Пражката пролет или дългото сбогуване с комунизма

На 21 август 1968 армиите на Варшавския договор влизат в Чехословакия, за да сложат край на "социализма с човешко лице".  

В 23,00 ч. на 20 август 1968 година (вторник) войски на СССР и още държави участнички във Варшавския договор, включително България, навлизат от няколко посоки в Чехословакия. Съветски спецчасти овладяват с десант летище Ружине и призори на 21 август вече са заели ключови места в столицата Прага и са арестували най-популярните лидери на страната и управляващата комунистичeска партия.

С операция „Дунав“ започва един от най-драматичните и тягостни епизоди в студената война - смазването на полъха на либерализация и демократични реформи, запомнен като Пражка пролет.

Още по-шокиращо е нахлуването поради факта, че към този момент напрежението между Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) и КПСС като че ли е поспаднало. През пролетта и лятото те са разговаряли неведнъж; разбира се, от страна на Москва и други „братски партии“ разговорът представлява натиск за по-твърд курс против „антисоциалистическите сили“ в Чехословакия.

„Братска помощ“

Пропагандният мотив за интервенцията е неспокосан - дейци на ЧКП били поискали помощ от съюзните страни. Чехословакия тогава членува в Организацията на Варшавския договор (ОВД), следователно при заплаха може да потърси съдействие; в случая обаче нейното правителство е дълбоко изненадано и възмутено от колоните „помощници“. Потресен, лидерът на ЧКП, 46-годишният реформатор Александър Дубчек, казва пред близки: „Живота си съм посветил на сътрудничеството със Съветския съюз, а те да ми направят това. На мен!“

България изпраща два мотострелкови полка - 12-и и 22-ри, по силата на секретно постановление на Министерския съвет, прието в последния момент, на 20 август. Неговият единствен член гласи: „Народна република България да участва с въоръжени сили съвместно със Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор в оказването помощ на чехословашкия народ в борбата му срещу контрареволюцията.“

Това „другиТЕ страни“ не отговаря на истината. Към 1968 г. Албания почти е напуснала ОВД; официално това става през септември с.г. Румъния отказва да участва, нещо повече лидерът й Николае Чаушеску публично осъжда интервенцията и предупреждава, че страната му ще се брани при подобни акции. (Този страшен тон е политически нужен на самия Чаушеску, никой не е и помислял да окупира Румъния.)

Подвигът на Ян Палах На 16 януари 1969 г. в центъра на Прага се самозапалва 20-годишният чешки студент Ян Палах и умира три дни по-късно. Неговото име остава символ на непримиримостта и съпротивата против съветската окупация. Бронзов кръст припомня мястото на саможертвата му на Вацлавския площад в чешката столица. Същата година още двама чешки студенти се самозапалват, единият от тях - Ян Зайиц, точно на мястото, избрано от Палах.

Германската загадка

На всичкото отгоре е съмнително доколко са участвали войски от Германската демократична република (ГДР). Смята се, че приносът й е една бронирана дивизия, но не е сигурно дали тя е пресякла границата. Същевременно Източна Германия заявява твърда политическа подкрепа за намесата; може би затова е поддържала мъглявост относно реалното си участие.
(Има версия, че обяснението е в Москва; там в последния момент някой загрял, че е нетактично четвърт век след войната при чехите да нахълтат въоръжени германци, били те и „интернационалисти“. Така или иначе, ГДР първа заявява официално края на участието си.)

Сигурните участници са СССР, България, Полша и Унгария, изпратили общо около половин милион военнослужещи и 4600 танка.
Въоръжен отпор срещу тях няма, на чехословашката армия е заповядано да не реагира. Отделни инциденти възникват още в първия ден и до края му загиват над 20 чехословашки граждани (за цялото нахлуване цивилните жертви са малко над 100, а ранените - около 500). Като цяло съпротивата е пасивна, гражданска, окупаторите се оказват изолирани, притеснени, осмивани...

Колебания в Москва

Докато през пролетта и ранното лято на 1968 г. чехословашкият въпрос се обсъжда политически в ОВД, Тодор Живков е сред „ястребите“. Той е за твърдост към опозицията и даже за въоръжена „помощ“. Но не е сериозна тезата, че неговото мнение е натежало едва ли не решаващо.
„Зелена улица“ за интервенцията е дадена след продължителни спорове в Политбюро на ЦК на КПСС. Дори след като военната подготовка е приключила, Леонид Брежнев дълго се колебае. Надделяват твърдолинейните му колеги, сред които особено се отличава украинецът Пьотр Шелест. Именно той едва не проваля „срещата на последния шанс“ в Черна на Тиса (28 юли - 1 август). Има още една среща, на 3 август в Братислава, на която спорните въпроси сякаш са изгладени...

Куриозно колебанията в Москва продължават и след нахлуването. В късната есен на 1968 г. самият Брежнев признава, че операция „Дунав“ е минала много успешно, но всичко след това е бъркотия. „Помагачите“ са окупирали страната, но просто не знаят какво да правят.

Проваля се опитът да бъде сформирано послушно на Кремъл правителство. Президентът Лудвиг Свобода лети в Москва, категорично настоява за освобождаването на Дубчек и другите задържани реформатори. След бурни, даже груби възражения и заплахи Брежнев отстъпва, т.е. броени дни след нахлуването търпи унизително политическо поражение. Започват преговори и на 27 август е подписан компромисният „Московски протокол“; обстановката постепенно се успокоява, нашествениците постепенно се оттеглят от градовете, а после започва продължителната „нормализация“ в Чехословакия.