Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
„Ако от нещо ме е страх, това е етнически конфликт. Нито ме е страх от олигарсите, нито от престъпниците. Но истински ме е страх от етническо напрежение и етнически конфликт” – каза миналата неделя пред националното съвещания на ГЕРБ в Пловдив премиерът Бойко Борисов.
Прав е Борисов да се страхува от подобно нещо. Това е една от най-големите заплахи за страната и тя виси над главата ни като Дамоклев меч вече 25 години.
Прав е Борисов, но не защото в България има реални условия за етнически конфликт, а защото има изкуствено поддържани предпоставки за това и е много лесно той да бъде провокиран от и заради чужди интереси. Писал съм това още през 90-та, и не съм спрял да го повтарям, често се налага - ако не всяка година, то поне през година.
Истината е, че единствената сила, която не само теоретично, а и практически има както интерес, така и възможности, включително чрез преки политически инструменти на влияние, да поддържа подобна заплаха тук, е Русия.
Номерът е следният – на Русия хем и трябва България, хем не и трябва. В смисъл, не и трябва по начина, по който и трябват Украйна, Беларус и Казахстан. Или Чечня. Нито преди и трябваше официално присъединена България към Съветския съюз, нито сега и трябва официално присъединена към Евразийския.
`Що да ни хранят руснаците, като могат да ни цицат?
Но Кремъл държи на своите имперски интереси тук и изобщо на Балканите, затова има нужда България да е под постоянно напрежение. За да си лови Москва лесно рибата, в София водата трябва вечно да е мътна, трябва да тлее нещо, страната да е под тревога, хората, семействата, обществото, вечно да са разкъсани на фили и фоби, на наши и ваши, на такива и онакива.
Другият път, когато в компания някой ви каже: абе, ние сме малка страна, толкова е лесно „да се оправим”, а защо не става, сигурно защото сме лоши – спомнете си това за руските интереси. Да, ние сме лоши, проклети и много простотия си отглеждаме, но ако руските интереси ги нямаше да ни се бъркат, нещата със сигурност щяха да бъдат ма-а-а-лко по-различни.
Нашето постоянно „неоправяне” минава през реализацията на определени политики на различни нива в различни области от обществения живот и чрез различни маши, разположени на ключови позиции. Постоянно поддържаното и нарочно раздухвано напрежение може да има всякакъв характер – социален, политически, финансов, а често и комбиниран. Например миналата година политическата криза с кабинета на Орешарски бе съчетана с огромната заплаха от финансова криза покрай КТБ.
Крайната фаза на подобна политика, фазата, в която се изчерпят всички други налични средства за руско влияние, е свързана с
провокиране на истинския горещ етнически конфликт
Това би бил онзи конфликт, който беше подготвен, но заради някои геополитически развития ни бе спестен през втората половина на 80-те години на миналия век и малко по-късно. Тогава руснаците предпочетоха той да се реализира в бивша Югославия – затова казвам, че „ни бе спестен”. Също както, впрочем, сега ни бе спестена и финансовата криза, а подобен сценарий се реализира в Гърция.
Вече чувам гласовете на онези, които потриват доволно ръце и викат – `ми това си е чиста теория на конспирацията.
Три неща по този повод. Първо, ще напомня прочутата реплика от едноименния филм - ако просто наречем нещо „теория на конспирацията”, това не означава, че конспирация не съществува. Второ – прочетете още веднъж казаното, за да видите не само логиката, а и как болезнената ни реалност се вписва в него. Трето – много неща стават ясни, ако от тази гледна точка се проследи развитието на етническото противопоставяне още от комунистическо време насам, включително създаването, възхода и ролята на ДПС, а и на българския национализъм. Атака и ДПС наистина са скачени съдове, но не само като предизборно нахъсване на електоратите, това е най-елементарното ниво.
Да, версията за ДПС като функция на руските интереси в България надхвърля онази за ДПС като политически субект на мафията. Или като откровеното ченгеджийско гнездо. Изобщо не ги отрича, напротив, съдържа ги – но просто ги надхвърля, има по-широк обхват и обяснява повече неща.
Естествено, че ДПС е мафиотска политическа платформа
Но ако е само тя, БСП какво е тогава – гнездо на ангели невинни? Същото важи и за бившите и настоящи ченгета в ДПС, от които не е лишена нито една друга формация. А руснаците с кого работят тук, ако не с ченгетата и мафията?
