Горан Благоев, специално за Faktor.bg
Организации на българските русофили подемат дарителска кампания за Паметника на Съветската армия в София. Мемориалът е издигнат през 1954 г. и амбицията на инициаторите е да го ремонтират основно по случай 70-та годишнина от Деня на Победата, която е догодина на 9 май. Достойна, високоблагородна кауза, в унисон със широтата на славянската душа, която преодолява всякакви граници – особено когато Москва разпростре своята “братска” любов на длъж и на шир с екзалтираното посредничество на задгранични лобита, които се кланят пред олтара на РУСОФИЛСТВОТО. Нека не се учудваме, че тези организации не са били и няма да бъдат инициатори за спасяването или съграждането на някой знак, посветен на собствено българската ни памет. Няма да видим родните ни русофили да носят цветя пред паметниците на личностите, проливали кръвта си за Отечеството. Те носталгично се събират всяко лято край язовир “Копринка”, надявайки се, че ще върнат България в мощната и задушаваща прегръдка на Русия. Проблемът е, че не само те ни напомнят за симптомите на оня вирус, който е заразил българите от Освобождението насам. И все не може да се излекуваме от него, а често се превръща и в пандемия.
Нашата нация страда от патологична шизофренност,
при която усета за национално достойнство и независимост е погълнат от детинското чувство на привързаност към ГОЛЕМИЯ БРАТ. Конкретното му име зависи единствено от конюнктурата на съответната епоха... Тази патологична шизофренност ни прави безчувствени за парадоксите, които самите ние продължаваме да творим по примера на нашите дядовци и бащи. Без да съзнаваме, че творим собственото си ОБЕЗЛИЧВАНЕ.
Най-известните мемориални места в България до едно са свързани или с Руско-турската война от 1877-78 г. или с повторното ни “освобождение” през септември 1944 г. Сякаш други паметни събития в нашата история няма?! Че сега искат да привличат чрез тези паметници и милиони руски туристи. Какво ли не прави бизнесът? В коя друга държава, например, пред сградата на парламента й се извисява статуята на чужд владетел? Поколения български депутати коват съдбините на уж суверенната ни държава под копитата на коня, яхнат от Царя-Освободител. ВАСАЛИТЕ в нозете на СЮЗЕРЕНА – да помним винаги колко сме малки. Простете! Нищожни. За този паметник трябва да сме “благодарни” на истерично-пресметливото русофилство на Фердинанд...
Съветската армия може и да е освободителка от хитлеризма, поне в представите на Западна Европа, но по нашите земи тя настъпва в друго качество. Четете внимателно историята ни. Преди 70 години Съветския съюз обявява война на България, след като правителството на Константин Муравиев вече е обявило война на Третия Райх, довчерашният съюзник. Та по тази причина армиите на Трети украински фронт преминават границата ни не като освободители. Един освободител не обявява война на “освобождаваните”. Това го вършат окупаторите. Най-вероломните.
“ОСВОБОЖДАВАТ”, ЗА ДА ЗАВЛАДЕЯТ
Нужни ли са ни техните паметници по нашите земи? Да, единствено, ако ги съберем в музей на открито. Да ги гледаме и да не повтаряме заблудите от онова време. Нито едно българско правителство, обаче, през изминалите 25 години не се осмели да промени местата на тези паметници. Колкото обществени дискусии имаше за демонтирането на Паметника на Съветската армия от центъра на София, те до една останаха глас в пустиня. Защото всеки път Големият брат размахваше с пръст и посягаше към кранчето на газопровода. Такива ми ти (не)зависимости. Затуй имахме дръзновението сами да сринем единствено Мавзолея на Георги Димитров. Нали си е наш – заради него никой не ни врътна кранчето. А точно него трябваше да запазят. Да го трансформират в МУЗЕЙ НА ТОТАЛИТАРИЗМА. А отсреща – в Двореца – МУЗЕЙ НА ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА. Двете епохи една срещу друга. Поучително за нацията, атрактивно за чужденците. Не било писано да се случи...
