Доц. Момчил Дойчев
Съобщението, че бившият правосъден министър Христо Иванов прави нова партия, която ще участва на следващите парламентарни избори не предизвика изненада. Изненада предизвика твърдението, че това няма да е дясна, а електорална партия. Това е странно, тъй като по традиция именно десните партии са електорални, за разлика от левите, които са членски. Или поне така беше до преди 3-4 десетилетия в Европа. Но сега и левите, и десните партии по принцип са електорални, тип catch all партии, макар запазеното значение на членството при левите партии умело да прикрива това.
Абсолютно очаквано акцентът при учредяването на новата партия се поставя върху неосъществената съдебна реформа, борбата с корупцията, осигуряване на върховенството на правото. Това е много важно. Но съвсем не е достатъчно.
Въпросът не е в това дали партията ще е членска или електорална, дори не в това дали ще е дясна, лява или центристка. Въпросът е за принципите, върху които се градят от 27 години партиите в България. Защото смело може да се обобщи, че нито левите ни партии са леви, нито пък десните – десни. Това само отблъсква избирателите и отваря още по-широко
портата на популизма и демагогията
По принцип това е поредният десен партиен проект – след проектите СДС, ОДС, НДСВ, ДСБ, ДБГ, ГЕРБ…, пренебрегваме значението на много други по-малки „десни“ проекти като партията на Софиянски, РЗС или ББЦ.
Разрояването на традиционната десница след 2001 г. освен че обслужи властта на посткомунистическата олигархия, доведе до размиване на десните стойности и изобщо до пренебрегване на ценностната идентификация на всяка партия. И докато „вляво“ това нямаше толкова голямо значение, поради спецификата на левия електорат, вдясно това се оказа фатално.
След всеки нов десен проект избирателите на десницата намаляваха.
От информацията, с която разполагаме до момента става ясно, че новата партия ще е по същество либерална партия, която обхваща от левия до десния либерален спектър – от ДЕОС до ДСБ. Наистина това няма да е дясна партия, от която България има нужда, а пореден проект в рамките на либералния консенсус от началото на 90-те години.
Само че ситуацията у нас и по света изисква според мене нещо съвършено различно.
Нуждаем се не от поредната (ляво)либерална партия, разположена по същество в политическия център, а от изграждане на истинска българска автентична десница, която преодолява (псевдо)либералния (псевдо)консенсус от началото на „посткомунистическия преход“. Преходният консенсус всъщност бе както псевдолиберален (левичарите го наричат „неолиберален модел“, но в него има твърде малко истински либерализъм), нито консенсус (доколкото той не се разпростира върху единствената здрава основа – практическо, а не на думи отхвърляне на криминалното наследство на социализма).
В нашите условия либералната партия на Христо Иванов има смисъл, ако бъде свързващо звено при осъществяване на един здрав либерално-консервативен синтез, който ми се струва спасителен срещу настъплението на левия популизъм, националистическата демагогия и
червено-кафявия политически синтез
идващ от днешна олигархична Русия не само у нас, но инфектиращ и цивилизована Европа.
В този смисъл ми се струва абсолютно контра-продуктивно и глупаво да се противопоставят класическите принципи на либерализма и консерватизма и да се твърди, че това е бъдещата политическа констелация. Това след Тръмп не е възможно вече дори в Америка – да не говорим за България, където още не сме преодолели наследството и най-вече рецидивите на комунизма.
Създаването на нова българска десница следва да преодолее недостатъците на старата т.нар. „традиционна“ или „автентична“ десница:
На първо място тази десница става все по-слаба и неприета от електората, не само защото бе зачената първоначално от лявоцентристки антикомунистически партии (като БЗНС (Н.Петков) и БСДП) и от предимно лявоцентристки антикомунистически движения и клубове (Клубът за демокрация, Екогласност). Еманация на това СДС бе лидерството на Желю Желев, който бе либерален марксист, лявоцентристки антикомунист, който едва в последните години на своята политическа кариера осъзна, че без забрана по същество на комунистическата партия е невъзможно в страна като България да се гради либерално общество. Лидерството на Филип Димитров бе (макар и много по-радикално антикомунистическо) също в рамките на либералния консенсус на антикомунистическата опозиция. По-късно след превръщането на СДС от обхващаща целия политически спектър антикомунистическа опозиция (от зелени и социалдемократи до десни християндемократи и консерватори) в единна партия от християндемократически тип, дори тогава СДС провеждаше по-скоро центристка, отколкото дясна политика в единствения случай, когато бе допусната до властта от посткомунистическата олигархия – от 1997 г. до 2001 г.
