Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ
специално за Faktor.bg
Когато се провали операцията с използване на химическо оръжие в Сирия, която следваше да стане причина за американска намеса в гражданската война, за да се намери оправдание за случилото се, администрацията уволни една “калинка“, защото излъгала, че има докторска степен. Едва ли може да се приеме на сериозно, че недоучилата аспирантка е отговорна за изпращането на кораби от военноморския флот на САЩ край бреговете на тази близкоизточна държава, но все пак е някакъв опит да се поеме отговорност. Интересното днес е кой ще изхвърчи от Държавния департамент и от ЦРУ за провала на операцията в Украйна. Макар че единственото, което се получи като резултат, е, че днес никой в изпълнителната и законодателната власт или медиите на Съединените Щати няма да посмее да повдигне темата за намаляване на военния бюджет.
Впрочем, това не е нещо ново.
Още от края на Втората световна война, когато победата на съюзниците е очевидна, Франклин Рузвелт, на 11 януари 1944 г. в обръщението към нацията говори за необходимостта от социален пакет от права, наречен втори Bill of Rights. В това свое обръщение той отбелязва, че сигурността не е само защита от агресия, но и икономическа, социална и морална сигурност и подчертава, че свободата от страх е вътрешно свързана със свободата от нуждата.
Както показва историята на втората половина на 20-ти век, американският елит е в постоянна нужда да търси външния враг. Първоначално Съветския съюз, след това Ал-Кайда, сега отново Русия, може би за да не останат средства за осъществяване на този втори пакет от права. И както личи, подобна политика няма да отиде в миналото, а ще има дълготрайни последствия в 21 век.
Връщайки се няколко месеца назад се вижда, че някой е смятал, че поради корумпираността на Янукович и при събиране на агресивна тълпа на Майдана, властта там може да бъде променена и така да се постигнат няколко стратегически цели. При това при създалата се ситуация всеки изход би бил печеливш. Ако Янукович беше използвал сила за разпръскване на протестиращите, жертвите щяха да бъдат стотици и тогава на улицата щяха да излязат милиони недоволни. В случай, че напуснеше властта (както и стана), следваше да се проведат парламентарни и президентски избори (лидерите на протестиращите настояваха точно за това, но после забравиха) и можеше да се стигне до някакъв баланс в управлението, който да ги легитимира и да им даде възможност да проведат реформите. Още повече, че в началото на март Партията на регионите беше демобилизирана и победата на опозицията беше сигурна. Но главозамаяни от самоназначението си във властта и окуражавани от западните си покровители, лидерите на Майдана пристъпиха към
реализирането на геостратегически цели, нямащи нищо общо с проблемите на Украйна,
вместо да се концентрират върху реалните проблеми на страната.
На първо място, стратегически проблем беше Крим и базата на руския черноморски флот. В случай на стабилизиране на властта в Киев, черноморският флот щеше да бъде лишен от базата си на полуострова и ще трябваше да се придислоцира в Азовско море, от където излизането е под сериозен въпрос. Поради това Русия реагира незабавно и присъедини полуострова.
Второ, съществува проблемът за наследството на Съветския съюз и икономическите връзки на Русия с Източна и Югоизточна Украйна, където е въгледобива и стоманодобива на Донбас и множеството производствени структури, свързани с военно-промишления комплекс на Русия. (Виж схема1).
При подобна заплаха е обяснима реакцията на Кремъл относно развитието на недоволството в Източна Украйна. Русия е инвестирала от векове в региона и е малко вероятно да е готова да се откаже от него, само защото Вашингтон е обявил, че самоназначилите се киевски управици за законна власт и следователно следва да се изпълняват техните решения. В допълнение, плановете на властите в Киев вероятно засягат и интересите на олигарсите от региона, което обяснява породилите се тенденции за отделяне от Украйна поради заплаха срещу добрите им бизнес отношения с Русия..
