Христо Марков
Отмина една страшна седмица за нашия спорт. Изключително красивата ни гимнастичка Цвети Стоянова политна доброволно от 6 етаж, само по чудо оцеля и дано Бог я пожали и да и даде живот. Причините останаха неясни, споменаха се различни версии, а най-умното нещо бе да се мълчи, защото имаше още четири нейни колежки от ансамбъла, на които предстоеше състезание в Израел. Сега то отмина, момичетата издържаха, дори отново бяха на стълбичката, но останаха въпроси, въпроси, на които спортните деятели трябва да дадат задоволителни отговори, иначе ще остане неприятното чувство, че някой нещо спотайва, крие или умишлено премълчава. Каква е причината това красиво дете да се опита да сложи край на живото си, който за нея току-що е започнал? Как ще живее сега, какво ще направи страната за нея, задава ли си някой и въпроса – Защо все повече българи слагат край на живота си?
Като един журналисти и деятели подхвърляха за причината страхът от евентуална грешка на състезанието, но пък точно Цвети Стоянова не е правила повече от две години грешка на състезания, не е проваляла отбора, била е безупречна като състезателка. Не е логично да се мисли, че към страшното решение е подтикнало евентуалното и отстраняване от отбора, защото всеки треньор трябва да е луд да се лиши от основна състезателка буквално дни преди европейското. И Илияна Раева, и Ина Ананиева са достатъчно честолюбиви, амбициозни и обгоряли в битки, за да си позволят подобен риск преди Олимпиадата. Но някаква страшна причина има – не е така просто. Едно успяло 21 годишно дете, красиво, лъчезарно
да избере краят вместо да продължи
Просто е страшно, тежко е да се осъзнае дори.
Не знам дали ви прави впечатление, но самоубийствата у нас непрекъснато се увеличават и това съвсем не е моя констатация. Според Националния център за обществено здраве и анализи в България всеки божи ден се самоубиват по 2 души. Суицидните опити надхвърлят 3 000 годишно, а успешните са между 750 и 800, което ще рече тези, които посягат да живота си са 0.12 промила или 12 души на 100 000 от населението на страната. И това са официалните данни, базирани само на регистрираните опити в Регионалните здравни инспекции, а нерегистрираните са многократно повече. Изтекоха обобщени данни, че за 10 год. в страната са регистрирани над 11 000 самоубийства – доста повече от средното 800, а над 1 000.
Доколкото можах направих справка в страните от ЕС и се ужасих – България е на първо място по суицидни опити от всички страни, а в демографски план е просто катастрофа. Излиза, че от 9 – тимата, с които намалява страната на всеки четири часа 1 от тях е самоубиец! И пак по официални данни – средно на година у нас се самоубиват 50-60 деца. Деца?! С една дума – всяка седмица се самоубива по едно дете!
Разбира се, има специални програми за профилактика и предотвратяване/последната действа до 2018 год./, които са щедро финансирани от ЕС и естествено не са свършили никаква работа. Ще ви кажат, че са организирали „целеви групи”, че работят с възрастни, със самотници, с „жени във фертилна възраст”, но ефектът е нулев, напълно нулев. Глобалната причина е в катастрофалното състояние на общественото психично здраве, срутената здравна система, в нравствената деградация на обществото.
Едно огромно отчаяние в нацията, липса на перспективи, на хоризонт
Ако се върнем при Цвети си представете причините за обзелия я панически страх, за който говорят всички. Представете си едно 21 годишно дете, което досега е играло само на килима, носило е медали и слава на страната си и е изправено пред дилемата след Олимпиадата – Накъде? А е само на 21 години. Треньорите и другите гимнастички са нейното семейство и кръг от приятели, те са всичко, а на тази крехка възраст трябва да понесе тежината да ги няма, да се разпръснат. Това сковава, особено ако чувствителността е по-силна. Да не говорим, че художествената гимнастика е един особен спорт. Тя е нещо като затворено общество, като секта. Тези деца започват на 5-6 години жестоки тренировки, по-късно някъде в пуберитета подбират част от тях и ги хвърлят в състезания и режимът става железен: тренировки, оценки, състезания, напрежения и страх от грешки, които често са фатални. Много често в твърде крехка възраст тези деца общуват и се движат само в техния тесен кръг и допирът с действителността често пъти става болезнен. Това е старата социалистическа система на големия спорт, който бе издигнат в ранг на държавна политика. При нас тя се запази, както и в доста от другите европейски страни. Не е случайно, че водещи в този спорт са бивши комунистически страни: Русия, България, Беларус, Украйна, Казахстан, Молдова, Израел/състезателките им са само рускини/, последните години инцидентно пробиват Италия и Испания, но пък те са с треньорки от тези страни и само потвърждават правилото. От личен опит знам, че същото бе и във вдигането на тежести, но там ни удариха/съвсем умишлено/ с разни допинг скандали и се спихнахме, но по мое време в „Олимпийски надежди” имаше някои „особени” спортове, на които се гледаше с друго око – щанги, художествена гимнастика, борба. А
големият спорт е жестока работа
За разлика от борците и щангистите тези момичета, почти деца нямат мускулите и ниските чела на силоваците и общо-взето социалната перспектива пред тях след края на кариерата е нерадостна.
Някой бе казал, че самоубиецът е смел човек – иска се много кураж да пристъпиш към самоотнемане на единствения живот, с който ни е дарил Господ. Липсата на надежда, обществената разруха е преди всичко морална, на ценностите в едно общество, където се губи ориентира и тогава… Тогава сякаш крачката от 6 етаж става обяснима, но много страшна, трагично страшна. Ще сгрешим за пореден път, ако сведем трагедията с това момиче само до частния случай. Тя е тенденция, обществена и социална, за която няма разумен изход, ако държавата и хората, занимаващи се с това не погледнат ужасяващия Армагедон, който ни преследва.