Ани Илков
Не остана много от сърцето, Ангеле!
Скоро ще се видим и ще ти разкажа...
Знаеш, нямам тайни, но ще трябва много
листи да прахосам, за да ти опиша
устните изгнили, мястото без време...
Аз, разбира се, не се оплаквам.
Има още малко, още малко има –
кладенец е гърлото над пресъхващ извор...
Тук (като навсякъде!) дамите умеят
онова, което само те умеят...
С тях прекарвам нощите и не се оплаквам.
А насън с приятели стигам хоризонта,
с длани го докосвам, весел се завръщам,
после се събуждам и откривам, Боже,
че съм цял измръзнал – и с душа, и с тяло.
Но не се оплаквам, не, не се оплаквам.
Аз не знам дали при вас така се случва,
зимите – безснежни, а летата – сухи.
Страшна жажда стиска устните ни бели,
урожаят спадна, виното поскъпна...
Вино си намирам и не се оплаквам.
Вчера се замислих и си казах: няма
нищо да записвам – думите са празни.
После се разходих, купих си вечеря
и започнах всичко – всичко отначало
със писмо, в което аз не се оплаквам.
Има още малко, още малко има! –
има малко болка, но и тя изчезва.
Виждал ли си блато, във което пада
камъкът отвесен – и какво остава?...
Аз не се оплаквам, скоро ще се видим.
Тъй! Целувам с кротост твоите дечица.
(Пази ли сестра ти нежните си чувства?)...
Поздрави от мене свойте братовчеди
и кажи, че скоро аз ще си разрежа
вените с бръснача и при вас ще дойда.