„Ти вчера, казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива.“
Алеко Константинов,
“Бай Ганьо и опозиция - ама де-де“
Д-р Мирослав Дърмов
Лексингтън, САЩ, 9 декември 2012
Посещението на Бойко Борисов във Вашингтон на 3 декември 2012, макар и с много неизвестни, все пак допринесе за изясняване на нивото на българските медии като коректив на властимащите. Впечатляващ е помиярският ентусиазъм на отразяване на бележитото събитие и съпровождащите оценки (верни, ритуални или просто дописани) за значимостта и успехите на управляващите. Но като че ли това не е от особено значение. В държава, където авторитарните традиции никога не са било минало, интелектуалното ниво и професионализмът на медиите като огледало отразяват аналогичните измерения на „Първия“. А в случая те са на нивото на чалгата и селската (от Банкя) хитрост. Заради това не е учудващо, че (както пишат някои про-ГЕРБ средства за информация) Големия т брат, сиреч Барак Обама, е готов да гласува за ББ, ако самият Барак би могъл...Така че - мисли си, българино...Кич без граници, но май населението харесва да бъде управлявано от домашни тирани с липсващо национално самочуствие, търсещи легитимация на своето управление извън пределите на страната.
На фона на трази трагична безвкусица логично възниква въпросът:
съществува ли алтернатива и как реагира опозицията?
И понеже Бойко Борисов си е определил Сергей Станишев за опонент, интерес представлява каква е реакцията на опозицията на споменатото събитие и по-специално - какво е публикувано в партийния вестник на БСП „Дума“ във връзка с правителственото посещение във Вашингтон и провежданата политика.
Два дни след посещението и насред поредицата от коментари за него попаднах на материал, публикуван, според интернет сайта на вестник „Дума“, на първата страница на изданието. Този материал естествено би могъл да се възприеме като
политически манифест на партията за взаимоотношенията България –
САЩ в светлината на медийното отразяване на случилото се два дни преди това. На 6 декември 2012 г. „Дума“ публикува статия на Валери Ценков , озаглавена „България, 51-ви щат на Америка.“ (За интересуващите се читатели прилагам линка към статията: http://www.duma.bg/node/44259 ) Изненадата ми от съдържанието на статията наистина беше огромна, защото обществената дискусия по повод решението от преди години на Политбюро на ЦК на БКП за приобщаване на България към Съветския съюз е оставила следи не само в моята памет. Затова и финалните изречения на материала са шокиращи: “ Много бих искал и моят премиер да може да се похвали със същото (става въпрос за преодоляване на бедността, но по тази тема ще говоря по-нататък – б. а.). А ако не му стигат сили и възможности, поне би могъл да се поучи от човека, когото охраняваше до смъртта му - бившия комунистически лидер Тодор Живков. Той някога предлагаше да реши проблемите на България, като я направи 16-а съветска република. Аз лично не бих възразил срещу идеята да станем 51-ви щат на Америка. Поне ще решим един проблем на българите.“ Дори и като шега подобна препоръка е доста безвкусна, но няма практики подобни шеги да се печатат на първа страница в рубрика „Актуално“. Излиза, че партията, която се нарича „социалистическа“ , нищо старо не е забравила и нищо ново не е научила в осъществяването на своя стремеж за легитимиране в международен аспект и е готова, като единствено решение, което е способна да сътвори,
да продаде суверенитета на страната, която има претенции да управлява.
Интересното е друго, че подобни политически алтернативи като че ли остават извън вниманието на коментаторите. Или на тях не им стиска да разсъждават на тема, в която се визират всемогъщите Съединени щати, на които се предлага даже ... суверенитетът на България. Съвсем като в добрите стари съветски времена.
Но извън генералното заключение в тази програмна статия, внимание заслужават и аргументите, които водят до споменатото заключение, и които в голяма степен дешифрират разбирането на БСП към провеждането на социална политика и на първо място в борбата с бедността. Отправният момент в логиката на автора на „България, 51-ви щат на Америка“ е твърдението, че “Америка е най-социалната държава в света“. Подобно заключение, откровено казано, е абсурдно. Направо убийствена глупост. Не е възможно една държава да е най-социалната и същевременно отпускът по майчинство да е максимум 6 седмици и то само ако майката има застраховка. Не е възможно да е социална, когато 50 милиона американци живеят без здравни застраховки и когато в повечето случаи работната седмица е почти безкрайна. Приведените от автора числа, определящи прага на бедността, са също така много далеч от същността на публикуваната статистика. Допустимо е да отсъства умишлен стремеж към дезинформация, за да бъде осъществена политическа задача или просто да липсва информация за реалността в Съединените щати, поради което да са написани небивалиците, послужили като аргументация на заключението за приобщаване на България към административната структура на САЩ. На първо място е използва публикация на Никълъс (Ник) Еберстадт. Д-р Еберстадт е ултра консрвативен политически икономист, свързан с American Enterprise Institute, консервативен think tank, смятан за архитект на политиката на Джордж Буш-син, която до такава степен е непопулярна в Съединените щати, че дори Републиканската партия предпочете да не споменава името Буш по време на президентската предизборна кампания през 2012. Голяма част от изследванията на Ник Еберстардт, свързани с Русия, бившите съветски републики, Северна Корея, бедността и др. се смятат за силно консервативно-политически натоварени. Дори в свое изследване на бедността от 2008 година, за да потвърди тезата си, че социалната политика е повече от достатъчна, той оспорва статистическия метод за измерване на бедността в САЩ и данните, които използва, нямат официално потвърждение в статистиката на Census Bureau. Така, според официалната статистика, прагът на бедността за страната е малко над 23 000 долара за четиричленно семейство (за Аляска и Хавай този праг е малко по-висок). Цитираните в публикацията на „Дума“ данни по-скоро са близко до средния доход в страната, отколкото до прага на бедността. А сумата от 91 000 долара е направо абсурд да бъде посочвана за праг, от който могат да се получават помощи. С годишни доходи в подобен размер съответният американец е причислен към горния праг на средната класа. Просто това са елементи от отминалата президентска предизборната кампания, в която консервативните се опитваха да внушат, че администрацията на Обама взема пари от трудолюбивите американци, за да ги даде на мързеливите под формата на социални помощи. С други думи, типичният образ, налаган от десните е, че получателят на социални помощи е дебела, черна, самотна майка, с поне 3 деца на държавна издръжка, която пристига в социалната служба със своя Кадилак , след което дава получената сума на кварталния търговец на наркотици.
