​Гестаповщина под маската на демокрацията

В ход е настъплението на неокомунизма в националната политика

„Времето разкрива всичко скрито

и прикрива всичко ясно.”

Софокъл

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Като се позамисля, най-зловещата институция, мечът и щитът на Партията ръководителка, дългата репресивна ръка на тоталитаризма никога не е напускала както обществената сфера като цяло, така и отделните ръководни структури на държавната администрация. Докато обаче в първите години на демокрацията ни нейното присъствие беше дискретно, свенливо и гузно, с времето то ставаше все по-открито. За да стигнем до днешното състояние, в което показността възтържествува, а боязливото довчера настъпление на агентурата на Държавна сигурност се превърна в триумфален марш. Толкова триумфален и толкова целеустремен, че път назад като че ли вече няма. Ако преди четвърт век не можехме да си представим новото, демократично държавно устройство с участието на ДС в него, междувременно като че ли не можем да си го представим без това участие. Днес водещите функционери на тази демонична организация, която поколения наред е обезпечавала и охранявала

безправието на родна земя,

са награждавани с най-високи държавни отличия, вият глас от парламентарната трибуна, създават и ръководят цели партии, поемат най-престижни длъжности в правителствената и в президентската администрации. Една демократична държава, която с такава готовност реабилитира и величае вчерашните палачи на нацията ни, поставя под съмнение собствената си демократичност. Сметката е проста и ясна: както деспотизмът е нетърпим спрямо демокрацията, така и демокрацията е нетърпима спрямо деспотизма. Тази взаимност не е мое откритие – тя следва по силата на една желязна формалнологическа необходимост. Двете системи са принципно несъвместими и тази им несъвместимост изключва съжителството им в рамките на една държава. А съжителството в нашия, българския случай дори не е равностойно – то протича под доминантата на старата комунистическа гвардия. Което прави постиженията на крехката ни демокрация все по-съмнителни и все по-уязвими. Не може, недопустимо е една страна да гради една новородена демокрация с кадрите на диктатурата – нова къща със стари метли не се мете.

Тези ми размисли не са породени от гражданска радост – от гражданска нерадост са породени. Веднъж легализирано, настъплението на вчерашните бойци от Тихия фронт в днешната обществена сфера става все по-мащабно. След като благодарение на несметните капитали, които унаследиха от едноличния им собственик и техен вече покровител – БКП – получиха солиден първи тласък и след като превърнаха реституцията в пладнешки обир, неокомунистите се настаниха трайно и в частния, и в държавния бизнес. Стъпили здраво върху дивидентите си, тези новобогаташи оглавяват днес не само банки и икономически групировки, а и учебни заведения, културни институции и държавни ведомства, медийни формации, парламентарно представени политически партии. За разлика от дисидентите и противници на комунистическия деспотизъм, тях ги награждават с държавни ордени, честват ги по родни и международни форуми, те са добре дошли по министерства и парламенти, правителства и президентства, където скоропостижно се превръщат от гости в домакини. Само преди месец-два Министерството на културата окичи Димитър Иванов-Гестапото (псевдонимът е важен, по-важен и по-емблематичен и от собственото му име!) с най-престижния си орден. При това отличието Гестапото получи не от днешните наследници на БКП, а от едно правителство, което претендира, че е антикомунистическо и дясноориентирано, че утвърждава и брани евроатлантическите ценности и проевропейската ни ориентация от посегателствата на доктринираните левичари. Ще ми се само да припомня, че като високопоставен функционер на прословутото Шесто управление на ДС Гестапото е громял служебно родната култура, въдворявал е чрез насилие господството на партийната цензура над свободното слово, шпионирал е писатели, литератори, хора на хуманитарните науки и изкуствата. И ако комунизмът не му се отблагодари с високо държавно отличие, демокрацията ни го стори, реабилитирайки чрез наградата не само личността, а и каузата на шестака – издевателствата над националната ни култура реабилитирайки.

