължение на 20 години, а в рапортите си твърди, че помага по вътрешни подбуди, защото бил български патриот. В досието му се съхраняват собственоръчно написани агентурни сведения, документи от ръководилите го трима щатни служители, регистрационен дневник и картони.
Досието на Дометиан съдържа над 700 страници, събрани в два тома, а почти 60 процента от информацията, която е давал, е за срещи разговори и визити на патриарх Максим с чужди църковни и дипломатически делегации.
Най-впечатляващи обаче са доносите, които прави за световноизвестния скулптор емигрант проф. Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев (виж собственоръчните му доноси в прикачения файл, б.а.). През 1980 г. творецът живее със семейството си в Чикаго.
“Съпругата му хвърля огън и жупел срещу народната власт. Далчев е по-умерен. Твърди, че не бил зачитан, дискриминирали го, а трудовете му били отхвърляни поради завист на колеги. Искал да твори свободно, а не по заявка”, информира Добрев. Според него професорът искал да прави в САЩ от изкуството си бизнес. Отправял предупреждения към властта в България да не пипа имотите му и особено ателието, в което имал ценни творби. Година по-късно Добрев получава специална задача да предостави на ДС още информация за връзките на проф. Далчев с вражеската българска емиграция в САЩ. Дометиан се справя бързо със задачата и на 30 ноември 1981 г. рапортува: “Далчев прави изложби главно с историческа тематика, отвлечени скулптури.
Работи за засилване на политическите антибългарски елементи
Рядко ходи на църква. Искал да направи скулптура на Св. София за църквата в Чикаго, но настоятелството бе обработено и отказа”, донася Добрев отвъд океана. Според него професорът говорел, че паметникът на Макгахан, дар от жителите на Батак и поставен на гроба му, бил лош. Емигрантите искали да му възложат той да направи бюст на Макгахан, но до поръчка не се стигнало. Далчев обяснявал, че избягал от България, за да може синът му да получи солидно образование. За жена му пък Добрев вади пикантерии, че въртяла любов със секретаря на професора П. Петров.
Десарите в София обаче са били пълни кретени – събирали са информация за скулптора, а са завеждали част от нея на името на брат му – поета Атанас Далчев, също недолюбван от властта. Всъщност грешката вероятно неволно е направена от доносника Дометиян, но в ПГУ, като са преписвали на машина информацията като папагали, са повторили гафа (виж стр. 119).
Агент Добрев, който по това време е управляващ Акранска епархия в САЩ, Канада и Австралия е стриктен доносник и за вярващите български емигранти, някои от които вероятно е и изповядвал (виж прикачения файл, б.а.).
Запазените доноси на владиката са
далеч от представите за патриотизъм и родолюбие,
но те дават отговор на въпроса, защо децата и младите не искат, а и не трябва да вярват на тази църква и тези духовници? С какво йога и гей парадът са по-сатанински и развратни от действията на един висш архиерей, работещ за политическата полиция на един антинароден режим? Големият проблем е, че Българската църква отказва да отговори на тези въпроси 25 години. За това се опитва да прокълне европейските ценности, почиващи на морала и християндемокрация, а не на скъпи часовници, лимузини и разкош, с които се кичат нашите клирици. Дометиан не е изолиран случай – той е обобщаващият образ на този Св. Синод и на покварата, в която гори душата на българското православие.