Христо Марков
Почти едно денонощие след мача на Кобрата с Кличко съм изумен от коментарите по социалните мрежи. Имам чувството, че доста от българите са щастливи от загубата и точно от начина, по който тя се случи, просто определенията ме шашват и липсва адекватно обяснение на този тотален негативизъм. Имам чувството, че претенцията на псевдо-интелектуалците е за изключително модерен стил на изразяване към безспорно най-голямото събитие в българския спорт за тази година, а стилът им е на подигравки, забележки за самочувствието, дори за немския на българина. И замлъквам, защото ще кажа твърде гадни неща за този интелектуален, градски „елит”.
Поради вълната от злостни коментари ми се ще да припомня някои очевадни неща. Да, Кубрат Пулев загуби с нокаут, но загуби от десетилетния световен шампион. В професионалния бокс са губили с нокаут такива светила като Джордж Форман, Джо Фрейзър, Сони Листън, Майк Тайсън, самият Кличко е нокаутиран три пъти. Какво изненадващо виждат нашите „специалисти”? Да, Пулев не бе съвсем готов за такъв мач. Но не го ли напомпаха да отиде за битка с Кличко именно
нашите прекомерни амбиции
Почти година журналисти и коментатори се пръскаха от удоволствие да подчертават как Пулев ще съсипе Кличко, който имал „стъклена” брада и вече губи издръжливостта си. И така Кубрат остана почти година без официален мач в очакване на този двубой, който при това бе отложен, но в тази грандиозен театър е позволено и това, защото тук се разиграват огромни пари. Да, Кобрата тръгна още в началото да се бие с машината Кличко, но тотално пренебрегваше защитата. Дори след двата нокдауна в първия рунд продължи да държи гарда доста ниско и не се движеше добре по ринга. Но това момче е само от началото на професионалната си кариера, а украинеца разполага с щаб от 20 души и между тях двама американци, преминали и подготвили стотици гладиатори за такива битки. До ъгъла на Пулев стояха само брат му Тервел, който още е активен състезател и един треньор. Толкова.
Дами и господа, другари и другарки, това бе мач за световната титла в професионалния бокс и
за първи път до него стигна една българче
само след двадесет мача! Не бъркайте аматьорския бокс с професионалния – те са различни спортове. Да стигнеш дотук е огромен успех, ама наистина огромен, защото мачът бе предаван в 150 страни по света и навсякъде се чу българския химн и се развяваше нашия трикольор. Да не говорим за милионите долари, които се разиграваха на ринга. Колцина в последните десетилетия направиха това? Психическото напрежение в такива битки е огромно и самочувствието на Пулев преди мача бе един от начините да се намали този непомерен натиск, докато Кличко е провел точно три пъти повече мачове от нашето момче, неговата промотърска компания спечели търга за организацията и имаше зад гърба си четирите пояса на световен шампион в различните версии, а това е и влияние, и самочувствие, и пари.
Спортът през последните години се превърна в огромна машина за пари, реклама, социален феномен, тв-права, рейтинги с мулти национален ефект. Онази нощ в тази месомелачка участваше и България с Кубрат Пулев, там в Хамбург, пред 16 000 зрители. И тук искам да кажа няколко думи за истинските победители на това поле на представлението. Това бяха българчетата от Лондон, до Стокхолм и София, които направиха залата като „Арена Армеец” в столицата. Беше невероятно, наистина и колко е хубаво, ако има повече като Кобрата, та да си напомпим самочувствието и чувството за българска общност навсякъде по света. Украински милиардери пристигнали часове преди мача с частни самолети и заеха местата около ринга, които се разпродават на търгове, които започват от 1 000 долара нагоре. А нашите хора се придвижвали, който както може от цяла Европа, за да направят това незабравимо шоу и да се чуват непрекъснато дори когато губим. Мой приятел даде последната си заплата за билет с автобус до Германия, за билет за мача и се върна също с автобус. Носеше си храна за из път, само и само да гледа един българин на ринга за световната титла. Върна се преди два часа и каза щастлив: „Направихме залата българска. Бях горд, въпреки че загубихме.” Толкова рядко се обединяваме около нещо през последните години, че и това само да е от „ефекта Пулев” - стига!
Иначе хубаво е, че нашия боксьор призна след мача: „Не съм доволен от себе си. Победи ме заслужено, но продължавам напред.” Нямаше как да е другояче. Още след първия нокдаун за мен битката приключи – ударът бе тежък, в брадата, Пулев трудно се изправи, въпреки заставането му на един крак. Последва втори и нашия излезе съвсем от ритъм. Във втория рунд Пулев се опита да успокои мача да изостри двубоя, но не му се получаваше, защото тактиката му бе тотална сбъркана. Според мен бе груба грешка да се тръгне още в началото да търсиш изостряне, бой и размяна с такъв боксьор като украинеца, просто той е физически по-силен и винаги при една размяна ще постигне нужния му превес. Кубрат трябваше да затвори мача от началото, да влиза в клинч, да вдигне гарда и се стреми да докара двубоя до 8, 9 или 10 рунд, да поизмори по-възрастния съперник и тогава да тръгне на размени, пък каквото стане. Не го направи и тръгна още от първия рунд на надиграване със световния шампион, което му прави чест, но не бе най-добрата тактика. Видя се, че в защита Кубрат просто не е подготвен, влизаха в главата му всички удари на Кличко, което го доведе на три пъти до състояние на нокдаун, докато в петия рунд всичко приключи. Тъжното е, че всички тежки удари, включително и решителния на Кличко бяха едни и същи – ляво кроше от средна дистанция с къс размах, което показваше, че щабът на Кличко внимателно бе подготвил тактиката, но пък хората на Пулев не бяха в състояние в развоя на мача да се коригират, а пък и той вече бе гроги след първия рунд.
От доста време българите имаме толкова рядко поводи за гордост
и обединение, че мачът на Кубрат трябва да ни радва – българин мери сили с най-добрия, излиза за световната титла! Просто е невероятно как се появиха толкова злобари и критикари след загубата, а никой сякаш не вижда големия успех за спорта ни, за България? Станали сме дифинитивно тежки скептици, отчаяни песимисти и много, много претенциозни „европейци”. Доста тъжни размисли предизвиква отзвукът след мача – българите сякаш всеки ден имат по един шампион в спорт като професионалния бокс… Всъщност дали тази немара към българските успехи и омаловажаването им не е причината да сме вечно недоволни от живота си??!