Лакейниченето сред държавната администрация превръща държавния протокол в кърпичка, с която може да бърше сълзите на началника си
Горан Благоев, специално за Faktor.bg
Тържествената проверка-заря е ритуал, с който се отдава почит към историческите личности, жертвали се за свободата или националното обединение на българите, и са имали безспорни заслуги към българската нация и държава. Затова, макар да е с армейски произход, тържествената проверка-заря отдавна е част от държавния церемониал, с който се отбелязват годишнините от знакови събития в родната ни история. Изброяването на имената на историческите личности и героите само по себе си е един кратък урок по история. Вярно, ритуалът има нужда от известно осъвременяване, което съвсем не означава, че той трябва да се нагажда към всякакви конюнктурни ситуации. Така както се случи тази събота (22 август, б.а.) на вечерното тържество, с което в Габрово отбелязаха 138 години от Шипченската епопея.
Списъкът със личностите, които са безспорните герои от Шипка, някои от тях оставили костите си там, парадоксално започна с имената на руския император Александър ІІ и брат му – великия княз Николай Николаевич. На площада пред габровската община дикторите патетично обявиха, че първият е „обявил война на Османската империя и е наречен от българите „цар Освободител”, а вторият е „Главнокомандващ действащата армия”. Фактологически вярно. Но до колко беше съвместимо със символните послания към гражданите на една суверенна държава, които отправя тържествената проверка-заря?!
Подобен безкритичен подход би бил разбираем за началото на ХХ век, когато княз Фердинанд неистово ласкаеше Руската империя, за да си върне благоволението й – та затова ни остави като „велико” историческо наследство паметник на един чужд (руски) владетел пред сградата на Парламента ни и чужд (руски) светец за патрон на патриаршеската ни катедрала. Сега обаче сме в началото на ХІХ век, когато дори нашата историческа наука е направила своя
безпристрастен прочит на ключовите събития от ново време
Александър ІІ наистина е имал „имперските” интерес да обяви война на Османската империя и да „освободи” част от България, но единствено като плацдарм на руското влияние и настъпление към Проливите. Крайно време е когато възпоменаваме Освободителната война от 1877-78 година, да не забравяме, че тя е предшествана от известното Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария и от Лондонското споразумение с Великобритания. И двата договора категорично изключват създаването на силна славянска държава на Балканите и предвиждат създаването на България и Румелия като отделни княжества. Царят-„Освободител” още преди Берлинския конгрес е разпарчетосал българското землище и Сан-Стефанска България е само една умела идеологическа химера, сътворена от Санкт Петербург, която постоянно да разпалва българската любов към „жертвоготовната” Русия и българската омраза към „подлата” Европа.
Когато достатъчно ясно започнем да артикулираме и тези исторически факти, може би най-сетне ще осъзнаем, колко неуместно е да повтаряме като слаби ученици пропагандния образ на Александър ІІ като „Царят-Освободител”, натрапен ни от българските русофили?! Апропо, това прозвище е дадено на Александър ІІ най-напред от благодарните руски селяни за отмяната на крепостното право... Дали ние сами не се поставяме в ролята на руските селяни вече 136 години – всеки да си отговори сам...
Що се отнася до великия княз Николай Николаевич – той има повече заслуги за затъването и обезкървяването на руската армия на Балканите, отколкото за българското освобождение. „Благодарение” на стратегическите грешки, които допуска той и обкръжението му, войната не приключва за два-три месеца, както са били първоначалните планове и коства огромен брой жертви. Една от тези грешки е
подценяването на Шипченския проход
като възможна цел на османското контранастъпление през Стара планина към Северна България през лятото на 1877 г. Затова на прохода е оставен само един малоброен охранителен отряд от руски войници и български опълченци. Затова се случва и кръвопролитната Шипченска епопея – благодарение на пълководческия „талант” на висшето руско командване, оглавявано от великия княз Николай Николаевич.
Така че включването на двамата августейши братя в началото на тържествената проверка-заря в чест на боевете при връх Св. Никола (днешна Шипка) беше изява на твърде слаб, буквоедски прочит на историята ни, граничещ с национален нихилизъм. И абсолютна подигравка със суверенитета ни – в коя друга цивилизована страна възпоменателна церемония би започнала с името на един чужд владетел в присъствието на действащия й държавен глава?! Очевидно някой в Националната гвардейска част, която бе организатор на тържествената проверка-заря в Габрово, си е позволил недопустима небрежност, която избуя в гаф. Той не би се случил, ако изброяването на имената бе започнало с ген. Гурко или с ген Столетов – никой не би се впечатлил от липсата на руския император и неговия брат.
