Калин Манолов*, специално за Faktor.bg
Все по-насипното състояние на Реформаторския блок и подновените граждански протести срещу беззъбата съдебна „реформа“ отново направиха актуален въпроса за създаването на автентична либерална партия в България. Наистина, призракът й заброди из България почти веднага като падна Живков, но си остана само призрак. Антикомунистите бяха твърде заети да „разграждат” комунизма, посткомунистите го „критикуваха”, „допълваха” и „коригираха, но на никого не му хрумна да го замени с цялостен алтернативен проект за политико-обществено-икономически ред. Затова либерализмът първо беше непознат, после го обсебиха центристки партии, които искаха да се легитимират едновременно като алтернатива и на комунистите, и на антикомунистическата опозиция. Сега вече е мъртъв – и то убит от уж либералния Реформаторски блок, който направи по-голям „исторически компромис“ с популизма, отколкото комунистите – с капитализма.
Нека обаче преди да бабуваме на либерална партия, да уточним какво наричаме „либерализъм“, че напоследък се навъдиха много „либерали“. Понятието „либерализъм“ произлиза от латински и означава
свобода
Либерализмът е система от идеи, в центъра на които е поставен индивидът с неговите три основни права – на живот, свобода и собственост. На тази основа се развива цялата либерална доктрина, в основни ценности на която се превръщат толерантността, правото на собственост и религиозната търпимост. Те стават базисни и за обществения договор, който легитимира съществуването на държавата, но от друга страна дават възможност на индивидите да го нарушат в случай, че правата им бъдат потъпкани.
Освен като политическа идеология, либерализмът се развива и като икономическа система от ценности и принципи, основана на частната собственост и свободната търговия. Либерализмът е индивидуално свободолюбие, което защитава договорите, конкуренцията и пазара – тоест капитализма. Никоя друга политическа идея в дясно (консервативната, християндемократическата и т.н.), и особено в ляво (социализъм, социалдемокрация, ляв „либерализъм“) не защитава такава идея. Само либерализмът може да оздрави хронично болната българската политика и икономика.
Досега либерализъм в България нямаше заради манипулациите и заблудите на доминиращия в българската политика мерканитилизъм. Повечето български политици продължават да смятат, че правилната обществена формула е „най-голямо щастие за най-много хора”; че такова щастие може да бъде постигнато само чрез партийна еклектика; че модерната политика, основана на конкретни политики, предполага криволичене; и че най-ефикасни са плаващите мнозинства, подкрепящи конкретни проекти.
Нищо от това не е вярно. Но манипулациите и заблудите продължават, защото няма кой да им се противопостави. А няма, защото вече четвърт век политическият пазар на идеи в България страда от
остър дефицит на либерализъм
И ще продължи да страда още толкова, ако разчитаме ГЕРБ или РБ да отхвърлят решително комунистическата идеология и да наложат либералната. За да е автентична, бъдещата либерална партия трябва да бъде създадена от онези негласуващи или разочаровани от т. нар. „десни партии” българи, които желаят да променят страната, в която живеят, като ограничат държавата, която я управлява. Процесът – не самата партия! – трябва да се „менажира“ от прагматично настроени интелектуалци, които не мразят капитализма, и философски настроени бизнесмени, които разбират силата на идеите. Хора, доказали се чрез талантите, амбициите, творчеството и труда си, които (пре)успяват благодарение на това, което са създали и предложили на пазара на стоки или идеи, а не чрез използване на държавни властови ресурси, корупционни практики и връзки със „сенчести” групировки.
В момента тези хора са изолирани един от друг и обществото е в неведение за съществуването им. И тъй като избягват публичността, тяхното мълчание създава впечатлението, че или няма какво да кажат, или са съгласни с нещата, които стават. Докато този естествен обществен елит не заяви себе си и не заработи за придобиването на собствено влияние в обществото, България ще продължи да прехожда
от една криза в друга
Няма универсална рецепта как става такова заявяване. Но е сигурно, че не трябва да дойде от политици. Политиците дори не трябва да говорят за либерална алтернатива, защото ще изръсят нещо от рода на: „Имате оставка на министър, имате протести на съдии, имате искрено недоволство на част от обществото. Кажете ми, като български гражданин, ако вие сте в тази позиция, кой ви представлява в момента? ДСБ ви представлява, няма кой!“
Не, г-н Светослав Малинов. Не ме представлява нито ДСБ, нито коя да е партия от т. нар. Реформаторски блок (ако „блок“ подхожда на сграда, която за две години дори не бе покрита). Сигурно затова Радан Кънев, дал на блока името на блога си, не намери време да обясни какво точно реформира: комунизма, който още не си е отишъл, или капитализмът, който още не е дошъл.