Това обаче е един от отговорите на иначе неразбираемото от чисто политологическа, а и от човешка гледна точка, поведение на върхушката на ДПС – защо и как така те, жертвите от „възродителния процес”, се прегръщат с палачите си, бившите комунисти. Защо се целунаха така страстно и откровено Местан и Станишев на Орлов мост? Как по-рано Първанов и Доган първо водиха прочутата „сталинградска битка за Кърджали” на едни местни избори през 90-те, а после изведнъж се гушнаха като гълъбчета? Защо ДПС цяла година участва в правителството на Орешарски с гръб, опрян здраво в „златното пръстче” на руския националист Волен Сидеров?
Има много справедливи обвинения към ДПС. Никое обаче не отговаря на въпроса: защо, независимо от често безумните политически пируети, които прави, както и от преките партньорства, в които влиза, през годините като цяло ДПС се придържа към европейската и евро-атлантическата линия на поведение.
Сам падна в капана, как така тази партия е хем функция на руските интереси, хем е ориентирана прозападно – ще каже някой, който бърза и не мисли достатъчно.
Отговорът е прост
ДПС е партия, която е създадена и съществува, за да изиграе истинската си роля не днес, не утре, а в един наистина краен момент – когато на руските кукловоди им стане абсолютно необходим евентуалният етнически конфликт, от който така се страхува премиерът.
Това донякъде отговаря също и на въпроса, защо ДПС е толкова дълголетна формация, защо продължава да съществува и да е в добра форма, след като всички други партии от началото на прехода вече ги няма или практически са на ръба на катастрофата, както става с бившия мастодонт БСП в момента.
Още нещо много важно - за да бъде работата съвсем истинска, в този евентуален конфликт ДПС трябва да е „добрите”. Не те трябва да гръмнат първи, а тях трябва да ги гръмнат.
Неслучайно ДПС от една страна често проявява разум, видимо търпение и сдържаност в политическите си ходове, търси баланси, когато ситуацията е нажежена, а когато тя е относително спокойна, си позволява да провокира, за да поддържа нивото на напрежение в положение „винаги готов”. Проследете изявите на ДПС и най-вече на лидера му Лютви Местан дори само през последните месеци, откак вторият кабинет Борисов е на власт, нанесете го като точки в една координатна система и ще видите прекрасна графична илюстрация на кривата, за която ви говоря.
А иначе - ако се притеснявате за това, де - има кой да свърши работата с конкретната провокация и паленето на фитила, след което ДПС да влезе
в ролята на невинна жертва
За целта тук се поддържат, понякога дори на изкуствено дишане, формации като Атака и Патриотичният фронт, да не се връщам към нещата с уж българския национализъм от първите години след 89-та. А изобщо пък да не задълбавам в темата за ролята на БСП в изграждането на цялата тази система от скачени съдове.
Иска ми се обаче да кажа няколко думи за моя политически приятел Лютви Местан. Той е абсолютно прав, когато твърди: „Престъплението „възродителен процес” не може да се покрие с давност”. И също е абсолютно прав, когато добавя: „Вече 30 години българската държава е в дълг както към убитите, така и към хилядите несправедливо осъдени затворници и стотиците хиляди прокудени заради името им, защото няма нито един осъден за това зловещо масово престъпление”.
Само че изобщо не е Лютви Местан човекът, който има право да каже подобно нещо. Нито пък другият ми политически приятел, неговият бос, Ахмед Доган
Човекът, който има право да го каже, съм аз, пред чиито изтерзани очи на невярващ на очите си българин беше извършено чудовищното престъпление „възродителен процес”. И не съм спирал да го повтарям, както сам Местан добре знае. Човекът, който има право да го каже, е колежката ми Зейнеп. Когато я изгониха в Турция, на границата един български патриот-граничар я информира, че има право само на един куфар. Тя каза, че носи един за себе си и един за бебето, а той се извърна рязко – бебето да си го носи само. Човекът също е Мустафа Юмер от Крумовград, който през 1988 създаде „Демократичната лига за защита правата на човека”, заради което бе първо интерниран, а после – изхвърлен от България. Или пък Авни Вели, пребит зверски в Джебел, а после натикан в затвор…..
Още много примери с хора, които познавам, мога да дам. Обаче щом Лютви Местан,
момчето с досие в ДС,
но някак без досие, ми заговори такива работи, веднага се сещам за най-вероятната версия къде е изчезнало досието му и чии поръчки той изпълнява. А на отричане от негова страна пък отдавна не вярвам, още от 90-та година, когато се представяше за член на СДС, а работеше против СДС. „За” кого точно е работил, не знам и не ме интересува.
Важното е обаче, че и досега продължава по същия модел - да работи против демокрацията в България, като си дава вид, че работи за нея.