Христо Марков
Първата конституционна криза в новата българска история бе свързана с ДПС и нейното присъствие в политическия живот. Дело № 1 от 1991 год. е внесено от депутати от БСП, които оспорват конституцинността на политическата партия ДПС и нейното присъствие в 36 – то народно събрание. Президент бе Желю Желев, който не криеше топлите си отношения с лидерите на движението. В парламента за няколко месеца управляваха заедно СДС и партията на Доган. Както се оказа по-късно целта е била да се узакони ДПС в политическия живот. Описаните събития ставаха пред очите ми по време на 36-то Народно събрание, а фактологията се забрави твърде бързо, активните участници замълчаха, а някои и до днес не желаят да си спомнят подробностите.
Непосредствено преди обявяване на решението на Конституционния съд се чу в кулоарите на Парламента, че съдиите клонят към решение, което да прогласи незаконния характер на партията с основен аргумент – създаването и функционирането и` се основава изключително на етническия характер на организацията. И започнаха совалки на депутатите от ДПС между лобитата в Конституционния съд. След време се оказа, че активно в лобирането за ДПС са се включили бившите кадри на Държавна сигурност. По това време досиетата бяха тема табу след скандалите за тях, изкуствено предизвикани от комисията Тамбуев във Великото народно събрание.
В крайна сметка от 12 съдии 6 се подписаха с особено мнение
и делото остана висящо, защото за забраната на ДПС трябваха 7 гласа. И досега има специализиран спор дали това е номинално решение или въпросът е останал висящ. Спорът е строго юридически, но и маститите юристи избягват тълкуванията. По-любопитни са аргументите на съдиите, които подписаха с особено мнение решението през 1992 год.
Основният им аргумент е, че „ДПС нарушава българската конституция, защото основните права и свободи принадлежат на отделната личност, а не на група, основана на етнически или друг религиозен, имуществен или верски признак. Същите тези права и свободи подлежат на индивидуална, а не на колективна защита, каквато е прогласена в основните партийни документи на Движението. Като типична затворена партия, заключават топ-съдиите, ДПС нарушава драстично Конституцията, защото е „изградена на специфична и религиозна основа”. Тук се цитират програмата за изборите през 1991 год., в която навсякъде се говори за „мюсюлманско население” и изучаване на турски език. Посочват се и резултатите от изборите за доказателство на затворения, консервиран електорат на партията. В интерес на истината аргументите на противниците на съществуването на ДПС бяха къде-къде по-солидни, но се получи споменатата патова ситуация. Любопитно за читателя ще е да научи кои бяха категоричните противници на догановата партия. Ами представителите на БСП в конституционния съд, с която партия по-късно движението управлява три мандата. Това бяха съдиите Младен Данаилов, Нено Неновски, Милена Жабинска, Любен Корнезов /!??/, Пенчо Пенев /?/ и Александър Арабаджиев. Значи тогава за тях ДПС дифинитивно е била незаконна организация, а после спокойно управляват с тях. Пенчо Пенев бе министър на вътрешните работи, а Любен Корнезов е заместник-председател на Народното събрание. Някаква постановка ли бе разиграният юридико-политически театър или „тълкувателното решение” е плод на чисто правни аргументи и досега обяснението тъне в мъгла и потайност.
Съдиите, които насилиха съвестта си и оставиха ДПС в политическия живот бяха: Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Николай Павлов, Иван Първанов, Теодор Чипев и Младен Данаилов. Всички без изключение юристи с огромен авторитет, но времената бяха крайно политизирани, управляваше първото демократично правителство на Филип Димитров, а той бе от яростните защитници на ДПС. Де да знаеше какво му готвят другарите и Доган?! Всъщност най-активните лобисти пред Конституционния съд в защита на ДПС бяха президента Желю Желев и премиера Филип Димитров. Без тяхната категорична подкрепа за етническата партия
недостигащият един глас не би бил проблем
Окончателното решение на Конституционния съд бе публикувано през месец май 1992 год., а през месец август правителството с бабуването на президента получи прословутия „депесарски шут”. Всъщност етническия шандаж на ДПС започна още от далечната 1991 год., така както продължи и при НДСВ, и при БСП. А тя е огледален образ на двойствеността в живота на лидера Ахмед Доган. Настоящият защитник на турското малцинство започва битието си в службите още от 1974 год. като кадър на военното контраразузнаване с псевдоним Андреев и топи изключително представители на своя етнос. И като агент Сергей, и като агент Сава продължава зловещата си дейност и пак срещу себеподобните.
Гнусно, нали?
А после е пръв защитник на правата и свободите на тези хора. Същите права и свободи, за които е доносничел. Нещо не мога да разбера този „философски камък”.
Ето затова още в началото на прехода трябваше да се знае всичко – от досиетата, до връзките с бизнеса и тъмната страна на политиката. Има една древна мъдрост, че няма ненаказано добро. Първи я изпита СДС от ДПС, после и други изживяха аналогична „благодарност” от етническата корпорация.
Докато се научим ще мине много време, но сами сме си виновни, няма как да не го признаем...