Групи като
„Ислямска държава“ буквално черпят живителна сила от апатията и разочарованието
на хората
Лоялни съюзници и митове издигат Асад като борец срещу тероризма, казва пред Faktor.bg Руслан Трад, един от създателите на Global Voices Online Bulgaria
Руслан Трад е роден през 1987 г. в България, баща му е сириец, а майка му е българка
Блогър и журналист на свободна практика, анализира политиката в Близкия изток и Северна Африка, а от 2009 г. има специализиран блог на тази тема.
Бил е лектор в Нов български университет, СУ “Св. Климент Охридски” и Дипломатическия институт към МВнР по теми, свързани с политическите и младежките движения в Арабския свят.
Създател на организацията “Форум за арабска култура”.
Интервю на Косара Белниколова
- Г-н Трад, Арабската пролет започна преди 5 години, каква равносметка можем да направим?
- Ако датите наистина носят символика и ни карат да правим равносметки, то 17 декември 2010 година определено има наистина голямо значение. Дата, натоварена със събития, които усещаме и до днес. В края на миналата година се отбелязаха 5 години от началото на протестите в Тунис срещу тогавашния дългогодишен президент на страната Бен Али. Той по-късно избяга в Саудитска Арабия, но онова, което стана по улиците на Тунис запали искрата на огън, който гори и в момента. За съжаление, виждаме днес три граждански войни – Либия, Сирия и Йемен – които доведоха и до участието на коалиции от трети държави. По този начин онези бунтове и протести, които бяха обобщени с журналистическия термин „Арабска пролет“, се превърнаха в регионални войни и начин да се преразпределя влияние. Говоря за „преразпределение“, защото статуквото преди 2010 година беше устойчиво и големите играчи – най-общо казано САЩ и Русия – имаха своите позиции и граници на зоните на влияние. След 2010 година регионалните сили Иран, Саудитска Арабия и Турция поискаха по-видимо място на световната политическа карта и създалата се хаотична ситуация беше добър повод за това. Нека да припомним отново – подобно на наличието на радикални групи, външната намеса е следствие, а не причина за събитията от 2010 насам. Местните правителства в Близкия изток не успяха да отговорят адекватно на новите реалности, а използваха онова, което винаги е успявало в миналото – силен удар върху опозиционните движения, дори с цената на много животи. Моята лична равносметка е тежка – загубих роднини и приятели и от двете страни на воюващите в гражданската война в Сирия. Ако говорим за генерална равносметка, протестите, дали началото на Арабската пролет, изпълниха целта си за сваляне на авторитарните тогава лидери. Те не са провал, но гражданското общество, което в нормални условия би трябвало да движи промените в една страна, в арабските държави беше осакатено много отдавна, а радикалните групи, появили се след избухването на бунтовете, допълнително задушиха проявите на свободна мисъл. За щастие, обаче, тялото на младежките движения е все още живо, макар и осакатено. Оптимист съм, колкото и да изглежда в момента подобно изказване сякаш лишено от здрав разум. В международен план, за реакцията на световните сили можем да пишем слаб (2). Трусовете в арабските държави показаха много несъвършенства на системата на международните отношения днес. Много от режимите в Близкия изток имаха добри приятелски отношения със западни столици, а някои продължават да ги поддържат – примерно връзките между Великобритания и Саудитска Арабия, подкрепата на Лондон за армията в Египет, затварянето на очи за авторитаризма (макар и не с мащабите на Сирия) в Северна Африка от страна на Италия и Франция, и още много подобни примери.
- Какви бяха очакванията на хората в Сирия и защо не се оправдаха?
- В края на 2015 година бяха постигнати две споразумения на терен в Сирия: едно за изтегляне на бунтовническите фракции от най-пострадалия от войната град, Хомс, а другото беше постигнато буквално на Бъдни вечер, според което ще се изтеглят бунтовници от някои предградия на сирийската столица Дамаск. Тези две споразумения с правителството са важни от гледна точка на олекотяването на наложените блокади над цивилни зони, причиняващи хроничен глад на стотици хиляди. Близо 200 души загинаха от глад, а не се знае дали няма още подобни случаи и това именно заради блокадите и колективните наказания за подкрепа за една или друга бунтовническа група. На север, обаче, ситуацията е много напрегната. Там имаме факторите бунтовнически групи, „Ислямска държава“, руските удари, подвижни фронтове, които се сменят с всеки ден. Интересно е дали преговорите, започнали във Виена и преминали през Рияд и Ню Йорк, ще дадат отражение на терен. Това е много важно, тъй като има голям скептицизъм дали подобни преговори могат да имат въздействие върху воюващите страни в самата Сирия. Досега прекратяването на огън се нарушаваше и от бунтовници, и от правителство.
