Кабинетът на Пламен Орешарски беше избран без собствено мнозинство, а такива правителства винаги работят на ръба на парламентарния провал. На всичко отгоре мнозинство осигуряваше не друг, а „Атака” - една архаична партия със затихващи функции, в международна изолация и открай време настръхнала срещу по-малкия коалиционен партньор ДПС. Тъй че още преди година стана ясно, че този формат „орел, рак и щука” ще откара българската държавна кола право в дерето, коментира журналистът и преводач.
В началото беше Пеевски
Един от стартовите пориви на големия коалиционен партньор БСП всъщност заслужаваше адмирации. След скандала с фалшивите бюлетини социалистите на висок глас се заканиха, че ще се преборят с Цветановата полицейщина и ще извадят всички скелети от Борисовия гардероб. Но още първото им управленско решение в тази посока разтърси не дезертиралата от властта партия ГЕРБ, а цяла България. Номинацията на Пеевски за шеф на ДАНС беше колкото цинична, толкова и късогледа - и в крайна сметка още тогава разписа оставката на Орешарски. Нещо повече: тази номинация лиши ДПС и от последните капки симпатия, благодарение на която (най-вече заради т.нар. „Възродителен процес”) мнозинството избиратели, наблюдателите, а дори и европейските партньори търпяха тази партия. Под ръководството на един суетен и притеснен човек, който е хем изпълнител на чужда политическа воля, хем пък живее с измамното усещане, че дърпа всички конци в държавата, партията на българските турци окончателно беше разпозната като недемократичен властови оператор. И накрая: номинацията на Пеевски практически пречупи политическата кариера на Сергей Станишев, който се оказа слаб лидер и държавник.
Днешна България
Като председател на големия коалиционен партньор тъкмо Станишев трябваше да демонстрира политическа воля и да постави ясни цели пред правителството, които биха могли да консолидират изнервеното българско общество и да извадят по-бързо страната от кризисния застой. Нищо такова не се случи. Вместо това слабият кабинет на Орешарски тръгна да преразпределя, замота се в объркани икономически и енергийни решения, а като капак на всичко проспа назряващата банкова криза, която замалко да взриви страната.
Дори, ако се абстрахираме от самохвалствата на Бойко Борисов, под черта пак излиза, че при правителството на БСП и ДПС повечето показатели на България се влошиха. Международните наблюдатели непрекъснато пишат, че борбата срещу корупцията се води само на хартия и че днешна България не би имала шанс да влезе в ЕС. В световните индекси за медийна свобода и за правова държава България уверено продължи пътя си надолу, а гражданите на страната все по-масово вярват, че всичко наоколо им се командва от невидимите олигарси, че българската демокрация всъщност е някакъв гигантски заговор на елитите срещу населението. Логично българите се доверяват единствено на ЕС като инструмент, който би могъл да декриминализира, цивилизова и нормализира България. Впрочем, и малкото плюсове на правителството са свързани тъкмо с еврочленството на страната. Усвояването на европейските фондове върви сравнително добре, а България, макар и с известни спазми, се придържа към общите позиции по украинската криза и в отношенията с Русия. Джентълменско би било тези заслуги да се признаят на съответните ресорни министри.
А утре?
Кой и как ще управлява България до изборите и най-вече след тях? Струва ми се, че от двата въпроса много по-важен е вторият. Защото през последните десетилетия уж все става дума за това „как”, а накрая се оказва, че българите пак избират само „кой”. И най-вече, защото и управляващи, и управлявани все се кълнат в правовата държава, но когато трябва да се взимат решения, много често надделява принципът: „Правилата трябва да важат за всички, но специално за мен и специално в този случай те не важат”.