Алекс Алексиев, специално за Faktor.bg
В далечната 1992 трябваше да ходя по някаква работа в Севлиево и приятел ми препоръча обезателно да видя мозайката и завесата в местния театър. Въпреки че в България се бях върнал за пръв път след 25-годишно отсъствие, само година преди това бях добре запознат с ослепителната кичозност на соцреализма от дългите ми пътувания по Съветска Русия. И така, без особени очаквания отидох в театъра и бях втрещен. Пред мене стоеше една изумително модерна мозайка на 200 кв. м. площ, която по-скоро бих очаквал да видя изложена в Нюйоркския музей на модерното изкуство, отколкото в малък провинциален град на Балканите. По това време бях инвестирал при друг приятел, който отваряше първия магазин на Apple в София и веднага ми хрумна, че авангардното изкуство на твореца на мозайката и авангардните технологични решения на Apple някак си органично се допълват. Намерих художника набързо, купих двадесет негови платна за магазина и така станах колекционер и близък приятел с Николай Панайотов, един невероятно талантлив българин.
През изминалите две десетилетия Ники и аз сме в постоянен контакт, а на напоследък и с неговата очарователна и не по-малко талантлива съпруга, художничката Лариса Илиева. Виждаме се често, независимо дали е в Бялото училище в село Стойките в Севлиевския Балкан, София или в студиото им в Париж, или пък отвъд океана във Калифорния, Вашингтон и т.н. Просто навсякъде, където Ники или двамата с Лариса правят изложби.
Преди четири години бях в София, когато Ники ми каза, че са го наели от Операта да направи сценографията и костюмите за Вагнеровия „Пръстен на Нибелунгите.“ Аз не съм страстен Вагнерианец, а камо ли член на международния култ към немския майстор, но съм слушал целия Пръстен два пъти - в Байроит и в Лос Анджелес, и имах много добра представа какъв фантастичен и супер модерен спектакъл Ники може да построи на базата на грандиозната музикална сага на Вагнер. За мен Вагнеровите Нибелунги представляваха един уникален шанс за Ники Панайотов да покаже уникалният си талант на тази първа, не само за Софииската опера, но и за Балканите постановка на култовия композитор. И най-накрая да получи световното признание на голям творец, което той отдавна заслужава. И Ники не ме разочарова.
Но тъй като аз съм очевидно пристрастен, нека да дам думата на професионалните оперни експерти, които не са. В случая това е една дълга и детайлна рецензия на Софийския ‘Пръстен’ от главната редакторка Зиглинде Пфабиган (Sieglinde Pfabigan) на най-авторитетното списание в Европа за опера и балет – „Sofia: Der Ring des Nibelungen,” Der neue Merker, 8+9/2014/. Рецензията е пълна със похвали за цикъла и отделните актьори и певци, както и за режисурата на Пламен Карталов, но най-големите суперлативи са запазени за сценографията и костюмите на Ники Панайотов.
В нея има много отлични снимки от сцената, но само една снимка на човек, извън актьорския колектив и тя е на Панайотов, представен като
„гениалния творец на един технологичен и колоритен свят на ‘Пръстена.’
„Фантазията на Панайотов, който се придържа към стила на виенската школа ‘фантастичен реализъм’ (fantastischer Realismus), като постановчик „няма граници”, което за почитателите на ‘Пръстена’ значи „едно почти ново откритие на творбата.” Неговите сценични решения „фасцинират и забавляват публиката от цял свят” и неговият конен марш на Валкюрите е направо „космичен спектакъл.” Рецензията завършва със следната мисъл: „Гениалният постановчик Николат Панайотов, .... за когото този Пръстен е първата му сценична работа, би трябвало веднага да бъде ангажиран от всеки театър, който уважава себе си.”
Напълно заслужено признание за едно великолепно постижение на българската култура, Софийската oпера, нейните певци и талантливия художник. Да, ама не. Защото всичко това става в България, а там действат други нрави и взаимоотношения между хората. Докато чуждите гости на Пръстена се възхищават на родните ни таланти, зад кулисите се води една титанична война между режисьор и постановчик, между номенклатурния мандарин и твореца, между завистта, еснафщината и властолюбието и творческия порив на поета. И както винаги в България тя не свършва с хепи енд за героя с бялата шапка. В този случай, творецът просто престава да съществува като участник в културното събитие,
което той почти собственоръчно доведе до такава висота. Него просто го няма, така както изпадналите в немилост в бившия велик и нерушим съюз изчезваха от страниците на съветската енциклопедия. Но нека да дадем думата на него самия, за да разкаже една чудна приказка за неравната борба между твореца Никзиг и мандарина Хагеноф, или как се прави Вагнер по български (виж Вагнериада, http://www.npanayotov.com/statements/).
„Никзиг" се връща от Париж в София и установява, че не съществува.
Името му е изтрито от афишите, няма го в телевизионните и радиореклами, дума не се споменава за него в пороя от интервюта и анонси за предстоящите спектакли. Отвсякъде се показва единствено Хагеноф, като се представя за сам и единствен създател, който е международно оценен и национално свръхнаграден за най-амбициозното и първо на Балканите поставяне на Цикъла на Вагнер ,,Пръстенът на Нибелунга,,
Нигзиг вижда по улиците билбордове със своите картини от оперите, създадените от него образи и стил се разтичат навсякъде по вестници, списания и телевизионни репортажи. Но той, авторът, им е изтрит, не съществува. Хагеноф е успял в гръб да нахлузи на главата му вълшебния шлем и го е превърнал в невидим за публиката, журналистите и стеклите се от цял свят Вагнерианци.
Приказката „Вагнериада“ има огромно количество пикантни детайли за това как 25 години след падането на комунизма, в една национална институция като операта продължават да съществуват отношения, които като че ли не са се променили много от номенклатурните времена, или както казва Никзиг, „тук ако не си на власт или с властта, нищо не можеш да постигнеш.”
Това е и отговорът на въпроса - защо сума талантливи българи като Ники Панайотов са ценени на всякъде, освен в родината си и защо много от тях рано или късно я напускат.