​„Потната битка в опозицията“, или защо в политиката няма морал, когато залогът е властта

Граждани и политици не могат да правят заедно политика. Нека всеки да опита сам

Калин Манолов*, специално за Faktor.bg

Щеше да бъде смешно, ако не беше жалко. Шестима депутати от ДСБ гласуваха в сряда „въздръжали“ се при избора на Меглена Кунева за министър на образованието на мястото на подалия оставка проф. Тодор Танев, един беше против. Преди това реформаторите-опозиционери поискаха отлагане на гласуването.Другите членове на управляващата коалиция не приеха това предложение. Меглена Кунева стана просветен министър. Номинацията на независимия ляв депутат Георги Кадиев: „Ако се търси красива и скандална жена за този пост, мисля, че и Гери-Никол става“, се провали.

Не знам коя е Гери-Никол, знам обаче коя е Меглена Кунева. Меглена Кунева е дялан камък. Меглена Кунева е политик. И като всеки политик става за всичко. Най-вече за министър.

Членовете на Гражданския съвет на Реформаторския блок като че ли още не са разбрали това. Поне с такова впечатление останах от шумните им протести в социалните мрежи, че партиите от блока не са зачели мнението на Гражданския съвет да не се издига кандидатурата на Меглена Кунева. Нещо повече – че са обявили съвета за „двойно нелегитимен“ по формални причини. Че политиците са обидили гражданите, че им „се пречкат в краката“. Че едва ли не са ги попитали: „Вие, Ваша милост, #КОЙ бяхте?“

Нещата ТОЗИ ПЪТ били стигнали до разцепление

Глупости! Кога изобщо е зацепвал Реформаторският блок? От самото начало бе ясно, че в блока влизат последните нестопени преспи от някогашната „Синя лавина“ (дълги години имаше такова магазинче на кьоше на Красно село), плюс десните земеделци на Николай Ненчев и кротките ислямисти на Касим Дал. Трябва да си много наивен да мислиш, че качили се в движение на вероятно последния си влак, тези изхабени политици някога по своя воля ще слязат от него. Радан Кънев сам се премести от първа във втора класа, но още е във влака. Даже смята да го кара. Гражданският съвет винаги е бил пътник без билет. Кондукторите просто го свалиха на първата възможна гара.

Разигралият се тези дни задочен диалог между члена на Реформаторския блок Евгений Кънев и заместник-председателят на ДБГ Найден Зеленогорски каза всичко за отношенията граждани-политици в РБ. Кънев: „Как функционира Реформаторският блок и в чий интерес без Граждански съвет, който е неговият основен политически орган?“ Зеленогорски : „Ако си мислим, че този проект е възможен без партиите, това е абсурдно“.

Всъщност истинският абсурд бе, поне при сегашното ниво на политическа култура в България, че съжителството между политици и граждани продължи цели две години. Тодор Танев вероятно може да го обясни, писал е книга по темата. Но вероятно и за него като потърпевш фактът, че контрата остана у гражданите, е напълно естествен. И ще бъде и занапред, докато гражданите не разберат, че българските политици са такива, защото „работят политици“. Не са завършили българския Екол Сюпериор просто защото такъв няма, но се „учат в движение“. Естествено, 

научават първо „гяволиите“

Най-голямата сред тях е как да оцеляват. Тук Тато им остави безценен завет: да се приземяват и снишават, когато са в опозиция, и да „реформират“ и реорганизират, когато са на власт. Следват го и комунисти, и „антикомунисти“. Целта е да „не паднат от крушата“, както благозвучно се изразяваше правешкия гений. Че то човек и от круша като падне, се удря лошо, какво остава като падне от власт...

Втората гяволия, която научават упражняващите професията политик, е че в това да сменят партиите си няма нищо лошо. Всъщност партиите са техните офиси. Както един професионалист рядко работи само на едно място цял живот и никой не намира нищо осъдително в това, че сменя работодателите, така политиците рядко остават в една партия цял живот, и държат да не ги осъждаме за това. Само самите тях, обаче. Когато техни колеги напуснат партиите си, това е „политическо номадство“.

