За първи път излиза книгата-днeвник на Илия Бешков „Черната тетрадка“ (ИК „Изток-Запад“). Луксозното издание предлага среща с живота и творчеството на една от най-значимите личности от българския културен и обществен живот и ни среща с досието и личния дневник на големия карикатурист. Съставители на книгата са покойният Александър Бешков – син на карикатуриста, и съпругата му Савка Чолакова. Книгата ще бъде представена на 30 март (понеделник) от 18:00 часав галерия „Академия“, ул. „Шипка“ 1.
Книгата включва още полицейското досие (от 1925 г. до смъртта му през 1958 г.) на Бешков и албум с най-значимите му карикатури, както и снимков материал от личния архив на семейството на художника.
След книгата на Лев Троцки „Балканите и Балканските войни“, писана в периода 1908–1913 г., излизането на „Черната тетрадка“ е истинско събитие в културния живот на страната ни. Написаното от Илия Бешков сочи недвусмислено: много проблеми, актуални тогава, и до днес нямат своето решение...
Из дневника на Илия Бешков
Юли 1950 г.
Слушам руските радиопесни – русите пеят възторжено за Москва, за Сталин, за Червената армия, за Волга. Това им е родината и те я обичат. Тази обич поддържа живота им. Българинът отдавна не е обичал родината си и е отвикнал да я обича. Отвикнал е да обича въобще – той бди за прехраната и живота си и се опитва да пее не свои песни. Но той не познава чуждата песен, която е чужда душа, и мълчи. Тъжни са нашите песни, а той не смее гласно да тъжи. И тъжната песен – изпята свободно – се превръща в радост, в живот. Не се пеят песните, не текат реките на радостта. Само радиото пее – народът слуша и мълчи: радва ли се той, плаче ли скришом, милва ли децата си или пие, потънал в хулни мисли и в дълбоката си неизразена скръб. Не зная какво става с него, не го познавам вече – само със скръбта на сърцето си го усещам.
***
Юли 1950 г.
Сключих бас с Гетман, че на 1 септември американците ще бъдат на 38-ия паралел в Корея [Южна Корея] (за 5000 лв.). Понастоящем те са в Тег, Пусан и Чинджу.
***
Аз съм карикатурист, (в края на краищата) „работата ми“ е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на... Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).
***
Днес почти никой не говори това, което мисли. Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл. Лудост е, от друга страна, да смяташ, че е възможно да изречеш мисълта и чувството си, защото дори време няма да имаш за това. И ето, хората са задължени да разговарят, макар да знаят, че не казват нищо от това, което мислят. Едничката „полза“ от такова словесно общуване е останалото живо и будно чувство – любопитството – именно всеки иска да узнае доколко другият е по-лъжлив, по-отвратителен и по-безочлив. Следва и похвалата, и удивлението, и почитта към тях, защото на човека са му по-необходими похвалата, завистта и удивлението, отколкото истината. Хората са убедени, че може да се живее без нея, дори, че може да се живее само без нея. Щом са спечелили живота – те не са загубили нищо. Страхът им доставя достатъчно трепети и вълнения, за да не обеднеят емоционално.
Те трябва да знаят (и знаят вече), че животът им е подарен, за да не питат за цената.
Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се „свободни“ хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).
***
Доктринерите знаят за своето ограничение – дори понякога го схващат като болест, от която обаче те не желаят да оздравеят, защото няма да бъдат способни да живеят живота, който ще изисква от тях повече морални възможности. Те предпочитат дори да умрат, отколкото да се видят слаби, безсилни пред повелите на духовния живот. Затова отричат духа и всичките му прояви. Те са обзети от най-упорита и низша гордост. Те бранят себе си от най-малкия пробив, защото от този пробив съзнанието им няма да се разшири, а ще изчезне, защото е твърде незначително.
***
28 юли 1950 г.
Тази вечер разговарях с трима възрастни хора, чиито имена не зная. Изненадващ и затрогващ е животът на непознатия човек. Той има жена, деца и една-единствена грижа – за тях! А ние сме пред близка война и опустошение. Пием вино, а мислите ни са в близката смърт на децата. Спасението е в бягството. Накъде? Ни тук, ни там. Бягаме с мислите и децата си по земните пътища, долове и баири, с куфари и пресмятания. Нощта тече, луната преваля. Тези, които спасяваме, отдавна спят. Сред задухата и тежките мисли заваляха едри капки. Каква благодат, каква милост! Небето бди над нас, то ни подсеща, че не сме сами.
Леки облаци раздвижиха звездното небе, дърветата зашумяха и ние замлъкнахме, обзети от трепетна надежда.