Бианка Павлова, Рим, специално за Faktor.bg
На трети октомври 1973 г., докато пътува към летище София след изключително напрегнато официално посещение лидерът на Италианската комунистическа партия ( ИКП ) Енрико Берлингуер става жертва на тежка пътна катастрофа. Лимузината, в която пътува - ГАЗ13 "Чайка", е блъсната от военен камион. Берлингуер се спасява по чудо, но неговият преводач умира на място. Придружаващите го в колата официални лица - Борис Велчев и Константин Телалов, които в този момент са час от опозицията на БКП, са тежко ранени. По време на случилото се нито Берлингуер, нито някой от висшите комунистически ръководители заявява публично подозрения си, че „пътното транспортно произшествие” в действителност е било атентат и опит за убийство.
Много по-късно, 7 години след смъртта на Берлингуер, през 1991 г. неговият колега и функционер от ИКП Емануеле Манкузо прави публично изявление за „сензационната хипотеза”, че вероятно „инцидентът” е бил организиран от КГБ и ДС, за да бъде елиминиран италианският лидер. Хипотезата за заговор организиран от „приятелските” източно-европейски комунистически правителства е отречен от лидери и висши функционери на старата ИКП, но потвърден от вдовицата на Берлингуер - Летиция. Тя разказва за подозренията на съпруга си при завръщането му от България.
Берлингуер
Така започва разследването „София-1973 – Берлингуер трябва да умре”. То е публикувано наскоро в Италия и е проведено от двама известни журналисти - Джовани Фазанела и Корадо Инчерти. Проучването им минава през София, през архивите на института Грамши в Рим и документи на Митрохин. Разследването на италианските журналисти се базира не само на неоспорими улики, но и на свидетелството на изключително важни документи и свидетелства, които рисуват по още по-точен начин мястото в историята на последния от големите ръководители на италианската левица.
Смачканата Чайка
Авторите на разследването подозират, че случилото се преди 41 години в София, на 3 октомври 1973 г е било атентат, поръчан от съветските тайни служби, за да накажат политическата линия на Берлингуер. Категоричността на това твърдение обаче не може да се документира поради факта, че в началото на 90-те г., когато Манкузо прави първите официални изявления, тайните български служби дават заповед за систематично унищожаване на архивни документи, с които би могло да се установи случилото се.
Разследването на италианските журналисти е публикувано в книга
Динамика на злополуката – покушение, атентат
На 3 октомври 1973 г. , след завършване на официалното си посещение в България, първият секретар на ИКП Берлингуер и други две официални лица, които го придружават - Джензини и Олива, напускат центъра на София и се отправят към летището, за да се приберат в Рим. Колоната от леки коли пътува в следната последователност: в първата, която води официалната делегация, са агенти на тайните служби от България. Във втората кола са Берлингуер, седнал на дясната задна седалка. Заедно с него в колата са и преводачът му Иван Пейнарджиев, както и двамата лидери от БКП - Борис Велчев, отговорен за отдел външни работи и Константин Телалов. Първият е седнал на задната седалка, близо до италианския лидер, а вторият заема предното дясно место. Останалите членове от италианската делегация - Джензини и Олива с другия преводач, пътуват в трета кола, която следва непосредствено тази на Берлингуер. Шествието завършва от други леки автомобили, в които се намират други български фонкционери от БКП.
Автомобилите се движат с неголяма скорост. Веднага, след като излизат от града единият от полицаите, намиращи се в първия автомобил, слиза и спира потока от коли, идващи от противоположната посока на платното. Всички спират, когато внезапно един огромен военен камион, управляван от „специалист” от армията, натоварен с камъни, излиза от редицата напред, завива наляво, точно в посока към колата, в която се намира Берлингуер и я удря с всичка сила. Чайката за щастие се блъска в електрически стълб и това попречва да излети от склона към дерето. „Произшествието” се случва в началото на пътен надлез, а щетите на колата са огромни. От удара, секретарят на ИКП изпада в шок и безсъзнание, загубва една от обувките си и получава няколко рани в главата. Шофьорът е по-малко ранен, докато двамата български лидери Велчев и Телалов получават сериозни наранявания. Преводачът загива на място.