Образът е подбран в съответствие със статистическите данни: самотна майка, защото 31% от тях живеят под прага на бедността; черна, защото 28% от афро-американците са бедни и дебела, защото преяжда с безплатна храна. Впрочем, това е първият неудачно подбран аргумент за приобщаване на България към Съединените щати. Още повече не е подходящо за партия, която се нарича социалистическа, да използва аргументите на консервативните в САЩ, които се опитват
да унищожат всичко социално в тази държава,
водени от разбирането, че несигурната работна сила е готова на всичко. Това ли са социалните хоризонти на българските социалисти?
Втори несполучлив момент е заключението, че Обама е спечелил, защото за него са гласували хранениците на държавата – аргумент, изтъкван от неговите консервативни противници. Това, което се случи на изборите в САЩ, се нуждае от доста сериозно и пространно изследване, но в най-съкратен вариант би следвало да се отбележи, че мнозинството от американците са започнали да поставят под съмнение стереотипите на промиване на мозъците и, въпреки натрапчивата пропаганда,
гласуваха за Обама с надежда за промяна.
Като пример заслужава да се покаже поведението на избирателите в щата Флорида, където Републиканската администрация умишлено бе предоставила в градските региони, където мнозинството подкрепя сегашния президент, малко на брой машини за гласуване и хората трябваше да стоят с часове на опашка пред изборните секции (на определени места до четири часа), за да гласуват. И те стояха и чакаха и това бяха не само хранениците на държавата. Между другото, възможно е да бъде от интерес ангажираността на американското обществото в лицето на църковни и хуманитарни организации, които се грижат за бедните и бездомните. Последната категория е особено срамна за Америка, но е реалност. Тези организации събират дрехи и храна за бедните и във всеки град на определени места се предлага топла храна три пъти на ден. Тези помощи, обаче, са резултат на ангажираността, но не на държавните институции, а на благотворителни организации и фондации и отделни граждани.
И в тази връзка, другият консервативен авторитет, цитиран в статията - Робърт Самюелсън (странна слабост имат българските социалистите към консервативните мислители!) наистина правдиво изтъква, макар и със съвсем друга цел, каква е характеристиката на бедността в Америка. Да, тя не е бедността на третия свят, и може бедният да има телевизор или даже компютър, но в САЩ можеш да намериш телевизор и на улицата, където някой състрадателен съсед, който не се нуждае повече от стария си телевизор, го е оставил пред вратата на къщата си с надеждата някой нуждаещ се да го вземе. И в най-богатата страна в света бедността има своите измерения. Това може да изглежда непонятно за страна, където изхранването е проблем, но не трябва да се забравя, че определението за бедност на ООН на първо място включва липса на избор и възможности, както и унижаване на човешкото достойнство. А този проблем в Съединените щати излиза извън границите на бедността, като потиска и работещите, които в
последните 40 години трябва да работят безбройни часове,
за да са в състояние да осигурят подслон и прехрана на семейството си. Защото корпорациите са в настъпление и печалбата е в резултат не само на глобализацията, но и във връзка с влошаване на условията на труд в индустриалните държави, в това число и в САЩ. И в тази връзка цитирането на Джоузеф Стиглиц наистина е сполучливо, само че оставя впечатлението, че казаното не се отнася за Съединените щати, а за Русия. И ако социалистите в България попрочетат нещо от д-р Стиглиц, биха могли да научат и за мениджмента на глобализацията, за пазарния фундаментализъм, за Световната банка и Международния валутен фонд, а не само да цитират ултра консервативни документи на тези организации. Защото
бедността е проблем на съвремието
и всяко цивилизовано общество е задължено, ако не да я елиминира, то поне да минимизира проявите й. А за това би следвало да се започне от момента на зараждането на бедността, защото социалните измерения на реалността в България имат своята дълга история.
Последните години от реалността в България със своя цинизъм само направиха проблема по-очебиен. А бедността започва със стандартната бедност на така наречения „реален социализъм“, продължава с разграбването от последните двадесет години и днес наследниците на управляващите при „реалния социализъм“, вече осъществили разграбването, се питат как да смекчат измеренията на бедността. Левите в Америка
наричат подобна политика after the fact - невероятен цинизъм ,
неводещ към решаване на проблема, наречен бедност. Но като че ли в БСП не се интересуват много от него. Само от време на време, за да замажат очите на бедните (да не забравяме, че бедните също са избиратели), се говори в неопределено време за борба с бедността. Това, което е от значение при подобно политическо поведение е то да бъде възприето като алтернатива за международна легитимация. И понеже днес Съединените щати доминират, целта е социалистите да се харесат на силните, декларирайки, че те са по-верните не са същите и са съюзници. И за това издигат лозунга“България-51-ви щат на Америка“. Точно като Алековият герой в “Бай Ганьо и опозиция –ама де-де“, който цинично заявява: „Хайде, стига засега. Да живей Негово Царско Височество! Виждаш ли как викам да живей, пък ти си взел да казваш, че съм бил против. Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?“ Та така и българските социалисти...