Или ще чуем още по-циничното: „Вие не сте гласували за реформи. Не сте избрали тези политически сили, които да извършат реформи. Всеки, който си мисли, чe може да прави реформи с този вот, е наивник“. Не, г-н Иван Костов, всеки който е гласувал за вас, защото е мислел, че ще направите реформи, е наивник. Но и наивниците все някога свършват. Или поне поумняват дотолкова, че да не избират най-наглите лъжци.
С политиците – дотук. Политик не може да реши кризата в дясно. Който се опита, ще стане част от проблема. Справка – Реформаторският блок, който тръгна с амбицията за алтернатива на статуквото и завърши като част от същото това статукво. Автентичните либерали не са сред политиците. Те са хора на гражданското действие - членове на групи за натиск, формирани от самите хора за решаването на проблем, с който са се сблъскали. Съдебната система например, която стоварва цялата строгост на закона върху всички с изключение на големите престъпници. В България има поне половин милион такива хора, които не харесват сегашното си политическо представителство, и или избират по-малкото зло, или не гласуват изобщо. През 2013 г. те бяха готови да структурират нова дясна формация, стъпила върху базовите либерални ценности, но ГЕРБ и ДСБ им попречиха, като яхнаха протеста срещу КОЙ. Това не трябва да се случава отново.
Конструирането на либерална алтернатива на българския комунизъм е бавна, трудна и неблагодарна работа. Подобен проект изисква апостолски усилия и е сравним с
налагането на нова религия
За да бъде основата му здрава основа, строителите трябва да осъзнаят разликата между електорална демокрация и либерална демокрация. Досега демокрацията се отъждествяваше с политическата система като цяло. За либералите многопартийната система и свободните избори са само част от политическата система. Другите нейни важни параметри са върховенството на закона, защитата на основните права на живот, свобода и собственост, ограничаването на държавата, и свободният пазар. Тези „други параметри“ коригират управлението на мнозинството, което иначе може с 51% от гласовете да прави каквото си поиска. Най-вече да потиска и ограбва останалите 49%.
Не съм чул досега българска партия да защитава либералната демокрация. Нищо чудно: либералното искане за по-малко държава е заплаха за политическия и бюрократичен елит, чието могъщество се дължи единствено на възможността, която голямата държава му дава да решава кой колко да получава. Но този елит е вече толкова компрометиран, че създаването на партия, която да отхвърли правилата на сегашната политическа система и да създаде нови, в центъра на които е личността и нейните права, а не държавата и нейните претенции, е само въпрос на време.
Впрочем, поне в началото, либералната демокрация е възможна и без либерална партия на власт. Трябва просто повечето съществуващи партии да споделят базови либерални ценности. А тъй като сега съществуващите партии са леви, те ще направят това, ако автентичните либерали им обяснят, че либерализмът, тоест осъществяването на пропазарни реформи, е ляво действие намалява икономическите привилегии, на които се радват „вътрешните хора“. Реформите не изискват компромис между ефективност и социална справедливост. Напротив, постигат и двете. Срещу тях са само облагодетелстваните от статуквото, които прибягват до реториката за защита на слабите и бедните, тъй като не могат просто да кажат „не“ на реформите, защото накърняват интересите им. Всъщност статуквото, предхождащо пазарните реформи, засяга най-много най-слабите и най-бедните.
Това не е невъзможно да се обясни, дори на български политик. Станишев успя да разбере икономическата полза от плоския данък и го въведе. Борисов би трябвало да може да трябва да разбере политическата полза от работеща съдебна система, и да я реформира. Който е развалял нещо, най-добре знае как да го поправи. Това важи и за здравеопазването, образованието, пенсионната система, социалното осигуряване...
Вярно, ефектът от подобни реформи ще е почти същият, ако пуснем рибките от рибената супа в аквариум и да чакаме да заплуват. Но все отнякъде трябва да се започне. Времето на истинските либерали ще дойде след това.
*Калин Манолов е журналист с над 25 години опит в радио, телевизионни и печатни медии. От 2011 г. е автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всяка неделя от 10.30 часа. Председател е на УС на Института за свободен капитализъм „Атлас”. Издател е на български език на трудовете на Айн Ранд и други философи на свободата.