В Пловдив днес е починал поетът дисидент Петър Манолов. Това съобщи на стената си във Фейсбук поетът Тодор Чонов. Опелото ще е на 9 февруари 2016 г. (вторник) от 11:00 ч. в църквата при Централни гробища - Пловдив.
В края на комунистическият режим Петър Манолов става заедно с Илия Минев съучредител на Независимото дружество за защита правата на човека и негов секретар. Обявява няколко гладни стачки срещу тоталитарния режим. През май 1989 г. комунистическият режим го екстрадира насилствено от България. След няколко години в емиграция Манолов се завърна отново в Родината и любимия Пловдив. Той е от малцината автентични дисиденти, не се изкуши никога от властта, не потърси облаги и привилегии, не осребри антикомунизма си.
Ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет, казва пред Faktor.bg известният дисидент отшелник преди време.
Ето какво разказа за първата си среща с Илия Минев в интервю пред Faktor.bg: „Ами просто аз отидох при него в град Септември. Един ден през 1987 г. с жена ми Вера хванахме влака и носехме едно бурканче мед. Искахме да му го подарим. Отвори ни брат му и той извика съпругата му Ангелина, а тя ни заведе при бай Илия. Харесахме се от пръв поглед, но станахме близки след дълги разговори. Той търсеше начин за легална борба с комунизма и единственият бе да регистрира независимото дружество за човешки права. Събирахме се много хора, тези, с които започнахме в самото начало, бяха един незаслужено забравен човек като Григор Симов, който имаше голяма заслуга, и още бай Стефан Вълков от Асеновград, отец Благой Топузлиев, Димитър Савовски, Димитър Томов от Михайловград, Цветан Цветанов - актьор от Мездра. Провокаторите не ги споменавам, защото те се радваха и на лошата реклама“.
Приживе той прости и на пловдивската интелигенция, която в годините на комунизма го отритна и заклейми:
„Простил съм на всички. Аз никога не съм бил срещу пловдивската интелигенция и не съм враг на народа си. В началото на 90-те години на литературно четене в къща Ламартин прочетох стихотворението си „Острия” и с него им простих на всички“.
Петър Манолов ни остави в наследство и истинска мъжка поезия:
ПЪТУВАНЕ
Така е важно да успеем да излезем от това пристанище
на мидите, затворени във себе си,
на водораслите, обвиващи телата ни,
на корабостроителницата на дървоядите
и на петната нефт, наподобяващи
характера на толкова познати!
Така е важно да успеем да излезем по навреме от самите себе си
и на открито да сме видими за своите звезди.
Останалото да зависи от кръвта на родовете ни!
Аз може и да съм дошъл в разгара на вечерята,
изпил съм нещо остро на тезгяха и съм казал: “Време е!”
Не ме е еня за онези, дето ще останат с къс месо в устата.
Такава е съдбата им. Да дъвчат. Аз не съм орисник.
Знам само, че е време. Естествено е да останат тук,
за да се отбележи нашето движение.
Аз идвам и ти казвам: “Време е!”
Уверен, че това съвпада с твойте намерения,
но ако нещо се е променило във реда на мислите,
ще раздвоя пространството с ръка!
“Ако има вятър”! - някой добродушен
може своя глас да прати.
Ако има! Щил не помня. Случи ли се, ще направя нещо.
Може да извия земните посоки или свойта шия,
за да духам във гърба си и да продължа нататък.
“Тъмнина е!” - някой глътнал вече, може по-далече своя глас да прати.
Заслужава повече да се помисли върху светлото, което притежавам!
Фосфорът навярно е от костите ми, неогънати от хляба и от суетата.
Може да се събере във шепи и дари на ветровете - за да светят.
Има време още да помислиш, докато вървим към кея;
заедно ли ще преминем през страни, забрани и събития,
или ще се завърнеш пак при свойта чаша
- пълна със трагикомизъм и със скука.
Аз не мога много да ти обещая, освен простотата, че ще съм до тебе
винаги, когато нещо в пътя се опитва да ни смаже и отмие.
Време е! За друго не ме е еня. Ти решавай!
Пътят ми се отклонява от онези,
дето критикуват съвършенствата на рая.
Килът ми добре оре над тъмните въртопи.
Нещо шепне в мене тъй, че оглушавам.
Ти разбираш,
може да се случи всичко!
Никой не е застрахован. В тази променливост
всеки сам на себе си се уповава!
След като човек е сторил всичко,
цялостен да се премества в пътя до безкрая,
винаги ще е заплашен да остане краен в края.
Почивай в мир!
Мир на праха му!