На трето място е проблемът с транспорта на газ от Русия за Европа. При една несигурност на доставките, а в тази насока работят управвляващите в Киев, е нормално да се допусне търсенето на алтернативни доставки за Европа, а това може в близко бъдеще да се осъществи от САЩ (Виж схема 2)
Подобна стратегия засяга не само интересите на Русия, но и на Европа, макар че е малко вероятно да бъде реализирана.
Странното в случая е, че някой си е въобразил, че това може да се постигне само с дипломатически натиск, психологическа война, заплаха от икономически санкции и демонстрация на военна мощ. Впрочем, военните демонстрации вече завършиха със заслепяването на системите на разрушителя „Доналд Кук“, един от четирите кораба, които според рекламите следваше да обезсмисли ракетните войски на Русия. Колкото до санкциите, те все още са въпрос на дискусия в Европа и както личи, не се посрещат с особен ентусиазъм.
Интерес представлява и
ефектът от психологическата война.
Проведено в Германия социологическо изследване показва, че 47% от допитваните твърдо заявяват, че Германия следва да е на страната на Запада и 49% са на мнение, че трябва да се търси междинна позиция, някъде между Запада и Русия. В допълнение към това се изразява недоверие към дипломатическата реторика на САЩ и дори се констатира сериозна доза антиамериканизъм. Много е вероятно подобни настроения да съществуват и в останалите държави от Западна Европа и аргументите на психологичната обработка да са ефективни само в бившите страни от Източния блок. Като илюстрация на подобен феномен може да бъде приведено поведението на Плевнелиев, който повтаря в всяко свое изказване вече изразена позиция от представители на НАТО или дипломати на САЩ. Или мненията на стратези като Мони Паси, които призовават в България да се разположи ядрено оръжие на НАТО като израз на „тихата дипломация???“, само дето забравя, че това ще превърне страната в легитимна цел и последствията биха били купища от радиоактивна пепел.
Колкото до кризата в Украйна, то тя ще продължи още доста време, само че с намалена интензивност. И това няма да се дължи на документа от Женева, защото това иначе добре написано дипломатическо творение се интерпретира от подписалите го доста различно. Вашингтон и Киев под разоръжаване на незаконните формирования разбират сепаратистите от Донбас, а за Източна Украйна и Кремъл това са всички въоръжени формирования, създадени от властите в Киев, включително и Националната гвардия. Очевидно властите в Киев вече са разбрали, че армията няма намерение да бъде участник в тяхната борба за закрепяне във властта. В тази връзка следва да се отбележи, че идеята за така рекламираната „антитерористична“ кампания, явно е дело на някой, който едва ли познава психиката на украинския военнослужещ. И това което е неизбежно, е национален диалог.
От друга страна, за близо два месеща в управлението, лидерите на Майдана доведоха страната до банкрут. Играта с газа няма да им е от полза, защото Европа ще продължава да купува от Русия и поведението на временните украински власти едва ли я прави щастлива. Израз на европейското недоволство първи дадоха спокойните и балансирани чехи, чиито президент не направи дипломатически гаф, наричайки украинските лидери „гангстери“, а просто отправи сериозен сигнал, че всяко търпение има своите граници. И като финал, над Майдана не се изсипа златен дъжд, както се рекламираше, а
Украйна беше оставена от Запада на Международния валутен фонд да я обезкости.
А това означава разпродажба, което прави олигарсите недоволни и мерки за затягане на коланите, което прави народа гневен. Това е и причината, поради която лидерите на Майдана не бързат с избори за Радата, които биха отразили народната воля, а се опитват посредством шмекерлъка на президенските избори да търсят някаква форма на легитимност.
За съжаление, с подобни трикове недоверието между регионите няма да изчезне. И темата за случващото се в Украйна, като изтъркана плоча ще продължава да се върти в световните медии, независимо, че първоначалния замисъл чрез дестабилизация на Украйна да се разклати Европа и Русия не се осъществи. Последствията ще са изцяло за украинците. Реалността ще бъде засилване на военното присъствие на НАТО в страните близо до Русия, с всичко, което следва за тях при евентуален сценарии на военен конфликт.