Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
Много лоши неща се случиха на тези избори, но, като един оптимист по принуда – доколкото в България е невъзможно да бъдеш оптимист по природа - ще започна с единственото хубаво, което все пак стана: с резултата си БСП вече е стъпила на самия ръб на политическата бездна.
Още едно приятелско побутване и този опасен за здравето на нацията партозавър окончателно ще полети към средата на нищото. Самата история отдавна е запазила там място за българските комунисти, но те упорито отказват да го заемат, както направиха всички други що-годе нормални комунисти по света.
Все пак в БСП и сега продължават да разчитат на това, че някой ще ги реанимира, а то може да стане само по един начин. Не, този път не по класическия, както беше през 97-ма - да останат за известно време в опозиция, за да наберат сили покрай неизбежните провали на управляващите.
Сега оставането в опозиция би било пагубно за БСП
Първо ще ги изоставят онези техни членове, които искрено вярват в социализма. Не, нямам предвид червените бабички, те все пак ще останат. Говоря за онези червени милионери, които неистово обичат социалната справедливост и са убедени, че, за да помогне на горките социално слаби, човек трябва първо да стане изключително социално силен. А това в България, поне през последните 70 години, се реализира най-вече чрез БСП.
Второ, до голяма степен комунистите ще бъдат изоставени от местните си покровители - задкулисните играчи от българската ченгеджийско-енергийно-бандитско-финансова мафия. При този провал на червените, мафията вече няма да има време да се занимава само с тях, ще трябва да плаща и да дърпа конците на много повече хора и партии, така че взаимната нежна любов ще се разреди.
Ако искаше постоянна любов с мафията, БСП да беше победила,
сега – само по някое грубо изнасилване от време на време.
Трето – по същата логика българските комунисти ще бъдат загърбени и от кремълските си господари. Не, че онези ще ги изоставят напълно. Москва може да не вярва на сълзи, морал и други лиготии, но винаги изцежда марионетките си до край. Оставането на БСП в опозиция обаче точно в момент, когато Кремъл се кани да победи гадния ЕС в битката за „Южен поток”, от руска гледна точка е предателство и партията ще бъде оставена занапред „да се докаже” сама, докато Путин пред очите и се заиграва с новите победители.
Всичко това ще се случи, ако БСП не успее и този път да се промъкне във властта и така да продължи да бъде, въпреки катастрофалния си изборен резултат, някакъв що-годе влиятелен политически фактор в България.
Ето защо далеч преди изборите знайни и незнайни коментатори упорито подхвърляха на българското общество, че съществува опция за създаване на тъй наречената широка коалиция, която ще спаси нацията – ако не от друго, то поне от страшната възможност да провеждаме избори до дупка.
Всъщност, възможността за това изобщо не е страшна за българското общество, напротив, тя е
шанс да уцелим най-после нещо,
което да е повече от дупката, до която стигнахме в момента.
Избори до дупка е гадна опция за БСП, защото ще ги довърши окончателно и безвъзвратно. Тя е гадна опция за руските интереси в България, защото в неясната политическа ситуация те няма да могат да се реализират пълноценно. Вероятно ще се окаже гадна опция за АБВ и Атака, две угодни на Русия, но противопоказни за България партии, които този път, за срамотиите, влязоха в парламента. Но това едва ли ще се повтори при следващ вот.
Избори до дупка, от друга страна, е добра възможност тъй наречените десни и дясно-центристки формации най-после да осъзнаят за какво иде реч и да започнат да работят заедно или да вървят по дяволите. В края на краищата, това също е единственият път, по който ГЕРБ може най-после да получи лелеяното самостоятелно мнозинство или поне възможност за съставяне на реалистична дясно-центристка коалиция, която да подходи вече наистина сериозно към необходимите реформи.
Защото това, което ни се предлага в момента като идея – правителство на малцинството, в което ще се раздават постове срещу подкрепа за политики, може да звучи много красиво, много диалогично, много европейско, но си е поредният напълно безумен експеримент на гърба на българите.
Ако БСП - както даде да се разбере Бойко Борисов, че е възможно - получи например поста на военния министър в утрешното правителство, то коя точно политика на ГЕРБ ще подкрепят комунистите – намаляване на зависимостта ни от Русия и задълбочената българска интеграция в НАТО ли?
Ами кой, срещу какво и каква точно политика на ГЕРБ ще подкрепя във връзка с изграждането на руския газопровод „Южен поток”? Това е проект, за който онзи ден европейският външен министър Могерини еднозначно каза, че не е приоритетен за ЕС. И също е проект, който е възможно още на европейската среща сега, през октомври, да бъде обявен от ЕС за незаконен.