След инцидента Брелнигуер е подложен на изследвания в Правителствена болница, където след няколко часа успява да се съвземе. Отказва всякакво лечение, въпреки, че е предупреден, че поне седмица трябва да остане под наблюдение. Напуска клиниката и се скрива в италианското посолство, заявявайки желание веднага да се върне в Италия, без дори да остане да нощува, както препоръчват лекарите. Българите обясняват, че няма този ден друг самолет за Рим, а Берлингуер поръчва машина от италианското правителството. В София пристига специален самолет, който го връща в Рим. Каца на военното летище Чампино, инкогнито, без журналисти и медии.
Няколко години по-късно италианският съдия Розарио Приоре от съда в Рим, който води разследването по атентата на Папа Йоан Павел Втори, пристига в България. В програмата му е включен разпит на началниците от тайните български служби по времето на Живков. Ръководен от професионално любопитство магистратът изявява желание да посети мястото на „инцидента” с Берлингуер. Ето какво разказва съдия Приоре: „След огледа останах поразен. Пътят е изключително прав и равнинен. Не би могло да има никакви проблеми с видимостта, с изключение на едно единствено място - в началото на надлеза, точно където се случва катастрофата. Веднага останах с усещането, че случилото се през 1973 не е нито случайно, нито по каквото и да е друга причина, а е направо преднамерено.”
Мотивът
Защо съветските ръководители и българите са подозрителни към Берлингуер?
СССР гледат на старите ръководители на ИКП (Толиати и Лонго), въпреки че ги критикуват, като на хора от Третия интернационал, тоест, като на част от семейството. С Берлингуер не е така - смятат го за чуждо тяло, което не само че създава проблеми в социалистическия блок, но би отвел италианската комунистическа партия извън съветската орбита. Дори го обвиняват в бавно плъзгане към САЩ. В действителност Берлингуер е неудобна личност за съветската и българска ортодоксална комунистическа политика. Неговата стратегия се основава на определени принципи, които не са желани на Изток - автономия на всяка отделна комунистическа партия, политически плурализъм и социализъм в пълна свобода.
Срещата на Живков с Берлингуер в Евксиноград
Дори по време на официалната среща с Тодор Живков, който по това време е секретар на БКП и президент на Република България, провела се в Евсиноград, близо до Варна , Берлингуер отстоява твърдо тези свои позиции. Както става ясно по-късно, от 68-те стенографски страници, срещата между двамата политици може да се дефинира по всякакъв начин, но не и като приятелска. От нашествието в Чехословакия, до водещата роля на Москва в международното комунистическо движение, чрез самата концепция за демокрация, изпъква пълното несъгласие между двамата лидери в цялата му дълбочина. Срещата е изпълнена с моменти на драматично напрежение и дори заплахи – забулени и явни, от страна на Живков към италианския гост.
След първите разговори във Варна сутринта на 3 октомври 1973 г. двамата първи секретари се срещат за втори път в личния кабинет на Живков в Партийния дом в София. В един момент, докато тече диалогът между двамата лидери от залата излиза началникът на УБО ген. Кашев и обявява пред чакащите в залата за пресконференция журналисти: „ Преговорите са се провалили. Първоначалната програма е променена. Берлингуер си заминава незабавно...” Изявлението му е доста необичайно за годините на комунизма, когато нищо не се проваляше.
Улики и доказателства
През този период в България дори и една муха не може да избяга от службите за сигурност. И въпреки така строгия режим за наблюдение и контрол един огромен камион изниква изневиделица, пресича кортежа на официалните автомобили и уцелва колата, в която е италианският лидер. От инцидента на 3 октомври изчезва всякаква следа от официалните архиви. Материалите от официалните рзследвания би трябвало да са запазени в МВР, в една стара сграда в центъра на София. В същата са се помещавали както канцелариите на полицията, така и на службите за Държавна сигурност. Към тази сграда се отправят италианските журналисти, които искат да разкрият истината, но откриват, че всичките документи, касаещи случая са били унищожени.
