Крум Благов, специално за Faktor.bg
С трепет следих репортажите от най-опасната граница в света – между Северна и Южна Корея, където президентът Росен Плевнелиев без страх отиде. Какъв кураж! Мястото, както разбрах от телевизията, се посещава от 150 хиляди туристи годишно. Гордея се, че между тях вече има и наши сънародници.
На всичко отгоре държавният ни глава получи в Сеул титлата доктор хонорис кауза и се нареди до Тодор Живков, Христо Стоичков и други бележити българи, което ме изпълни с национална гордост. Похвално е също така, че
президентът съчета две дестинации
– Монголия и Корея, което доведе до икономия на средства от билети.
Единственото, което не разбрах, е защо Плевнелиев замина точно сега. В съобщението на неговия пресцентър се казваше, че визитата в Корея е по случай 25 годишнината от установяването на дипломатически отношения с България, а в Монголия – по случай 65 годишнината, и че двете посещения са били отложени от зимата на 2013 г., когато Бойко Борисов подаде оставка и президентът трябваше да назначи служебен премиер. Значи те ще да са били планирани за 23-годишнината, респ. 63-годишнината? Странно.
Жалко, че за да иде на горещата корейско-корейска граница президентът пропусна момента, когато стана страшно на 40 км от българо-македонската. Но вероятно откриването на паметника на кирилицата в Улан Батор не е търпяло отлагане – нали наближава 24 май. Плевнелиев явно има слабост към далечните източни дестинации – откак е президент, той беше вече в пет азиатски страни: Виетнам, Израел, Китай, Корея и Монголия.
Нормално е държавните ръководители първо да посещават съюзниците си, после – съседните страни, а накрая – тези, в които родината им има интереси. Погледнати от тази гледна точка, визитите на българския президент в САЩ, Румъния, Сърбия, Турция и европейските държави са обясними. Добре би било да иде също в Италия, защото с нея имаме общ проблем с бежанците, и в Оман, за да пробва дали акционерите в КТБ оттам няма да я рефинансират.
Пътуванията в Източна Азия и при папата обаче трудно могат да се нарекат друго освен политически туризъм. По примера на БТС, който пропагандира посещението на 100-те национални туристически обекта, Плевнелиев май обикаля световните: Божи гроб, Ватикана, Великата китайска стена, 38-ия паралел.
Да се готви Далай-лама
Дипломатично казано, резултатите от външнополитическата активност на президента досега са от скромни до никакви. При срещата си със сръбския си колега Томислав Николич Плевнелиев повдигна въпроса за екстрадицията на Цветан Василев, но получи крайно обезсърчителен отговор: „По сръбското законодателство той не е направил престъпление.“ Нашият държавен глава си замълча.
Сега разбрахме, че в Монголия и Корея много ни обичат и искат българско кисело мляко и розово масло, обаче споразуменията, които бяха подписани, всъщност имаха пожелателен характер – декларации, меморандуми и само една спогодба за културно-образователно сътрудничество (не за кисело мляко). Ще има ли визитата някакъв икономически резултат не е ясно. Силно се съмнявам, че отношения с толкова далечни държави имат някакво бъдеще извън политическата куртоазия.
Преди години като президент Георги Първанов също се разхождаше по такива екзотични дестинации, само че той предпочиташе Латинска Америка – Аржентина и Бразилия. Оттам, за да оправдае разходите, Първанов вещаеше бурно развитие на икономическите отношения. На Дилма Русеф той каза, че стокооборотът между двете държави за 2-3 години може да стигне 1 милиард долара, а тя му обеща да използва България за вход на Бразилия в Европейския съюз. Още тогава това ми се видя несериозно. Бразилия ще влезе в Европа през България, страна отвъд пет морета, а не през своята метрополия Португалия, чийто език говори!? Но чудно – никой не зададе този въпрос. А с Първанов летяха цял самолет журналисти и бизнесмени.
Петър Стоянов пък отиде чак в Австралия – нали там през неговия мандат беше Олимпиадата, и като истински хърделист прескочи загражденията. Е, политически резултат няма. Разликата е само, че
Първанов се изживяваше като Колумб
Стоянов като капитан Кук, а Плевнелиев като Марко Поло. Общото е, че и тримата ходеха по тази пуста чужбина не толкова като политици, колкото като пътешественици. Да видят свят, па и он да види дзвер.
Далеч повече информация може да се извлече не от това къде, а с кого пътува президентът. Знае се, че е бил с група журналисти от медии, подбрани по неясни критерии, и с бизнесмени от Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ). Като се сетим, че неин президент е Кирил Домусчиев, а 70-годишнината на „Лудогорец” по същото време бе почетена от премиера и няколко министри, става ясно, че това е предпочитаната групировка на сегашната власт. В нея, както каза Домусчиев, няма олигарси. Само хора, забогатели от приватизацията и от други сделки с държавата като Огнян Донев.
В началото на миналата година, когато Плевнелиев заведе делегация на КРИБ в Китай, останалите подобни организации – Българската стопанска камара и Асоциацията на индустриалния капитал, протестираха с отворено писмо до него заради неясните критерии за подбор на бизнесмените. Президентът обаче отвърна, че понякога е канил и БТПП. Явно организациите на Сашо Дончев и на Васил Велев са в немилост.
Питам се как Росен Плевнелиев е прекарал рождения си ден в Сеул и какви подаръци е получил. Разбира се, това медиите ни спестиха. Техните пратеници да не са олигофрени – да задават неудобни въпроси? Държавните ни глави винаги са се радвали на пълен медиен комфорт. Както беше казал Тодор Живков в Съветския съюз, „ние с българските журналисти сме се разбрали – няма да се пише какво е станало, а каквото се полага”. Но би трябвало информацията за състава на делегацията и за пътувалите с Плевнелиев журналисти да се публикува на президентския сайт.
Например в раздела „Открито управление”.