Дали очакванията на хората не се оправдаха? Със сигурност. Има един важен момент, който на преговорите във Виена и Ню Йорк не беше засегнат. Три точки са най-важни за дискусия: спиране на въздушните удари, вдигането на блокадите и освобождаването на затворниците. Към днешна дата въздушните удари – независимо от коя страна – са главен причинител на смъртност сред цивилното население и основен фактор за миграционни вълни от Сирия. Блокадите, както казахме, са ужасен начин за налагане на колективно наказание върху цели квартали и дори малки градове. Затворниците, от друга страна, са над 100 000. Това не може да продължава и без да бъде дискутирано от международните сили, всякакво споразумение за Сирия е безсмислено. От гледна точка на идеалите, да, хората са разочаровани. През 2011 година само в Хомс и Хама излязоха над 500 000 души, за да заявят, че искат промени в Сирия. Властите не се съобразиха и отговориха с оръжие. Няма да навлизам в теории на конспирациите – това е безсмислено и отклонява фокуса от проблемите. Властите бяха неадекватни. Можеше всичко да се размине – дори появата на групировки като Джабхат ан Нусра и „Ислямска държава“. Радикализмът е следствие на хаоса, а не причина за него и така и не се осъзна, че подобни групи буквално черпят живителна сила от апатията и разочарованието. Наскоро излезе статистика, че на Сирия ще са нужни десетилетия за възстановяване, над 200 милиарда долара за инфраструктура и Бог знае още колко за възстановяване на социалната структура. Тези рани вероятно ще придобият финансово изражение и ще бъдат включени в „оздравителния план“ за Сирия, но за местните хора те са истинска болка. Статистиката за едни, е лична драма за други.
- Какъв фактор е Русия в Сирия? Как това повлия на геополитическата ситуация?
- Москва е основен фактор в Сирия. И не говоря само за започването на въздушни удари от септември насам, а по принцип. Руската позиция в Близкия изток се засилва през последните 5 години и това стана видимо в сделките за оръжие в Ирак, Египет и преговорите със саудитците на стойност над 15 милиарда. Тези действия са пряк удар срещу американските интереси и Русия не може да бъде пренебрегвана, както опитаха да направят не само на Запад, но и в сирийската опозиция, за жалост. Въздушните удари повлияха директно на ситуацията на терен. От една страна руснаците удариха редица позиции в северозападна и северна Сирия, които принадлежат на опозиционните сили. Това накара малки групи да се обединят в по-големите, получи се консолидация на опозиционните сили. От друга страна, руснаците показаха, че са сериозни и ще подкрепят съюзниците си, а също и, че няма да отстъпят от геополитическите си позиции. Ако можем да си говорим по-директно, руският фактор и за милиарди и Москва няма да рискува това. Между другото, има още един ефект от намесата на Русия. Опозиционните сили през последните две години бяха започнали да се обръщат към по-радикалните групи, срещу които водеха сражения, защото екстремистите имаха повече сили, оръжие и пари – в Джабхат ан Нусрана боец се плаща по 1000 долара, докато в Свободната сирийска армия заплатата е около 200 долара. В състояние на война тези фактори имат значение. Мнозина не подкрепят джихадизма, но пуснаха бради, за да могат да участват. След руската намеса тази тенденция се обърна и религиозните фракции наблюдават отдръпване на подкрепата.
Има и друго измерение на руската намеса – над 130 000 разселени следствие на въздушните удари от септември 2015 насам, както и над 2300 убити, от които близо 800 са цивилни.
- Каква е прогнозата ви за развитието на конфликта?
- Вероятно и онези, които се събраха във Виена и Ню Йорк не са съвсем наясно какво ще се случи тепърва в Сирия. Този конфликт беше изпуснат. Беше направено всичко възможно да бъде локализиран с надеждата да се не се прелее в съседни държави, но това не стана. Появиха се групи като „Ислямска държава“, а това промени правилата. Правителството на Башар Асад контролира по-малко от 30% от държавната територия, но има добър ПР, лоялни съюзници и митове, които издигат Асад като борец срещу тероризма. Това му спечели точки покрай атентати в Париж на 13 ноември. Опозиционните сили пък продължават да имат хронична недостатъчност на оръжия и пари, но пък в селищата, особено в провинцията, имат подкрепа. Може би ще има за кратко оптимизъм покрай предстоящите преговори през януари, но се съмнявам скоро да се стигне до нещо конкретно като отражение на терен.
- Интересен е механизмът на използването на исляма за кръвожадни цели от Ислямска държава?
