Димитър
Бочев, специално за Faktor.bg
„Който служи добре на страната си,
не се нуждае от предшественици.”
Волтер
Денят на независимостта много ме радва, но и мъничко ме плаши. Защо и как ме радва, няма да коментирам – тази радост е естествена не само за всеки нормален българин, а и за всеки нормален човек: за да станат такива, всички нации си имат свой ден на независимостта, ден, който славят като освобождение от нечие робство – я чуждо, я свое собствено. Предпочитам да обясня уплахата си, свързана с този светъл празник. Тя е двустранна: уплаха по принцип, уплаха в общност, но и уплаха в частност. Ето защо:
Принципните ми съображения са от социалнопсихологическо естество и се съдържат в обстоятелството, че хората, съзнавайки го или не, обикновено честват парадно онова, което не притежават битово. В опровержение на формалната логика церемониалът често се явява не обществен изказ на едно налично, на едно действително обществено благо, а тъкмо обратното: церемониалът поема функцията на сурогат, на непълноценен заместител, на фалшиво алиби. Казано по-простичко, колкото по-измислено, колкото по-отсъстващо е споменатото обществено благо, толкова по-тържествено, толкова по-демонстративно е неговото празнуване. Става дума за един общочовешки психологически феномен, който обаче в родната история има особено битие. Десетилетия наред ние чествахме година след година на девети септември най-помпозно тъкмо онова, което в гражданската практика бе най-дефицитно, най-неналично: свободата. В едно блестящо есе Георги Марков разказва как всяка година на втори юни многохилядни тълпи наши сънародници честват коленопреклонно Ботев, без при това някому и през ум да мине да се опита поне мъничко да заприлича на възвеличавания герой. Ето значи основанията на моето безпокойство като българин: дисхармонията между фасадата и същността в обществената практика (както между впрочем и в междуличностните отношения) винаги ме е
плашела – плаши ме и днес
След като тръгнахме по дирите на гражданската ми уплаха, можем да стигнем и по-далеч. Денят на независимостта тръгва от друг един ден – трети март, който ние честваме като свое национално освобождение. Преди време на страниците и на настоящото издание писах, че единственото робство, под което ние като българи сме робували, е съветското. Така че на трети март руските войски не са ни освобождавали от никакви турски поробители, но са се опитвали (до голяма степен успешно) да ни грабнат в едно непровъзгласено, но желязно робство, в сравнение с което турското присъствие на родна земя е истински рахатлък. Настъпващата на Балканите руска армия се състои от обезправени крепостници, които са стъписани при гледката на китните български села и паланки, на спретнатите къщи и на заможните им стопани. За всичко това разказват и Достоевски, и ген. Тотлебен във фронтовите си дневници, и много други свидетели. Не да ни освобождават са тръгнали руските братя-освободители, а да прогонят турците, които им препречват пътя към бленуваните проливи. В добронамереността на хиляди руски бойци, които са убедени, че воюват в името на милосърдието и на великославянското единство, аз ни най-малко не се съмнявам, но не неграмотните крепостници обявяват войните – те само ги водят. А ги обявяват и направляват онези ненаситни и алчни императори и държавници, които най-малко за съдбата на православните братя-славяни ги е еня. Освен това всяка държава може да експортира на чужда земя само онова, което тя самата притежава: демократичната – демокрация, деспотичната – деспотизъм. А в онези (както между впрочем и в днешните) времена Русия няма равна на себе си по деспотичност. Виждайки със собствените си очи доброто отношение на турците към българите, осъзнавайки, че генералите им целят да грабят и да завладяват, а не да освобождават, редовите руски воини вземат нещата в свои ръце и сами се превръщат в грабители – плячкосват по пътя си де що сварят, обират най-хайдушки домовете на нашите селяни – домове, които в сравнение с техните родни колиби са истински палати. Отношението на руското командване е не по-малко брутално и консумативно, но далеч по-мащабно. Ако подчинените крадат на дребно, командирите им крадат на едро – заграбват и изпращат в Русия всички цветни метали, до които се докопат попътно. При което е за отбелязване, че по този начин
грабят не прогонените турски поробители – грабят новоосвободените българи