Връщането на бившия цар в България отвори
популистката Пандора за комунистическата олигархия
и от година на година превърна демокрацията във все по-олющена фасада, зад която се осъществяваха антидемократични олигархично-мафиотски практики – особено когато основните партии на олигархията - БСП и ДПС си връщаха властта.
На второ място традиционната българска десница не бе истинска десница, защото изключваше конструктивния консерватизъм на традиционната десница в Северна Америка и Европа. Такива здрави консервативни принципи като запазване на добрите традиции от миналото, авторитета на властта и на морално-религиозните ценности, на реда и справедливостта, както и на консервативния патриотизъм останаха на заден план. Вместо тях се настаниха ултра-либералните принципи на неолибералната европейска левица – антипатриотизъм, искане за тотална справедливост и тотално равенство, свърхтолерантност (включително към нетолерантните), приоритетно отношение към нарушителите на закона, а не към жертвите на престъпления и пр.
Особено важно за България бе, че десницата изостави мощния властови ресурс на патриотизма и национализма в ръцете на политическия си противник. БСП от самото начало пое контрола над всички националистически (както и на етническата партия!) движения и партии чрез агенти на комунистическите репресивни органи и запази „левия“ национализъм като мощен резерв за електорална подкрепа. Днес превръщането на БСП от лява социалистическа в национал-социалистическа партия е процес, който се разгръща пред очите ни. Вече не национализма, както смяташе Адам Михник през 90-те години на ХХ-ти век, а
националсоциализмът се превръща в последния окоп на комунизма
За това спомага и поемането от бившите комунисти на друг мощен властови ресурс в българските условия – безпаметното русофилство, което в съчетание с агресивната политика на режима Путин към България спомогна на БСП да спечели последните президентски избори.
Това изисква изграждане на нова обединена либерално-консервативна българска десница, а не пореден либерален проект със затихващи функции.
Новата българска десница трябва да се концентрира върху няколко основни конкретни политики:
1. Антимонополно законодателство, което на практика да ликвидира чуждите и българските монополи, особено тези в енергийния сектор. Спиране на грандиозния посткомунистически грабеж, осъществяван от олигархията и мафията.
2. Провеждане на ефективна антикорупционна лустрация и декомунизация във всяка една сфера;
3. Прочистване на органите на ДАНС, полицията, разузнаването, дипломатическата служба, прокуратурата, следствието, съда от агентите на неокомунизма и корумпирани служители на чужди антиевропейски държави.
4. Засилване на връзките с водещи икономики на ЕС и САЩ както и установяване на стратегическо партньорство с балканските страни членки на ЕС и НАТО.
5. Решителна и радикална съдебна реформа, най-вече на изградената по сталинистки образец прокуратура.
6. Решителен отговор на хибридната – информационна и психологическа война против България, осъществявана от агентите на режима на Путин.
7. Разобличаване на злокобната роля в посткомунистическия грабеж на антибългарските партии – БСП, ДПС, АВБ, Атака…, както и опитите на посткомунистическата мафия да създаде нови демагогско-популистки политически проекти.
8. Отнемане на мощния медиен монопол на посткомунистическата олигархия и мафията.
Това е задачата, която стои пред тези, които искат да спасят европейското и евроатлантическото бъдеще на свободна и демократична България, срещу опитите тя да се върне отново в евразийския лагер на мизерията, бедността, политическите конфликти, анархията и
новия тоталитаризъм,
опитващ се да разруши цивилизования свят. Само един обединен и мощен либерално-консервативен проект може да спре негативните антибългарски по същество намерения на реакционната левица, популисткия национализъм и псевдодясната демагогия.
Практически това не може да стане веднага, а изисква усилия и време, поради взаимната нетърпимост между днешните „десни“ лидери. В настоящата ситуация, въпреки че парламентът е изчерпал до голяма степен и кредит на доверие, и възможност да провежда елементарна реформистка политика, когато и дневният политически ред е подменен с популистко-демагогско безумие – мажоритарни избори тук, сега и веднага (очевидно с цел създаване на политическа нестабилност и хаос!) – единствената разумна алтернатива ми се струва все пак не бързото провеждане на парламентарни избори – които ще влошат, а няма да подобрят ситуацията, а опит за формиране на правителство на малцинството – ГЕРБ-РБ-ДСБ-НФСБ. Преди да е създаден мощен либерално-консервативен съюз, след едни зимни предсрочни избори ни очаква ново олигархично правителство, което ще ограби за пореден път България, както направиха правителствата на Луканов, Беров, Сакскобургготски, Станишев, Орешарски. Това ли трябва да допуснем?