Друг ключов момент в тази злокобна

реабилитация на цинизма и злото

бе станалото тези дни назначение на бившия водещ на публицистичното телевизионно предаване „Панорама” Иван Гарелов като медиен съветник в служебния кабинет на проф. Герджиков. Като брат си по оръжие Гестапото, и Гарелов е не просто и само един от редовите доносници, с които комунистическото ни битие бе пренаселено, а водещ кадър на ДС. Комисар Екатерина Бончева, на която аз вярвам безусловно и човешки, и граждански, заяви публично преди някоя-друга година: „Бившият водещ на седмичното публицистично предаване „Панорама” Иван Гарелов е бил ръководител на резидентурата на ДС в БНТ. Работил е с псевдоним „Талев” (в чест на писателя-концлагерист навярно – б. а.) и е имал за задача да подбира агентите.” Дали и новата му професионална задача ще бъдат в духа на старата, предстои да узнаем, само по себе си назначението му на високия пост обаче е точно толкова индикативно, колкото и награждаването на Гестапото – и в двата случая става дума за подмолното (то май с времето и подмолно престана да е) възстановяване на чекисткия дух в културната сфера.

Спомням си как преди някоя-друга година в предаването на БНТ „Референдум” нищехме темата. От едната страна на барикадата бяхме ние, убедените в необходимостта от съществуването на Комисията по досиетата гости, от другата страна – нейните противници. В горещата едночасова полемика победихме като че ли ние. Победихме може би само временно, но дано времето на победата се поразтегне в бъдещето. Защото като гледам

настъплението на неокомунизма

в националната политика и примитивизма на гражданското ни съзнание, страната ни ще има нужда от Комисията още десетилетия. Ако в онзи телевизионен двубой бяха победили ченгетата, проклинащи отварянето на досиетата, ако не бяха разкритията на Комисията, ние днес и имената на злодеите от ДС нямаше да знаем, та поне да се опитаме кое-що да попречим на опитите им да овладеят и завладеят държавата. (Впрочем всички имена ние не знаем и до днес, но не по вина на Комисията, а въпреки нейните благородни усилия. Които ден след ден се натъкват на мълчаливата съпротива на загнездилите се по държавните структури неофициални покровители на Тихия фронт и фронтоваците му.)

А сега искам да се спра на доводите на нашите телевизионни опоненти. Всички те бяха висши офицери от ДС. Като ги захапахме в предаването, че чрез дейността си са бранили най-репресивния режим в цялата ни национална история, те ревнаха в хор: Ние сме служили не на една партия и на една власт, а на България, бранили сме националните интереси, пазили сме Отечеството от многото му външни и вътрешни врагове. Припомням всичко това, защото такива са по същество доводите на всички куки – като бившите парламентаристи Каракачанов и Енчев, и Гарелов, и Гестапото ще ви повторят абсолютно същите доводи. Същите ще бъдат съответно и моите контрааргументи: Не националния интерес сте защитавали вие, господа-другари, а една антибългарска, антинационална кауза. Защитавали сте едноличната диктатура на една самозвана партия против всяко свободомислие. А доколкото тази партия беше цяла-целеничка функция на кремълската външна политика, значи обслужвайки я ведомствено, вие сте обслужвали имперските попълзновения на Москва. И сте го правили по най-безнравствен начин и с най-безнравствени средства против интересите на сънародниците си, против родолюбието, с което днес така показно се гордеете! Робството не е в интерес на Отечеството ни – в интерес на всяко отечеството е свободата. Вие обаче тъкмо

робство сте налагали с пръст на спусъка

Бранили сте номенклатурните кастови привилегии на партийната кастова номенклатура, себеприобщавайки се така тихомълком към онези социални блага и облаги, които бяха недостъпни за цял един народ. А да окачествиш тази бран като патриотична и народополезна дейност, е връх на лицемерието и цинизма. Най-малко от една демокрация, която съм прокарвал дума по дума и ден след ден десетилетия наред и по емисиите на българоезичните западни радиостанции, и в медиите на Свободния свят очаквах аз да хонорорува лицемерието и цинизма на физическите носители на злото, в което кажи-речи половин век се давеше страната ни, а ето, че се случи, ето, че се случва тъкмо това. В моите очи това хонороруване е продължение на онази престъпност, която преди много, много години ме прогони във външна емиграция. И която днес е на път да ме прогони отново – този път в емиграция вътрешна. Най-печалното, най-убийственото е, че първото изгнание стана под егидата на еднопартийната диктатура, а второто става под егидата на многопартийната демокрация.