​Русия - най-голямата психиатрична катастрофа на XXI век

"Принуда към дружба“ - безпощадна самодиагноза на псхичическото състояние на руската политическа класа

Андрей Пионтковски, kasparov.ru

Владимир Путин нарече разпада на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на XX век“. Според мен, този разпад предизвика най-голямата психиатрична катастрофа в главите на хората, скромно наричащи себе си „руски политически елит“. Ако днес все още има някаква свръх идея, обединяваща пострадалите от катастрофата персонажи, то това е „доминирането над постсъветското пространство“, създаването на „зона на привилегировани интереси“, възстановяването в едно или друго качество на ордо-руско-съветската империя.

Постимперските месиански комплекси винаги са били характерни за руската политическа класа. Но прекалените дози от наркотика „крим-е-наш“, безумните бълнуваници за „руския смят“ и „Новорусия“ рязко обостриха състоянието на Руския пациент.

В наскоро публикувания доклад на Съвета по външна и отбранителна политика „Стратегия за Русия“ Фьодор Лукянов и неговите колеги горделиво докладват на целия свят и преди всичко на себе си, че са успели „частично да спрат и дори, може би, са успели да обърнат хода на разпадането на постсъветското и руското имперско пространство.

Вече амбициите им се простират не до някакви си „зони на влияние“, а директно, по нашенски, по рибентроповски заявяват: руско историческо имперско пространство, което, забележете, излиза даже извън пределите на съветското.

Русия няма да доминира над никакво постсъветско пространство и няма да възстанови никаква империя. И не защото на това пространство се появяват нови играчи, разполагащи с големи икономически или информационни ресурси. В създаването на империя ресурсите далеч не са най-важното.

Руската империя се е разпадала два пъти

Първият път през 1917 година.

Мнозинството образовани руски хора по онова време преживяват този разпад като национална катастрофа. Те съвършено искрено смятали Украйна за част от Голямата Русия. И не само Украйна, но и Кавказ, и Прибалтика, а може би и Финляндия, и Полша.

Не случайно лозунгът на белите е: „За единна и неделима Русия“. Нервността към тази идея не позволявала на белите дори заради победата над болшевиките да направят компромис с националните движения на територията на бившата руска империя. Тази позиция заслужава уважение. Тя има само един недостатък: тя не била подкрепена нито от украинците, нито кавказците, нито прибалтийците, изобщо – не била подкрепяна от нито един от неруските народи в Русия.

Това е елементарна истина, но за да я разберат „титулярните“ нации от бившите империи се нуждаят от десетилетия.

Неразбирането на тази проста истина е една от главните причини за поражението на бялото движение. Побеждават червените, които обещавали всичко на всички и сключващи всяккави тактически съюзи.

След като сломяват бялото движение, болшевиките бързо реализират своята програма за „единна и неделима“, като възстановяват почти изцяло руската империя.

Как се е случило това чудо и защо то не може да се случи и сега?

Защото Ленин и неговите другари не се опитвали да натрапят на никой от народите на бившата империя идеята за „Велика Русия. Червената армия им донесла на щиковете си комунистическата идея за социална справедливост и освобождение на угнетените трудещи се. Не е важно, че 

идеята се оказала лъжлива, а реализацията и престъпна

Това станало ясно по-късно.

Но тогава тя увличала милиони независимо от тяхната националност и не била просто квазирелигиозна, а изиграла ролята на истинска нова религия.

Прав е бил гениалният Андрей Амалрик, който още в края на 60-те години предсказва разпада на Съветския съюз.

„Така както приемането на християнството удължава с 300 години съществуването на Римската империя, така и приемането на комунизма удължава с няколко десетилетия съществуването на Руската империя“. СССР можеше да се разпадне и малко по-късно, по един или друг сценарии (например, югославския), но когато комунистическата религия умира първо в душите на своите жреци, а след това и на паството, съветската теократична империя била обречена.

А какво би могъл сегашният руски политически „елит“, страдащ от фантомните императорски болести да предложи на бившите строители на „щастливото бъдеще“?

Нищо друго, освен помпозни разговори за своето величие, за месианското имперско предназначение на руския етнос, за сакралната същност на Русия. Но това за никого, освен нас, руснаците, не е интересно.

Максимумът, на който са съгласни някои съседи е да изслушат снизходително тези фантазии срещу солидно финансово възнаграждение.

Крадливият и бездарен, страхлив и превзет, лутащ се между западните курорти и руските затвори, руски политически елит не успява да разбере, че никой от постсъветското пространство няма нужда от него, за да го учи как да живее и къде му е „центъра на притегляне“.

И не защото „американците ни правят мръсно“. А защото 

путинова Русия не може да бъде привлекателна за никого

И защото всички знаят къде „новите дворяни на изправящата се от колене велика държава“ пазят парите си, купуват си имоти, почиват, лекуват, раждат наследници и плащат за тяхното образование.

Неспособността на нарцистичния и мегаломански „елит“ да приеме не формално, а вътрешно, психологически независимостта на бившите републики на СССР поражда един непрекъснато повтарящ се цикъл на отчуждение и вражда в цялото постсъветско пространство.

Още през 1997 година всички тези държавни комплекси са артикулирани в печално известния документ „ОНД: начало или краят на историята“.

От тогава до днес препоръките на този доклад се въплъщават в реалната политика на Кремъл на постсъветското пространство:

Украйна: "Да принудим Украйна към дружба, в противен случай – постепенно организиране на икономическа блокада“.

Кавказ: "Само сериозна дестабилизация на Грузия и Азербайджан, подкрепена от демонстрация на решимост от страна на Русия да продължи до край по този път, може да предотврати окончателното изтласкване на Русия от Кавказ“.

"Принуда към дружба“, този великолепен оруеловски оксиморон е безпощадна самодиагноза на псхичическото състояние на руската политическа класа.

Принудата да правиш любов във всички правни системи се разглежда като изключително тежко престъпление, носещо сериозно наказание.

В обичайните човешки отношения принудителната дружба гарантирано предизвиква ненавист. Защо тогава толкова очевидна глупост се представя като образец на държавническа мъдрост?

Няма отговор.

Превод: Faktor.bg

(Със съкращения)