Този гаф за пореден път поставя въпроса за компетентността на хората, които съставят списъците с имената на историческите личности, изчитани от дикторите на официалните церемонии? Наблюденията ми от 1992 г. насам показват, че нерядко подборът на тези имената издава лаически подход и тотална импровизация – на тържествената проверка-заря по случай 3 март, например, дълги години се пропускаше името на цар Самуил, но пък беше вписан Ванче Михайлов. Очевидно и списъкът за „Шипченската епопея” се оказа поредната импровизация. Както и сценарият за самия ритуал.
Вечерното честване в Габрово бе обявено не с неговото протоколно название „тържествена проверка-заря”, а само като „тържествена проверка”. Наглед незначителен факт, но не съвсем. Нямаше официално обяснения, нямаше защо от сценария бяха спестени празничните илюминации в небето и имаше само автоматни изстрели – в продължение на 90 секунди. Неофициалната версия обаче твърдеше, че „някой” си бил решил
да няма заря, като уважение към скръбта на президента,
който преди две седмици загуби първородния си син. Ако това наистина е вярно, този „някой” си е позволил некомпетентността да постави едно събитие с частен характер над държавния протокол. Нека не бъда разбран погрешно.
Съпричастността на българите към скръбта на държавния глава беше изразена искрено и непринудено – с цветята пред вратите на Президентството, с хилядите съболезнователни думи в социалната мрежа. Не вярвам някой да е останал равнодушен и когато Росен Пленвелив се просълзи в края на официалното си слово в Габрово, призовавайки „да пазим най-ценното – децата си, семейството, родината, свободата”. Скръбта на един баща по неговия безвреме отишъл си син е нещо естествено и разбираемо. Тя няма как да не ни покруси. Но да си позволява „някой” да я използва като „аргумент” за цензурирането на държавен ритуал - е най-малкото нелепо.
Траурът на президентското семейство е нещо дълбоко съкровено и лично, но не е национален траур. А само националният траур предвижда да се отменят или променят събития и церемонии с официален характер. Вместо „уважение” към скръбта на президента, спестената заря се превърна в неуважение към суверенитета ни – защото разноцветните илюминации нямат нищо общо с показните фойерверки за нечий рожден ден или корпоративен празник. Те изобразяват празнуването на една победа, извоюваната свобода, тържеството на държавността. Ако някой е провидял, че Плевнелиев може да бъде обвинен, че присъства на честване с празнична зара преди да са изминали 40 дни от кончината на детето му, та затова е изключил фойерверките от ритуала, със сигурност има болна фантазия, но не и здрав разсъдък. Подобно пренатягане може да породи единствено гаф. И той се случи.
Спестената заря в Габрово бе втория гаф на тазгодишните чествания на Шипченската епопея. Бихме могли да го подминем без коментар, пак в съпричастие към траура на президентското семейство – героите бяха почетени подобаващо и без традиционните празнични салюти. Но дали подобна „позиция” няма да се превърна в мълчаливо одобрение на лакейниченето сред държавната администрация, дали няма да подхрани амбициите на поредния натегач, клакьор или слагач, който ще си въобрази, че държавният протокол е кърпичка, с която може да бърше сълзите на началника си. Точно в този момент държавния глава нямаше нужда от такава „съпричастност”. Нито от угодническото медийно акцентиране в аванс на думите му за децата и семейството, часове преди да завърши с тях тържественото си слово в събота вечер. Ако това е било инициатива на президентския пресцентър, то тя е очеваден знак за отсъстваща компетентност на работещите в него. Дали са се подлъгали, че дори от мъката на държавния глава могат да съчинят някаква пи-ар драматургия, не знам?! Но професионалният тон със сигурност не беше този.
В грешна посока пое и повтаряната първосигнално констатация от множество новинари, че тържествената проверка в Габрово е първото официално събитие, на което президентът ще присъства след смъртта на първородния си син. Тя се превърна в тягостен трафарет, нескопосан опит за някаква милозливост, даже провокация на клюкарско любопитство от сорта „аха, как ли пък ще се прояви президентът в тази ситуация?”. Така се замъгли същинското послание на това събитие. А то, струва ми се, беше кодирано в други думи от словото на президента, към които нямаше масов медиен интерес:
„И най-големите мъки не могат да ни сломят и прекършат”
Вярно, каза го по повод примера на опълченците от Шипченската епопея, но личният подтекст беше недвусмислен.
Росен Плевнелиев прояви истинско достойнство като държавен глава и не постави личната си трагедия над честванията на Шипченската епопея, чийто патрон е от встъпването си на президентския пост. Достойнството, с което се превъзмогва собствената мъка, винаги е показателно за мъжеството на държавника. И когато то се проявява, нацията има достатъчно сетива да го почувства, без нечие „услужливо” посредничество.