Крум Благов, специално за faktor.bg
Тази седмица щангистите ни отново попаднаха в центъра на вниманието, но не с някакви постижения, а с поредната афера, този път – заради допинг. Със сигурност няма да ги пуснат на европейското първенство, но ние вече сме свикнали. Едва ли има друг спорт, който да е довел до толкова много международни скандали, злепоставящи България.
Няколко пъти брахме срам на олимпиади
През 1976 г. в Монреал за употреба на забранени препарати взеха титлата на Валентин Христов, през 1988 г. в Сеул ни отнеха два златни медала и отстраниха целия отбор, а през 2000 г. в Сидни дисквалифицираха трима наши, спечелили първо, второ и трето място. А най-лошото е, че ръководството на този спорт нито веднъж не даде на спортистите пример за феър плей. Обясненията винаги бяха, че срещу България има заговор.
Всъщност истината е, че този спорт се разви по политически причини, използваше се за оръжие в Студената война и упадъкът му започна с края на тоталитарния режим. До края на 60-те години на миналия век българските щангисти имаха скромни успехи на международни състезания. Ръководството на БКП обаче реши, че олимпийските медали са добра пропаганда за режима, а развиването на индивидуалните спортове излиза по-евтино от игрите, където трябва да се изграждат и издържат цели отбори. Затова основните усилия и средства бяха хвърлени в трите силови спорта – борбата, бокса и вдигането на тежести.
Живков приема в кабинета си Наим Сюлейманов
През 1972 г. на Олимпиадата в Мюнхен бяха спечелени първите две титли от щангисти. Партийните идеолози веднага пуснаха в обращение клишета като „най-силните мъже на планетата“ и „златните български момчета“, а треньорът им Иван Абаджиев получи от Тодор Живков най-високите държавни отличия.
Естествено, никой не смееше да каже истината – че този спорт не само не е популярен и атрактивен, ами е направо мъчително да наблюдаваш огромните усилия на тези ниски, късокраки, пъшкащи мъже с изскочили от орбитите очи, които в никакъв случай не биха могли да се нарекат добре сложени и хармонично развити. Още по-ужасно изглежда женското вдигане на тежести, което не е просто неестетично, ами направо противоестествено. Това е такъв парадокс, какъвто би била
художествената гимнастика за мъже
Не случайно вдигането на тежести и днес е най-добре развито в държави, където няма демокрация като Китай и някои бивши съветски републики. Но за режима важното беше, че България е изпреварила по брой на олимпийските медали нации с големи традиции и успехи в спорта като Франция, Италия, Холандия и др.
Не казвам, че щангистите са виновни за това. По онова време състезанията бяха една от малкото възможности да пътуваш в чужбина, да получиш бързо облаги като кола или жилище, за които другите българи чакаха десетилетия. Но нищо не се даваше даром. Те трябваше да полагат къртовски труд на тренировките и да рискуват своето здраве, като вземат анаболни препарати за повишаване на резултатите си. Някои от тях днес са развалини.
За съжаление повечето от шампионите ни не успяха да се превърнат в пример за младежта, какъвто искаше да ги направи пропагандата. Те имаха мускули в излишък, но не им стигнаха възпитание, морал и задръжки – все качества, които спортът уж развивал. Малцина можаха да слязат от подиума достойно и да си изкарват прехраната с честен труд.
Броят на щангистите от националния отбор, които станаха
герои на криминалните хроники,
е направо отчайващ. Един от шампионите, на които отнеха титлата в Сеул, Ангел Генчев, има четири ефективни присъди, вкл. за изнасилване и бягство от затвора. Сега в Разград го съдят за измама. Пламен Желязков и Дамян Дамянов също лежаха зад решетките – първият за хулиганство, вторият за грабеж. Най-много се прочухме, разбира се, с олимпийския шампион от Сидни Гълъбин Боевски – той беше арестуван като наркотрафикант в Бразилия, където излежа няколко години от присъдата си, преди да бъде помилван и екстрадиран.
Отделно трябва да си припомним грандиозния политически скандал около един от най-способните ни щангисти – Наим Сюлейманов, когото властта въпреки известността му не пожали и през „възродителния“ процес той беше преименуван Наум Шаламанов. След едно състезание в Мелбърн през 1986 г. младежът избяга в Турция и стана Наим Сюлейманоглу. А партията просто го изтъргува – разрешиха му да се състезава в Сеул за турския отбор срещу парична компенсация от 1,25 млн. долара.
Сегашният скандал отприщи с нова сила враждите между бившите ни шампиони. Те се замерят публично с компромати, обвиняват се в злоупотреби и се наричат с най-обидни думи. Пламен Аспарухов описа ръководството на федерацията като „мафиоти“ и заяви, че хората там са за затвора. Така и малкото уважение, което спортните деятели си бяха извоювали като състезатели, се стопи.
Спортът днес вече не е пропаганда, а бизнес. Този, който събира зрители, привлича вниманието на медиите, а оттам – и на рекламодателите. Състезатели като Григор Димитров, Цветана Пиронкова, Ивет Лалова или Димитър Бербатов са търсени от спосорите, защото хората им се възхищават и искат да им подражават. Но кой би искал да прилича на нашите щангисти?
Никой. И слава Богу.