Един от най-близките съмишленици на Живков ген. Владимир Тодоров, н-к на ДС, още в първите месеци след падането на Берлинската стена през 1989 г. прочиства архивите на комунистическите служби, унищожавайки материали, отнасящи се до най-деликатните и секретни операции на режима, включително и всички евентуални следи от „пътната катастрофа”, в която е жертва Енрико Берлингуер.
Един от свидетелите на инцидента е Димитър Викторов Георгиев, фотограф от БТА, на който е била възложена задачата да документира посещението на лидера. Георгиев прави много снимки на мястото на произшествието и веднага се връща в Агенцията. Но докато проявява лентата, пристигат агенти на УБО и изземват всичките филми. Дори и за България по времето на Тодор Живков изземването на филмовите ленти от най-обикновен пътен инцидент е странен и необичаен факт. Още по-необичайното е, че с това произшествие се занимават тайните български служби.
Въпреки всичко фотографът успява да извади няколко снимки и да ги предаде на италианските журналисти. Картината е смразяваща: лявата страна на "Чайка"-та е напълно смазана, а дясната -силно повредена. Таванът е изцяло смачкан, стъклата са изпочупени. Гледайки фотографиите, човек се чуди как Берлингуер е излязъл жив от катастрофа като тази. Снимките са останали затворени в едно чекмедже на секретните служби в продължение на 18 дълги години.
Когато журналистът от БТА пристига на мястото на катастрофата, камионът, който е блъснал колата на Берлингуер, се намира все още по средата на пътното платно, но снимката му не е сред тези, които предава на италианските журналисти. Той си спомня много добре, че е направил много фотографии на военната машина, но не може да си обясни, защото те са изчезнали, освен ако някой от агентите на УБО и ДС не е бил пряко заинтересован от унищожаването им. Какъв е бил този камион и кой е бил водачът му - и до сега остава мистерия. Няма никаква информация. Лицето е покрито от българските служби и засекретено.
През 1973 г. Константин Телалов е един от най-силните на комунистическия режим в София. Отговаря за отдел външна политика на БКП. Той е във фаталния автомобил с Берлингуер.
„Моята съпруга и приятелите ми още навремето се усъмниха, че това е било просто случаен инцидент – разказва Телалов на италианските журналисти. "Признавам, че тогава и аз не вярвах, или се насилвах да не вярвам. Сигурно е, че навремето ние бяхме първият и най-верен съюзник на СССР, а Берлингуер беше считан за съюзник, не в линия с директивите на Москва, не достатъчно надежден”, разказва още бившият партиен функционер.
Също и Борис Велчев потвърждава своите съмнения: ”Тогава не помислих и не исках да мисля, защото беше много опасно само да се изрази някакво съмнение. Но днес съм твърдо убеден, че става дума за атентат. Знаех, че се организират неща от този род - фалшиви пътни инциденти и други. Освен това за атентат срещу Берлингуер имаше и сериозни политически причини: силни напрежения между марксистко-ленинската линия на Москва и позициите на другата страна – „Еврокомунизма”. Между другото – продължава Велчев – моето присъствие и това на Телалов в колата не биха били разбира се никаква пречка за атентата. Както се казва при вас в Италия – два гълъба с един камък! При нас се казва: „Вълкът в бърлогата”.
В действителност през 1973 г. в БКП е налице сблъсък между консерватори и реформисти, водени от Борис Велчев. Взаимоотношенията между Живков и Велчев са влошени, защото последният не понася репресивната политика на режима. (И в последствие е изключен от редовете на БКП)
През 1971 г. Живков осъществява истински преврат, като се налага да бъде избран за президент на републиката и постепенно отстранява неудобните ръководители на БКП. А през пролетта на 1973 г. постепенно сменя някои от министрите в тогавашното правителство. В този климът на разплата загубва живота си една много важна личност – министърът на информацията и съобщенията Харалампи Трайков, който умира в автомобила си също при пътна катастрофа.