- Религиите не са проблем. Но когато политиката се намеси, тогава вече има проблем. Използването на религиозни лозунги е едно добро средство да се привличат хора към дадени каузи и лидерството на „Ислямска държава“ знае това добре. Като споменаваме лидерите, те като бивши баасисти и офицери в армията на Саддам Хюсеин – какъвто е „халифът“ Абу Бакр ал Багдади, например - знаят похватите на пропагандата много добре. През 1990-те години в Ирак започва процес на „ре-ислямизация“, подкрепен от държавното ръководство, което иска консолидация след провалите във войната с Иран и нахлуването в Кувейт. Част от тази програма засяга и армията, където се е подкрепяла проявата на религиозност сред офицерите. Част от тези офицери основават след 2003 година Таухид уал-Джихад (свързана с Ал Кайда) и бъдещата „Ислямска държава“. Още тогава част от съпротива срещу американската окупация преминава под знамето на „свещената война“. Войната в Сирия даде просто още една добра възможност бившите офицери да си върнат за унижението. Един от лидерите на сегашната „Ислямска държава“ каза преди години, мисля, че беше около 2008-2009 година, че американците и съюзниците им ще разберат, че не могат да управляват Ирак без тях. И се оказаха прави. Разпускането на иракската армия беше грешка и тук можем да кажем, че в това отношение САЩ имат вина за разрастването на екстремистките групи, които след 2009 излязоха тотално извън контрол, разраснаха се в истински мафиотски структури със собствени армии, привличащи подкрепа с помощта на религиозната пропаганда. Ако се зачетете в изданието на „Ислямска държава“, „Дабик“, ще видите какво и как се цитира от Корана и хадисите – някои фрази буквално са променяни за целите на пропагандата.
Впрочем, последните думи на Саддам Хюсеин са „Да пребъдат Ирак, Палестина, джихад и муджахедините!“ Виждаме, че думите се изпълняват много добре. Когато обединим религиозен плам с разочарование и военен опит, резултатите са налице.
- Групировката вече губи територии, ще продължи ли тази тенденция?
- Със сигурност групировката ще губи още територии, особено в Ирак. За Сирия все още не се знае, но в Ирак правителствените сили и съюзните им Хашд ал Шааби – вид опълчение – изтласкват малко по малко „Ислямска държава“ от провинция Анбар, което е много важен момент. Ако успеят да изтласкат джихадистите от Рамади ще е голяма стъпка към разбиването на организацията в тези райони. Наистина иракските сили завзеха града официално, но той още не е прочистен от клетки на групировката. Самият конвой на премиера Хайдар ал Абади беше обстрелян и той едва не пострада при посещение в Рамади. Най-големият проблем е инфилтрирането от страна на „Ислямска държава“ при загуби на територии – т.е. те пращат свои хора в малки групи, като дестабилизират съответното селище и така хаосът е гарантиран. Остава и Мосул, където битката ще е много тежка. Въздушните удари, които водената от САЩ коалиция нанася в координация с иракските сили, нанесоха големи щети на групировката. Именно затова част от лидерството на ИДИЛ се премества в Либия. По последни данни окупираният от джихадистите град Сирт е превърнат в бастион с цел групировката да се премести в тази посока при лошо развитие на терен в Ирак и Сирия.
- Как може да се противодейства на тероризма, Европа е реална мишена?
- Само с образование, адекватност на властите и без паника. Тероризмът се храни от паниката и последствията на един атентат могат да отекват с години, ако обществото се поддаде на страха и омразата.
- Проблемът с бежанците ще продължава ли да дестабилизира Стария континент и през настоящата година? Положителна стъпка ли е подкрепата на ЕС към Турция за справяне с проблема?
- Има ли война, ще има и бежанци. А сирийските бежанци вероятно ще достигнат 5 милиона през 2016 година. Да добавим конфликта в Йемен, засилването на талибаните в Афганистан, несигурността в Либия, напрежението в Мали, Нигерия...По света има толкова много война и толкова малко желание за мир! За съжаление международните сили реагират ужасно неадекватно, поставят се бомби със закъснител, които ще избухнат след време и отново ще се търсят отговори, когато е можело всичко да бъде предотвратено. Разочарованието поражда желание за мъст, апатията може да стане голямо оръжие, а липсата на справедливост е прекалено видима в наши дни. И насред всичко това, европейските лидери решиха да плащат на Турция и Либия (както правеха преди, между другото), за да възпират бежанските потоци да не достигнат до Европа. Ами ако парите свършат? Ако все пак всички тези хора достигнат до ЕС? Ако Турция и Либия, примерно, се откажат от договорките? Не се решават така проблеми –даваш куп пари на някой, за да прикрие страховете ти и липсата на план за действие. Единственото правилно решение е всички усилия да бъдат насочени към спиране на войните, причиняващи разрушения и гонения. За съжаление, икономическото изражение на войната за онези, които имат властта да повлияват, е много съблазнително.