Небесна читанка

​БЕЗИЗХОДНОСТ

Александър Геров

                  На Александър Вутимски

Защо тъй рано трябваше да разбера,

че да живеем, е безкрайно унизително.

Сега е свършено. Аз трябва да умра,

да се простя с живота, който така обичах.

В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка

е свързана с позорни унижения,

една-едничка мисъл ме опива:

да мразя, да презирам, да убивам.

И да умра, трева ще никне върху гроба ми.

Човешки крак ще тъпче върху нея

в часа, когато слънцето ще грее

и влюбените птици в клоните ще пеят.

Бих изгорил на прах телото си,

но хората енергията ми ще хванат.

Дори на хищник да ме стори бог,

в зоологическата градина ще попадна.

Навън минава уморено здрача

и мойте сълзи капят върху масата.

За себе си ли плача аз сега

или за хората, в които мойта вяра е угаснала?

Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа,

кажи, че ние с теб не сме тъй лоши,

кажи, че хората все пак са си добри -

аз искам в твойте думи да повярвам.

1937 година