През октомври 1973 г. българският режим има два проблема - Берлингуер и Велчев. Явно след удара с камиона провидението не беше пожелало "Чайка"-та да се блъсне в електрически стълб, иначе и двата проблема биха се разрешили по вълшебен начин. Дори и без да се предизвикват съмнения, защото точно присъствието в колата на двете важни лица би гарантирало желязно алиби на режима и организаторите на атентата.
Защо Берлингуер не разкрива публично подозренията си?
Берлингуер веднага е поразен от чувството, че случилото се е повече от обикновено пътно произшествие, че е нещо друго. Споделя подозренията си само в семейството, както потвърждава съпругата му Летиция.
„Реши да не говори за това публично, защото не беше в състояние да докаже подозренията си и защото, ако произшествието беше станало публично достояние, ИКП би трябвало да понесе дълбоки последици: да скъса незабавно всякакви отношения със СССР и България, а това Берлингуер в никакъв случай не го желаеше. Защото се страхуваше, че част от хората в партията не биха го последвали. И защото, въпреки всичко, беше убеден, че съветският блок е необходим, за да балансира тежестта на американската мощ. Пред семейството си, обаче, Енрико споделя съмненията си.
„ В къщи – разказва днес дъщеря му Биянка Берлингуер, известна журналистка от държавната телевизия – се случваше да говори за това неведнъж. Татко казваше, че както са функционирали нещата в Източна Европа, това не би могло да бъде случайна катастрофа. Беше убеден, че е било атентат, но не разполагаше с доказателства и следователно подозренията му трябваше да останат лични. На въпроса, защо точно в България, татко отговаряше: „Българите са въплъщение на угодничество към царя, до такава степен желаят да се харесат, че могат да предприемат и самостоятелни действия. От друга страна, ако това се беше случило в ССР - щеше да предизвика голям скандал”.
Фактите, потвърждаващи подозренията на самия Берлингуер, че това е не случаен пътен инцидент, а организирано покушение, са много: пропуските от страна на службите за сигурност, докато официалната колона от леки коли се е отправяла към летището; военният камион воден от „специалист в армията”, който се появява неочаквано и удря целенасочено колата на госта; снимките на "Чайка"-та, иззети от агенти на УБО и ДС, и тези на камиона, които са изчезнали. Освен това секретарят на ИКП, който въпреки, че получава мозъчно сътресение и трябва да остане в болница, иска спешно да се завърне в Италия; изчезването на архивите, отнасящи се до каквато й да е следа от катастрофата, дори и първите доклади на КАТ с трите имена на шофьора на камиона. И накрая - драмата в чисто политическия контекст, при който протича официалното посещение - горчивият политически сблъсък на Берлингуер с Живков и завоалираните му и явни заплахи по време на срещата им във Варна, заключват в разследването си италианските журналисти.
Бележка на редакцията:
В България тази смразяваща история, илюстрираща комунистическия режим и диктатора Живков, е почти неизвестна и отдавна забравена. Внукът на една от жертвите - Борис Велчев, доскоро беше главен прокурор на републиката, а днес е член на Конституционния съд, но никога не поиска да разследва престъпленията на червения режим, въпреки правомощията, които имаше. Синът пък на човека, който по време на атентата отговаря за международните връзки на БКП със световните компартии, днес е лидер на ПЕС Сергей Станишев. Така реално, само в рамките на едно десетилетия българските тайни служби и режимът в София се забъркват в два смъртоносни скандала с Италия – опитът за убийство на Берлингуер и покушението срещу папата. И двата са неуспешни, но и до днес са покрити с тайнственост.
25 години след падането на комунизма в България БКП и тайните й служби все още не са признали престъпленията си срещу собствения си народ, както и международните скандали, в които забъркаха страната. България е единствената от бившия социалистически лагер, в която няма нито един осъден за престъпленията на комунизма, а днес децата и внуците на този престъпен режим отново управляват страната.