Тогава ние каква политика ще имаме – ще продължаваме да говорим, че непременно ще го строим, само трябва да се спазят европейските правила, така ли? Ами че то тази опция отдавна не съществува, Европа още преди месеци даде да се разбере, че проектът, макар формално още не, но практически е отсвирен. Само ние, в България, още дъвчем старите европейски дъвки.
Давам само тези два примера, но мога да дам стотици за кашата, която ще настъпи при едно правителство на „споделената отговорност”, както се нарича обсъжданата в момента опция за бъдещо правителство.
Ако не бях патил и препатил в нашата българска политика, щях с голямо учудване да приема факта, че именно към тази катастрофална възможност ни тласка в момента точно ЕС. Поне според в. „Преса”, формулата „кабинет на малцинството със споделена отговорност” е идея и внушение на Брюксел. Веднага щях да се усъмня, че е така, щях да реша, че вестникът си измисля, ако малко по-рано френският посланик в София Ксавие дьо Кабан не беше казал следното: „Може би сега е добре да бъде направена голяма коалиция, защото само една или две партии не е добре да правят коалиция. Политиците трябва да подпишат договор, в който да определят приоритетите на страната, какви закони ще направят, какви реформи ще бъдат реализирани”.
Не знам дали това е проява на светата наивност или на светата глупост.
Вместо да се застъпват за повече разум и спазване на демократичните принципи в България, за по-голяма яснота в политическия живот, за това да е по-видно кой носи отговорност за корупцията, положението в съдебната система, МВР и специалните служби, кой отказва или е неспособен да прави реформи и кой слугува предимно на руските, а не на българските и европейските интереси, точно европейците сега се опитват да ни накарат да правим обратното – да размиваме още повече границите на отговорността, не просто да допуснем обикновения безпринципен пазарлък, към който и без това всички партии тук са склонни, а направо да го наложим като водещ принцип в политическия ни живот ни занапред, да направим реформи, които, поради своя задължително компромисен характер, ще задълбочат кризата в обществото, а няма да я преодолеят…..
Накъде ни тласка Европа? Не само против самите нас, но и против себе си?
Това е поредният път, в който европейските ни „съветници” се оказват далеч от умния и реалистичен подход, за който би трябвало да са ни пример. Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че на Европа не и пука какво точно става в България, стига да не създаваме излишни проблеми и да не ангажираме допълнително ресурс и внимание.
Сигурно някой от европейските ми приятели ще се окаже засегнат от тези думи, но да се тръшка по земята, ако ще - това е положението.
Подобно отношение от Европа, а и от САЩ, не се проявява за първи път. Да оставим настрани времето преди 89-та, да видим дори само последните 25 години. Западните правителства и институции още на ръба на промените започнаха да работят съвместно с тукашните комунисти и ченгета, сякаш нищо от онова, което се беше случило преди това, не се беше случило. Тоест, включително заради това
благосклонно отношение на Запада към комунистическите престъпници,
тук успешно се реализира плана на КГБ за трансформация на политическата власт в икономическа и после обратно.
Още през 1998 година Западът реши, че за подпомагане на крехкото българско гражданско общество ще работи през държавата. Пълен нонсенс, още повече като се има предвид, че тук държавата се състои не от принципи, а от зяпнала администрация, независимо от това кой управлява.
През 2001 Западът, в името на спокойствието си, подкрепи издигането на власт на огромното политическо и човешко недоразумение, наречено „цар”, за което всички се хапахме, а продължаваме и досега да се хапем отзад.
После Западът реши, че с наближаващото членство в ЕС демокрацията тук вече е победила, че руското влияние е намаляло до търпима степен, че българското общество може вече и само да се справи с информационната си недостатъчност и идейната си преориентация – и закри не само „Гласът на Америка”, но също българските редакции на „Свободна Европа” и Би Би Си. Сега, десет години по-късно добре се вижда, че премахването на тези стожери доведе до състояние на българската медийна среда и на българската журналистика изобщо, което е по-лошо дори от онова в Русия.
А ето, че, не стига всичко това, но в момента сме свидетели и как Европа ни подтиква да плеснем с ръце, па да се прегърнем - палачи с жертви, русофили с русофоби, бедни с богати, нормални хора с престъпници, умни с глупави, пембени със зеленикакви – и всички заедно заиграем най-невъзможното политическо хоро, докато се отправяме към следващото дъно на блатото.
Е, не, по-добре наистина избори до дупка, отколкото тази дупка.