И пак да попитам. Коя уважаваща себе си нация издига в столицата си огромни паметници на чужди владетели и чужди армии, но на своите няма да нито един?! Братската могила в Борисовата градина, Паметникът на Съветската армия, Паметникът на Цар Освободител, Руски паметник... Ще контрира някой, че по цяла Европа пазят паметниците на армиите, разгромили Хитлер. Така е. В Будапеща, например, също се извисява Паметник на Съветската армия, но той е на един хълм – на почетно разстояние от центъра. Докато на главните площади в унгарската столица е Мемориалът на Героите, възпоменаващ всички знакови събития от основаването на държавата до австроунгарско време. В София такъв мемориал липсва. Паметникът “1300 г. България” го обявиха за твърде тоталитарен и го оставиха да се разруши. Макар и граден през социализма, той е единственият знак за някаква почит към българската държавност – дали тя е на 13 века или по-стара, е друга тема. Важното е, че има(ше) такъв паметник. И едва ли е проблем срещу него, а не върху него, да бъдат възстановени паметните плочи на героите от Първи и Шести софийски полк? Вероятно и на “1300 г. България” посягаме, само защото си е наш и заради него никой няма да ни врътне кранчето? Та и затова няма русофилски организации, които да го ремонтират...
В детинският си порив към Големия брат ни е уютно. Не се тревожим, че нямаме ни един паметник в столицата било на създателите на българската държава, било на най-великите ни царе, било на първият ни владетел в ново време – Александър І Батенберг. (Добре, че Мавзолеят му не са взривили след 9.09.1944 г.). Безпаметни сме и за пълководците, които през Балканската война разнесоха славата на българската армия по целия свят. Това разбира се не означава София да заприлича на Скопие и да се превърне в строителна площадка за съшита памет. За разлика от гражданите на Македония ние нямаме нужда да си създаваме
идентичност чрез паметници от съчинена история
Подобен държавен кич не ни трябва. Нужно ни е обаче, все пак да дадем някой и друг елегантен израз на националното си достойнство. Като зряла нация. Защото българската (не)зависимост е оставила своя тежък отпечатък не само в София. Над Пловдив се извисява не статуята на цар Калоян, който присъединява града към България, нито дори прекрасният Мемориал на Съединението. Стърчи каменният колос на СЪВЕТСКИЯ АЛЬОША. Де с такива паметници, та макар и на 2/3 височина от неговата, да бяхме почели Йоан АСЕН ІІ при хасковското с. Клокотница. Или генералите Стефан Тошев, Иван Колев и Пантелей Киселов край Добрич и Тутракан. Нямаме никакъв паметник дори по хълмовете на най-епичните сражения край Сливница по време на Сръбско-българската война. През 1985 г., по случай 100 годишнината от тази война, Мемориалът на сливнишките герои бе издигнат не при Три уши или Мека црев, та да се вижда и от основния път за границата, а бе сврян в с. Гургулят. Да не дразним Югославия, руският галеник на Балканите, и да угодим на Големи брат от Москва...
След време угодихме и на Големия брат от Вашингтон. В двора на посолството си в София САЩ туриха паметник на американските летци, загинали по време на бомбардировките над България през 1943-44 г. Сигурно така повелява американското национално достойнство – да не бъде забравен нито един герой. Само че за нас българите, тези “герои” са УБИВАЛИ МИРНИ ЖИТЕЛИ и са РАЗРУШАВАЛИ ГРАДОВЕ И СЕЛА. Достоен паметник на жертвите, на страданието на нашите баби и дядовци обаче все още няма. Не се сещаме, че сме длъжни да го съградим. Заради нас самите. Тази пролет се навършиха 70 години от последните унищожителни бомбардировки над София, които заличават обликът й на една малка Виена... Дано до сто годишнината от тази трагедия най-сетне да сторим дължимото. Че както е тръгнало заради едното “Аферим!”, преди това можем да склоним
да се издигне и ПАМЕТНИК НА ЗАГИНАЛИТЕ през Руско-турската война ОСМАНСКИ ВОЙНИЦИ
Такива идеи витаят от години. Е, че сред тези загинали може да има някой и друг главорез, дето е бастисал я Стара Загора, я градчетата от Подбалкана, случва се. На война, като на война. И султанският аскер, както и по-сетнешните англо-американски асове са изпълнявали чужди заповеди, следва ли са войнския си дълг...
Завършвам главоблъсканицата върху българската (не)зависимост с това питане: В коя друга страна-член на Европейския съюз флагът на обединена Европа се вее под път и над път – над държавни учреждения, университети, градинки, паркове, чешмички? Къде другаде синия флаг с 12-те звезди се издига редом със символа на държавния суверенитет? Никъде. Единствено у нас. Другите евро-членове очевидно имат повече себеуважение. Което съвсем не означава, че са по-малко лоялни от нас към Европейския съюз. Ние просто отново сме завладени от истеричната си детинска привързаност към Големия брат. ЛИПСАТА на ИСТОРИЧЕСКА ЗРЯЛОСТ и вродена НЕЗАВИСИМОСТ очевидно компенсираме с фалшива ПОКАЗНОСТ. Е, докога?