Обстоятелство, което прави и робството, и освобождението съмнителни. Не да обезпечат – да похитят националната ни независимост е скритата, но истинска цел на освободителите, които със задълбочаване на военните действие се превръщат все по-недвусмислено в нашественици. Ето и още един бегъл щрих: в онези времена църква и държава са преплетени – националната независимост на един народ е немислима без неговата духовна независимост. Настъпващите руски войски са масово религиозни, при това, както самите те се себепрепоръчват, не само наши родственици по ген и кръв, а и наши православни братя. Въпреки тези декларации, на руските войници и офицери е забранено да влизат в български църкви, с каквито са пълни селата и градчетата ни. За църковните си молитви и ритуали руските воини използват гръцките църкви, а където няма такива, издигат свои собствени походни олтари. Защо ли го правят? Има само един възможен отговор и той отвращава с наглостта си: Руснаците не искат да зачетат с присъствието си българската православна църква, която по време на войната вече се е еманципирала със собствени усилия и е напълно свободна. Веднага след приключване на сраженията пък Кремъл иска ултимативно от младата българска държава да й заплати разходите по войната до последния патрон. Което безпаричната българска държава и прави, обвързвайки се с непосилни дългогодишни задгранични заеми. Хайде сега кажете ми, русофили мамини, населили открай докрай Отечеството ни любезно, така ли се държи една освободителна армия, която милее за освобождавания от нея народ?! Наглостта на лъжеосвободителите продължава и след лъжеосвобождението, когато се изграждат основите на новата българска държавност. По всички ключови постове на армията и държавната ни администрация Кремъл настанява (далеч не само с блага дума) свои хора. И то по начин, който възмущава и отвращава всеки родолюбив българин и преди всичко единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли – Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Последният пише, че „руският бич боли повече от турския”, а двамата заедно молят Цариград да върне страната ни обратно в султаната. Руският натиск е толкова брутален, а опасността от едно ново, този път истинско, робство така нараства, че Захари Стоянов вижда дори в смесените българо-руски бракосъчетания
заплаха за националната ни сигурност
По собствените му признания Стамболов сънува Русия като огромна бяла мечка, която го души, а, обвинен в русофобство, Захари Стоянов се оправдава на страниците на в. „Свобода”: „Аз не съм русофоб – аз съм само тиранофоб”.
Много ми се ще за всичко това да се сетят, да помислят и размислят онези пламенни днешни патриоти и родолюбци, онези путинисти, които скрито (всъщност с времето все по-открито и по-открито) копнеят да ни видят като руска губерния. Като такава копнееше да ни види и руският император, тръгнал да ни освобождава преди почти век и половина. И тъй като благодарение на малкото трезви умове като Стамболов и Захари Стоянов копнежите му останаха несбъднати,
Кремъл съвсем не се зарадва
на Съединението и Независимостта, които празнуваме и има защо да празнуваме. Докато носталгиците по неосъщественото братско робство празнуват девети септември. И те има защо да празнуват. Искам обаче да им припомня, че двата празника – нашият и техният – са органически несъвместими. След като празнуват техния си празник, те нямат основание да празнуват нашия. Така, както и ние не празнуваме техния. Не от зла воля, а защото формалната логика не дава: не може един и същ човек да танцува едновременно на две различни сватби. И още нещо искам да припомня на всички онези лъжепатриоти, които и на парламентарен имунитет се радват мандат след мандат: Гласа на онези руски панслависти и великошовинисти, които никога не са напускали гражданската сцена, но които днес са по-бойки отвсякога. Този глас не е неофициален – официален е. Глас на кремълски държавници и политици, глас на политолози и олигарси, които открито се заканват да обсебят страната ни и да я превърнат в руска провинция. И ако този глас е лош, по-лошо е, че все повече български държавници и политици от партии, които доскоро аз считах за консервативни в най-благородния смисъл, се вслушват в него. Бих им препоръчал да се вслушат по-скоро в предупреждението на Любен Каравелов от страниците на в. „Свобода”: „Тежко на оная народност, която очаква помощ и поддръжка от ония люде, които принасят на жертвеника даже и своите собствени братя.”
Как след всички изброени, а неизброените са далеч по-многобройни, кошмари, след като (особено под егидата на комунизма) Кремъл причини толкова злини на страната ни, русофилството се превърна в наша национална черта, в народопсихология на българина, си остава жива загадка. Която може да бъде разгадана само чрез ирационализма в националния ни манталитет, чрез онзи неутолим граждански мазохизъм, с който и днес ентусиазирано горим и тъпчем знамето на обединена Европа и издигаме руското знаме. Навръх националния ни празник и в името на собствената ни национална гибел…