Третото, и може би най-важно, което политиците научават в движение е, че „политиката е дълга нива“. Щом си тръгнал да я ореш, и слънце ще те грее, и дъжд ще те вали, и пот ще лееш, но и реколта ще събираш. А реколтата си струва дъжда и поттта. Защото се нарича власт. Облагите от властта, или ако предпочитате - „алчността за постове“, както се изрази тези дни Гроздан Караджов от гражданската квота на Реформаторския блок, е убедителна мотивация. ГЕРБ управлява РБ именно чрез тази алчност. Всички партии в РБ я проявиха, включително „опозиционната“ ДСБ. ДСБ все още е в Реформаторския блок, тоест в управляващата коалиция, и има свой министър. Свой, защото ако опозицията извън РБ поиска оставката на Петър Москов, опозицията вътре в РБ ще го подкрепи. Депутатите на ДСБ все още не са напуснали и ПГ на РБ. Докато полуопозицията на ДСБ не стане цяла опозиция, радикалните призиви на Радан Кънев към другите партии в блока да излязат в опозиция ще звучат не само смешно, но и жалко.

Впрочем, „непартийният министър“, но партиен член на ДСБ Петър Москов, най-добре обобщи ситуацията, създала се около избора на Меглена Кунева: „тежко, драматично и много потно съревнование между различните части на опозицията кой как ще изиграе конкретните си ходове“. С две думи: „мазен пехливанлък“. Проблемът е, че ярето- награда за победителя, сме ние, гражданите. Лично на мен, ако съм обречен да бъда изяден, ми е все едно дали от „красива и скандална жена“ или от грозен и ползващ се с безупречна репутация мъж.

Пехливанлъкът в РБ 

доказа за пореден път, че в българската политика няма морал, когато залогът е властта. Проблемът е, и че „гражданите“ в политическите формации не привнасят въпросният морал в тях. Първо, защото не са съвсем случайни граждани. Огромна част от тях дълго са били експерти на партиите, които влязоха в Реформаторския блок, друга част от самото начало също имаха политически амбиции. Подалият оставка министър Танев, който от името на Гражданския съвет подписваше всички решения на реформаторите, е най-добрият пример. Второ, защото партиите са взели мерки гражданите да не им мътят водата и когато се налага, първи „да изгарят“. И трето, пак може би най-важно – пот и олио не се смесват (ако се сетим за пехливанлъка). Или си политик, или гражданин. Ако си политик, членуваш в партия. Ако си гражданин – в гражданско сдружение. Целта е гражданинът да може да участва в политиката НАРАВНО с партиите, без да е партиен член. Което отново ме връща към идеята, че е е крайно време ние, гражадните, да се преборим за своето равноправно политическо представителство.

Писах за това на 22 януари 2016 г. във Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/65186... няма да се повтарям. Сега само допълвам механизма. Такова представителство може да бъде поискано по реда на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Освен референдумите, законът допуска и провеждането на „национална гражданска инициатива“. При това няма нужда от стотици хиляди подписи – достатъчно е събрание от 50 души с избирателни права да направи инициативен комитет от 3 до 7 души, който да органидира подписка, чрез която да сезира Народното събрание да реши „въпроса от национално значение“. Не се сещам за по-национално значим въпрос от този как гражданите ДИРЕКТНО да участват в политиката. В случая няма нужда да се събират 400 000 подписа, защото целта не е да се свика референдум. Целта е да се привлече вниманието на народните избраници към искането на част от избралите ги самите избиращи да могат да бъдат избирани без партийно посредничество.

По силата на споменатия закон органите, до които е отправена подписката за национална гражданска инициатива, са длъжни да разгледат направените предложения и в тримесечен срок от връчването на подписката да обявят своето решение и мерките за неговото изпълнение на своите интернет страници, в един национален ежедневник и по обществените електронни медии. Доколкото в подобна подписка ще става дума за отмяна на конституционни членове - чл.11, ал.3, и чл.12, ал.2 от Конституцията на Република България, „органът“ очевидно е Народното събрание. То трябва да вземе публично отношение спрямо инициативата на гражданите. Това ще е едно добро начало. За да бъде работата свършена докрай, искащите промяна в Конституцията трябва да убедят поне една четвърт от народните представители или президента да инициират тази промяна. Пък после – каквото сабя покаже.

Ше кажете – умряла работа. Но като се появят няколко инициативи за промени в конституцията – чрез референдуми или национални граждански инициативи, нищо чудно един хубав ден 40 депутати или президентът да проявят героизъм в мирно време. Особено в края на мандатите си.

Мисля да предложа идеята първо на Гражданския съвет на Реформаторския блок. Те най-добре ще ме разберат.

*Калин Манолов е журналист с над 25 години опит в радио, телевизионни и печатни медии. От 2011 г. е автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всяка неделя от 11.00 часа. Председател е на УС на Института за свободен капитализъм „Атлас”. Издател е на български език на трудовете на Айн Ранд и други философи на свободата.