Петър Бояджиев, Франция
Преди 3 години и половина един млад и неопитен политик влезна в президентската сграда. Българите мъдро отредиха - по добре неопитен, но млад, интелигентен и неомацан, отколкото опитен вонящ от ретроградност номенклатурчик. Опит се набира, но от покварата не се излиза. И на ум обаче не му е минавало на президента, какви премеждия е била решила съдбата да му предложи: протести, инсценирани от външна сила, където студът и водката са на почит. Подмолни и жестоки свади в семейството на червеното задкулисие, първо служебно правителство в момент, когато дори не е сънувало, че цялата отговорност за държавата ще се стовари на неговите плещи. Правителство, стоящо на руския пръст на Волен Сидеров. После успокояване на топката при червеното задкулисие, договорки, протести и пак служебно правителство, избори и ново странно правителство с две различни обувки - едната червена, яко затънала в Москва, която само съска: „Ай си мръднал, ай съм ти ампутирал крака“, а другата - в Брюксел и стабилно помпеща финансов ресурс, без който най-бедната европейска страна ще се превърне в самоопустошаваща се
глутница от гладни и озверени кучета
До появата на това страно правителство компасът на президента действаше безотказно. В моторът имаше бензин и не гаснеше. Какво се случи, след появата на странното правителство с двете различни обувки, само той си знае. Но обществото все по-често напоследък си поставя въпроса за компаса и за бензина.
И освен това, червеното задкулисие се прави на умряло, но съвсем не е скръстило ръце. Повече от 3 години пречеше на държавата и гражданите. Сумати бели направи.
„Ще изтърпим двете обувки насила още някой друг месец, но за пълен или втори мандат - само през труповете ни“, скърцат през зъби представителите на това червено задкулисие. И нормално. За тях въпросът е на живот и смърт. На всичкото отгоре им се струпа на главата и тази украинска криза, за която и на сън не са си мислили. И последиците в отношенията НАТО - Русия. А този президент е решил да взема на сериозно членството на България в това НАТО.
До тук добре и ясно. Няма нищо неразбираемо. Но какъв е отговорът на държавния глава. Търсим го в мъглявите и мижави изяви на институцията, която оглавява и почти не го намираме.
Kаузата, зад която президентът застана по време на своя мандат, е с исторически измерения. Това е кауза, чието реализиране предполага много години работа. Това е кауза не за един президентски мандат, дори не и за два. България е млада страна и в продължение на десетилетие се е лутала и продължава да се лута, търсейки своята национална идентичност. Хич не се притеснявам, че ураджиите ще скочат срещу тази видима и от самолет констатация.
Рухването на съветската империя даде поредния шанс на България да обърне поглед на Запад - там, където до 1944 година се е създала голяма част от нашата интелигенция и българската политическа и индустриална класа. Да, шансът се дава, но трябва да има някой и да го вземе. Реализирането на този шанс беше смъртна заплаха за цялата продажна комунистическа каста, която, чрез слугинското си поведение пред Москва, беше докарала страната до третата и най-мащабна национална катастрофа в новата ѝ история. Така, запазвайки властовия ресурс в ръцете на тези, които са причинителите на националната катастрофа, реализирането на този шанс бе затруднено и непълноценно.
И президентът се обяви многократно за коригиране на тази историческа грешка. Да, но това усещане за категорично поведение просто започна да затихва от есента на 2014 година.
Няма ги реперите
Няма я и стратегията, която една национална институция от такъв ранг трябва да излъчва и да увлича тази част от българите, които желаят да участват в процеса на коригиране на тази историческа грешка.
В замяна на това виждаме всеки ден силите на мутиралия комунизъм да се консолидират и готвят за атака. Тяхната стратегия е и ясна, и проста - смяна на караула в президентството и затваряне на тази, макар и бегло отворена от държавния глава страница.
Сред външните наблюдатели започва да се оформя усещането за едно безсилие на „Дондуков“2. Усещане за прието предварително поражение. Вярно е, че всички външни фактори са благоприятни. Проблемите са вътрешни и главно от паяжините, в които е оплетена голяма част от политическата класа. Дори по-точно - от власт имащата каста, защото тук влизат и медии, и магистрати, и цялото войнство на чиновниците.
Общественото пространство се пълни ежедневно с мантри за някакви въображаеми реформи. Тази празна терминология се слуша вече 25 години, набива се в главите на хората, но няма и грам положителен ефект. Само си спомнете и избройте колко пъти напъните за реформа са повторени още от времето на президента Желев. Но него вече го няма, а ние пак повтаряме същото.
Жалко и тъжно е усещането,
че днешният държавен глава Росен Плевнелиев оставя в гражданите тягостното впечатление, че не знае къде води държавата и не е убеден в успеха й. Въпреки, че властта в България се подсигури с огромния заем, катастрофата едва ли ще бъде избегната, така както не ни се размина и през 1989 година. Просто е въпрос на време. Малодушието в трудни периоди, когато трябва да се вземат рисковани решения, никога не е водело до друго, освен до катастрофа. Но по българска традиция и за пореден път не тези, които са я причинили, ще платят цената. Ще се бъркат в джоба си пак тези – гражданите, които позволяват това отново да се случи. Но народът го е казал – в чужда глава ум не се налива, а и който има глава на раменете си, да я използва и за мислене.