Предаването „Минало (не)свършено“ на режисьора Евгений Михайлов , излъчвано всеки четвъртък по телевизия BIT се превръща в крайъгълен камък на проваления ни Преход. Там можеш да свериш часовника на пропиляното време, но и да съизмериш надеждите и вярата на няколко поколения за демокрация и справедливост с уродливата реалност на настоящето.
Евгений се оказва уникален документалист. Камерата му е запечатала кадри от почти всички знакови събития на началото на „Промяната“, и днес по тези знаци можем да разчетем гигантската манипулация на оцеляващия комунистически режим с българската нация.
Предаването на 28 април стартира със спомен за Чернобил и неговото престъпно премълчаване.
На 26 април бяха отбелязани 30 години от най-голямата ядрена катастрофа в света, престъпно прикрита от комунистическите държавници от обикновените български граждани и продължаваща да коства живота и здравето на много от тях.
Гости в студиото бяха композиторът Александър Кипров, поетът Александър Петров и режисьорът Огнян Купенов – създатели на култовата песен „Последен валс“, превърнала се в един от химните на прехода.
Евгений Михайлов показа кадри от личния си архив, снимани през 1991 г. във и пред съдебната зала по време на делото срещу нарочените тогава за
единствени виновни Григор Стоичков и Любомир Шиндаров
„Бяха се събрали хора, които тогава си мислеха, че ще има наказание и че истината ще бъде казана. Това престъпление не бива да има давност. Трябва да има наказание, тъй като и до ден днешен чернобилското поколение изпитва последиците от него“, коментира режисьорът, докато на кадрите преминават гневни и разплакани лица на хора и се чуват викове „Убийци“ и „долу БКП“.
„Цял народ страда от това и ще страда, носите вина“, казва майка, чийто 25-годишен син е починал от левкемия.
Пред камерата на режисьора застава и доц. Райна Арнарудова, дошла от отделение за новородени в провинциален град, след като две дечица в него починали от вродени малформации.
„Не знам как ще е в бъдеще, доказано е, че тепърва ще проличи ефектът от Чернобил, нараснал е и броят на левкемиите, но доказателството ще дойде след години“, предрича тя и добавя:
„Който седи и се усмихва и е безразличен, е съпричастен с това престъпление. Не вярвам, че само тези двамата са престъпниците, те са много повече“.
Тогава не сме допускали
какви са мащабите на тази катастрофа,
бяхме неграмотни за размера и последствията й, коментира в студиото Александър Петров.
В предаването прозвуча и цялата песен „Последен валс“, написана през далечната 1991 г. и толкова актуална и днес.
Евгений Михайлов показа и кадри от син митинг през 1993 г., на който хората пеят песента, хванати за ръце. Там са Надежда Михайлова (Неински), Петър Стоянов, Филип Димитров…
Александър Петров сравни наивността на протестите тогава – с техния ентусиазъм, хепънинги, музика – с наивността на сегашните. „Май нищо не сме научили за 25 години, все искаме нещо да се случи, вярваме, че Дядо Коледа ще дойде и ще ни оправи. Както бяхме наивни ние, така и поколението след нас не анализира нещата и няма ясна представа какво ще бъде след това“.
Огнян Купенов си спомни, че тогава никой в участниците в клипа не е искал да му бъде плащано. „Този ентусиазъм, вярата и идеята, че променяме всичко, след 25 години се е съхранил, но трансформиран във вътрешно озлобление, а много малко от нещата са поели във вярната посока“.
„Част от тази интелигенция напусна България. Говорил съм си с хората от ФСБ, които ми казват – публиката ни вече не е тук. За младите тези времена са една фикция, тера инкогнита“, коментира и Кипров.
През 1991 г. се провежда и голям рок концерт на стадион „Акедемик“, чийто режисьор и автор на спектакъла е Огнян Купенов. На сцената са Александър Кипров и цяла плеяда големи български музиканти, част от които вече не са между живите, други са останали тук, а трети са
заминали в чужбина
Водещият пусна цяло парче в изпълнение на Борис Годжунов, който преди да запее, казва: „Тогава, за да се занимаваш с тази музика, трябваше много да я обичаш и да нямаш никакъв инстинкт за самосъхранение“. Пред камерата на режисьора любими музиканти също си спомнят за цензурата.
Мъчно ми е, че не сме успели да предадем опита от грешките и знанието си на младото поколение, заяви Михайлов.
„Поколението сега е друго, интересува го „Биг брадър“, възпитавано е в меркантилност и цинизъм от обществото, и всеки от нас и нашето поколение носи вина за това, коментира Александър Петров. И добави: „Ако навремето вместо музикалните инструменти, бяхме хванали метлите, щеше да е по-добре“.
Споменът за синия рок-концерт се превърна в естествен мост към една друга тема – в събота 30 април Ирина Бокова и посланикът на добра воля на ЮНЕСКО - пианистът Хърби Хенкок ще обявят петия Световен ден на джаза, който ще се празнува по целия свят на 30 април 2016 година. Президентът Барак Обама и първата дама Мишел Обама ще бъдат домакини в Белия дом на петата годишнина на концерта на 29 април, а грандиозното събитие ще бъде излъчено в събота вечер на Международния ден на джаза. Евгений Михайлов показа в ефир публикация на Faktor.bg, от тази седмица, написана от млада българка, която живее в Мелбърн, но се интересува от съдбата на родината си. Мила Владкова публикува една виртуална реч (виж ТУК, б.а.), която Ирина Бокова никога няма да произнесе в американската столица. В нея тя говори за политическия цинизъм и припомня, че по време на комунизма в България убиваха заради изпълнения на джаз, а талантливите музиканти избираха риска да емигрират от родината си. Сред тези имена са: Сашо Сладура, убит в лагера край Ловеч, Леа Иванова, Миличо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Марио Станчев и други. Ще разкаже ли Бокова на Обама и американците за кървавата им съдба и за режима наложен от баща й Георги Боков и съратниците му, но и утвърждаван години наред и от самата нея и децата на номенклатурата, пита Мила Владкова.
Ирина Бокова няма да произнесе подобно слово. За нея страданията на българските джаз музиканти не са важни. Устремила се е към най-високия дипломатически пост в света и за нея Световният ден на джаза е само
трамплин и реклама,
констатира с тъга българската.
Това писмо казва много неща, но какво от това, от подобни чувствени писма не следва нищо в България. Нашето поколение има вина за този преход и неуспеха му, не споделихме грешките, не стимулирахме младите хора да не търпят тези грешки, коментира поетът Александър Петров.
Цинизъм, джаз, рок, политика, тъга и ... оптимизъм... И това е България, но предаването може да преобърне много представи, вярва водещият Евгений Михайлов.
Вижте ТУК цялото предаване.